— Да, да — мисля, че разбирам — каза тя с облекчение.

— Но какво прави това момиче? — запита Сашо. Донка се бе събула боса и танцуваше сама едва ли не в някакво изстъпление. Лицето й бе пламнало и така мяташе голите си красиви крака, сякаш се мъчеше да стигне с тях полилея. Наистина бяха красиви и самата тя бе някак неочаквано гъвкава и пластична. Разговорите спряха, всички се загледаха в нея. Едва когато музиката спря, тя каза задъхано:

— Вие сте дръвници, не знаете как да се разтоварвате.

Легнаха си към четири часа. Сашо настани двете момичета в спалната на вуйчо си, а сам той се кача в малката гостна стая на полуетажа. Там имаше две легла, но макар и пийнал, той си спомни страшния разказ на Кишо за хъркането. Оставиха го да спи на диванчето в хола, хвърлиха отгоре му едно шарено родопско халище. И още се изкачваше по стълбите, когато зад гърба му се понесе нещо като подземно бучене — подготовката на бъдещите му подвизи.

И сега младежът лежеше сам под тънкия покрив на вилата и се вслушваше в песента на славеите, които се надпяваха в близкия дол. През тясното прозорче на капандурата се виждаха коравите листа на дъба, леко осветени отдолу от външната лампа. Нощта сякаш беше пълна с живот и шумове. Освен славеите в двора цвъртяха щурци, някъде крякаше отпуснато и апатично самотна жаба. Постепенно се успокои, но все още не му се спеше. Чувствуваше се малко тъжен, може би заради баща си. Или заради малкото бяло коте, което все още стоеше като живо пред очите му с вдигната предна лапичка. Много скъпо бе заплатил, своята първа и последна провокация към смъртта.

Когато баща му внезапно почина, той си помисли, че съдбата го е наказала заради котката. Отдавна тя бе остаряла и един ден я намериха вдървена под кревата, след като цяла сутрин се бяха питали къде е изчезнала. Котката умря, но споменът не умираше — стоеше като рана в душата му. И все пак имаше нещо неясно в смъртта на баща му, за което избягваха да говорят. Казваха — от инфаркт, но къде, как?… Във всеки случай не в къщи, там го доведоха мъртъв. Пред поглед? Му сякаш отново застана малкият весел човек, с лъскава червена кожа, винаги малко потна, дори през зимните дни. А всъщност имаше нещо не весело, а тъжно в неговите последни гуляи, в сълзите, които ронеше за опълченците. Може би е усещал смъртта, бързал е. И проклетата магнетофонна лента се беше скъсала доста преди края, доста преди да свърши естествено веселата и трескава песен.

Той не знаеше, че баща му бе починал в една също такава таванска стаичка на една вила край Симеоново. Преди това били в „Астория“, доста голяма компания, заедно с прочутата Маруся, една от най-хубавите кабаретни танцьорки през младите му години. Но тогава тя бе недостъпна за него, интересуваше се главно от търговци и индустриалци. Сега бе поостаряла, бе се пропила на всичко отгоре, така че не ставаше и за барманка. Но нейните бивши почитатели все още я търсеха, смятаха за чест да я заведат някъде, не на първомайска манифестация, разбира се. А тя все още сн беше хубава — тая светла и златна като слънчоглед Маруся, въпреки уморените очи и отпуснатата кожа на гушката. След като затвориха „Астория“, компанията взе няколко бутилки водка и с две таксита отидоха на вилата на Радомиреца, един от видните столични ресторантьори. Там те пиха отново, Маруся танцува, докато се възбуди съвсем и едва ли не насила отмъкна модния шивач в таванската стаичка, която така добре познаваше. Отначало работите вървяха прилично, макар че и двамата бяха доста пияни. Но малко след това тя дотича полугола в задимения хол.

— Нещо става с Илия! — възкликна тя уплашено. Когато се качиха горе, намериха го проснат по лице върху похабения чаршаф. Беше само по риза, яките му прасци бяха започнали да посиняват. Макар и мъртъв, изглеждаше необикновено як и силен, сякаш дрехите скриваха истинската му мощ.

— Хубаво живя, още по-хубаво умря! — каза искрено Радомиреца. — Всеки не може като него.

Навън славеите все тъй се прехласваха, само щурците бяха спрели, защото бе дошъл часът, когато падаше утринната роса. Някакъв едър бръмбар доста дълго бръмча из стаичката му, докато най-сетне слепешком улучи прозореца. Неговото досадно жужене сякаш разсея мислите му, той усети, че му се доспива. Време беше, след половин, един час небето на изток щеше да избледнее.

Тъкмо се унасяше, когато усети, че нещо топло и задъхано се пъхна в леглото му.

— Криста, ти ли си? — запита той изненадан.

— Каква Криста! — каза обидено Донка. — Аз съм, глупчо!

— Май че трябваше да бъдеш при Кишо — измърмори младежът, докато пъхаше ръката си под затопления комбинезон.

— Ти се шегуваш! — каза Донка. — При тоя кактус!

— Да не те е усетил, като си минавала през хола?

— Как ще ме усети?… Не чуваш ли, че бучи като водопад!

Малко по-късно те лежаха един до друг и пушеха. Тялото и бе поизстинало, гладкият корав корем бе омекнал след преживяното напрежение. Върхът на цигарата й описваше малки светли елипси в мрака, леко го докосваше топлината на цигарения дим.

— Защо помисли, че съм Криста? — попита Донка.

— Ами какво да помисля, като цялата вечер нито веднъж не ме погледна — измърмори младежът.

— Как да те погледна, като ти през цялото време зяпаше Криста.

Сашо гузно замълча. Вече бе късно за всякакви обяснения.

— И те съветвам да я оставиш на мира — продължи Донка. — Досега тя не е пипната.

— Какво значи това? — запита той озадачен.

— В буквалния смисъл на думата.

— Интересно — измърмори Сашо. — А как си обясняваш тая работа?

— Ами, изглежда, че има някакъв комплекс към мъжете — отвърна Донка, като се прозя невидимо в мрака. — Нейният баща е избягал от къщи, когато тя е била двегодишна. И оттогава не се е вестявал.

Младежът помълча.

— Сега това често се случва — каза той. — Но обикновено момичетата реагират обратно.

— Прав си, но тя е прекалено чувствителна. И много обича майка си.

— Да не те е усетила, като ставаше?

— Да не съм луда? Почаках я, докато заспя.

Тя замълча. Небето в квадрата на капандурата неусетно бе избледняло, по него вече не се виждаше нито една звезда. Младежът усещаше някакво неясно угризение на съвестта — за какво ли? Нищо, утре всичко ще мине и ще се забрави. Няма да забрави само котето със счупената лапичка пред входната врата, неговият тъжен и безпомощен поглед… „Мяу!“

— Трябва вече да си вървиш, мойто момиче — каза той. — Тя може да се събуди.

— Добре — отвърна Донка. — А кога ще се видим?

— Ще помислим малко по тоя въпрос.

Но тя като че ли не обърна внимание на думите му, не се разсърди.

— Сега ти си цар с тая вила… Нямаш проблеми.

На сутринта, докато се качваха в колата, двете момичета бяха ледено безразлични и мълчаливи. Само Кишо се обади:

— Гладен съм като вълк.

— Сега ще ви заведа в „Шумако“ — каза младежът. — Там правят отлична шкембе-чорба.

Целият двор бе потънал в роса, която искреше на слънцето. Небето над тях бе като излъскано. Сашо отдавна бе забелязал, че само тук, под косматия хълбок на Витоша, небето има такъв хубав порцеланов отблясък.

Сашо изпрати вуйчо си с колата до летището, сам му пренесе багажа. Но в последния момент, като влизате в чакалнята на външните линии, академикът, кой знае как, забрави да се обърне и сбогува. Младежът тъй си и остана с отворени уста, после се усмихна и се запъти към изхода. Може би трябваше да почака малко, ако имаше някаква представа от старческа памет. Вуйчо му се досети какво е направил едва като мина паспортния контрол. Той се върна малко назад и надникна към хола — никой. Стана му изведнъж много тягостно, отнесе това чувство чак в самолета.

Най-сетне двигателите забучаха, самолетът се втурна като бесен по пистата и скоро се отлепи от нея. Като че ли досега не бе пътувал с такъв мощен самолет, той сякаш го усещаше как гълта хищно пространството и все тъй си остава ненаситен и гладен. Тягостното му чувство постепенно се разсея. В края на краищата племенникът си е племенник, длъжен е да разбира вуйчо си и да му прощава. Мина стюардесата и вежливо му поднесе табличка с бонбони. Той дори не усети как клъвна един — като децата. Да, каквото и да прави човек, тия възрасти наистина започват смешно да се допират. Тая мисъл отново го натъжи, той изплю бонбончето и скришом го пъхна в пепелника.