— За да имате възможност да ги убивате? — запита Лос. — За да не забравите стария и хубав занаят?
— Не, не е точно така! Ние наистина убиваме някои. Но има огромни резервати, в които изобщо е забранено да стъпва човешки крак…
— Но гъсениците и пеперудите все пак изтребвате…
— Прощавайте, Лос, но при нас те не са разумни същества. Те са просто насекоми. И трябва да ви кажа, че ние не сме изтребили гъсениците, макар да нанасят много сериозни щети на нашите гори. Ние ги пазим само заради красотата на пеперудите, които радват очите на нашите деца…
— Жалко, че не сте донесли някои екземпляри от тях — каза замислено Лос. — Това щеше да представлява безкраен интерес за нашите учени…
— Втори път няма да пропуснем…
— Смятате да установите постоянен контакт с нас? („Много внимавай, Алек“ — предупреди настойчиво Дирак.)
— Целта на нашето пътуване е само една — знанието — отвърна Алек предпазливо. — Но ако вие имате някаква нужда от нас — помощ никога няма да ви откажем…
— Благодаря! — отвърна късо Лос. — Това е, което исках да зная. И сега съм на ваше разположение.
Алек го погледна внимателно.
— Преди всичко имам една молба към вас, Лос — каза той. — Позволете ни да влезем във връзка с нашия въздушен кораб.
Погледът на Лос някак особено се промени.
— За какво ви е тая връзка? — попита той. — Та нали в кораба няма други хора?
— Вие не ме разбирате… Не става дума за ракетата, с която кацнахме. Става дума за фотонния звездолет, кой-та сега кръжи около Вар. Ние имаме с тях уговорена всекидневна връзка. Нашите другари вече се безпокоят за нас…
Лос внимателно впи в него своя проницателен поглед.
— Наистина ли има такъв звездолет?
— Учудвате ме, Лос… Ако не вярвате на мен, попитайте вашите учени… Та с нашата ракета може да се прелети най-много между две планети…
— Да не би всъщност да искате да влезете във връзка с вашата Земя?
— Не е ли все едно?
— За нас не е все едно…
— Не ви разбирам, Лос… Нима се страхувате от нас?
— Може би имаме някакви причини — отвърна Лос. — И то доста сериозни.
— Наистина е любопитно да ги чуем — каза Алек.
Лос бавно поклати сивата си мъхната глава.
— Не сте искрен, Алек! — каза той с горчивина. — Вие не можете да не ги знаете… Преди всичко вие убихте една пеперуда. От хиляди години пеперуда не е загивала от насилствена смърт. Трябва да ви кажа, че това просто потресе нашето общество…
— Сега бъдете и вие искрен, Лос… Вие много добре знаете, че това е недоразумение… Ние мислехме, че пеперудата е обикновено насекомо. Дори според жителите на Вар да се изтребват насекоми не е никакво престъпление… Вие сте изтребили милиони видове…
— Това е наистина така… Но и убийството на пеперудата е факт. Жителите на Вар са уплашени и разтревожени.
— Вие трябва да им обясните недоразумението и да ги успокоите. Техният здрав и спокоен разум ще разбере истината.
— За съжаление не е само това. Съветът се страхува, че вашата планета е изчерпана или застрашена от унищожение. И сега вие търсите друга, с подходящи климатични условия, която да колонизирате. Съветът се страхува, че ще ни сметнете за низши същества и с пълно право ще ни изтребите, за да създадете условия за една по-висша цивилизация. Особено много съветът се плаши от вашия хищен произход. И в крайна сметка не е без значение фактът, че вашият разум може да се повлияе от непознати за нас чувства.
Алек дълбоко се замисли.
— Трябва да ви кажа, че всички ваши опасения са по принцип основателни — отвърна той най-сетне. — Но в нашия случай те са съвършено безпредметни. Разбира се, вие не познавате нашия свят, неговите хуманни принципи, така че всяко наше обяснение вие можете да тълкувате просто като измама. Все пак аз ви казвам, че ние нямаме никакво намерение да колонизираме Вар, и аз ви моля да ми повярвате…
— А ако съветът не повярва? Не забравяйте, Алек, че става дума за нашето съществуване.
— Това при всички положения е най-изгодно за вас — отвърна Алек. — Ако се опитате да ни задържите или погубите, нашите другари няма да оставят това без последствие.
— Как да го разбирам? — запита Лос сдържано.
— Достатъчно е само нашият звездолет да прелети ниско над Вар, за да превърне всичко на пепелища. А това не са единствените му възможности.
— Това да го смятам ли за заплаха? Или просто за обикновено изнудване?
— Нито едното, нито другото, Лос… Ние сме дошли при вас като братя. За да не ви нанесем някаква неволна щета, ние напълно обеззаразихме и най-малката вещ, която внесохме във вашия свят. Навярно сте проверили вече нашата храна и нашите вещи и знаете, че това е истина. И при това, очевидно е, че един звездолет не може да колонизира цяла планета. Във ваш интерес е да се отървете от нас с добро. А ако не ни вярвате — пригответе се след това за отбрана. По-рано от 32 светлинни години ние не можем да дойдем тук, а това са за вас векове…
Алек млъкна. И Лос мълчеше, сивото му лице изглеждаше потиснато и мрачно.
— Благодаря ви, Алек, за вашата откровеност! — каза най-сетне той, — Лично аз смятам, че вие имате право. Но решение може да вземе само съветът. Утре ще ви съобщя неговото становище…
След малко двамата крачеха по дългия коридор.
— Мисля, че старият е наистина на наша страна — каза най-сетне Дирак.
— Защо? — усмихна се едва забележимо човекът.
— Твоята логика беше безукорна. Като разумни същества те сигурно ще я възприемат… И не съществува наистина опасност да ги заслепят някакви чувства…
8
Екранът светна и в същия миг Алек видя разтревоженото лице на Казимир.
— Алек! — възкликна той. — Какво се беше случило?
— Нищо особено — отвърна Алек спокойно. — Имахме едно малко премеждие, но всичко мина…
— С пеперудите?
— Пеперудите се превърнаха на гъсеници!… Искаш ли да ги видиш?
— Ами щом нямам по-добър избор! — засмя се Казимир.
Известно време Казимир с мълчаливо любопитство наблюдава картините на телеекрана.
— Да, сносна архитектура! — каза той. — Високи врати!… Те прави ли ходят?
— Сега ще разбереш… Но сградите си имат и своите неудобства, разбира се. Стълбите им приличат на детски дървени пързалки… Да се изкачиш до втория етаж е истински подвиг.
— Това ли са те! — трепна Казимир.
— Защо, не ти ли харесват? — усмихна се Алек.
— Бррр!… Навярно ги сънуваш нощем…
— Отблизо са по-симпатични — каза Алек. — И в края на краищата няма никаква опасност да те поканят на танц. Те са съвършено глухонеми.
— Тъй ли?
Няколко минути Казимир ги наблюдава мълчаливо и съсредоточено.
— Факт, че са поносими — обади се той най-сетне. — Изследователите на Алфагея имаха по-лош шанс от теб… Какво ти сториха, Алек?…
— Ще ти разкажа по-късно… Но сега сме в добри отношения, водим философска дискусия…
— На каква тема?
— Старите досадни теми, разбира се.
— Алек, да не криеш нещо от мен?… Къде е Дирак?…
— Бъди спокоен, в пълна изправност е! — отвърна Алек. — Те ни смятаха за нещо като свои пленници, но сега сме свободни… При едно условие, че ще докажем съществуването на звездолета.
Нещо лошо се появи в погледа на пилота.
— Това не е проблем…
— Не, моля ти се, Казимир, не прави глупости. От теб искам само едно — довечера в 11 часа да пуснеш сигнална ракета… Избери най-мощната…
— Сигурен ли си, че си в пълна безопасност? — запита Казимир намръщено.
— Напълно сигурен…
— Колко време ще останеш между тях?
— Мисля, още десетина дни…
— И все пак предупреди ги да внимават… Ако стане нещо с вас, ще им пукна планетата като сапунен мехур.
— Не знаех, че си толкова кръвожаден — усмихна се Алек. — Но кажи нещо за себе си…
— Какво мога да кажа за себе си? — вдигна рамене Казимир. — Просто скучая като бесен… Иде ми да курдисам Дирак втори път, за да побъбря с него.
— Не е лоша идея. Но не забравяй да го прибереш, когато се върнем…