Когато се качваше в самолета, небето над тях бе ниско и облачно, от него някак неохотно се ронеше едър, сив дъжд. А сега в металната кутия обилно грееше слънце, облаците бяха останали далече под тях като безкрайна бяла пустиня от тебеширени дюни. И небето бе друго — много по-рехаво и прозирно, с усещане за великата пустота над синевата. След малко им сложиха да обядват ордьовър и студено пиле, което той не хареса, но все пак акуратно изяде. В замяна на това пък чаят беше много добър. Тъкмо вдигнаха противните бакелитови таблички, и самолетът започна да слиза. Едно време по-бавно се стигаше дори до Княжево — помисли той. Едно време, преди още да се появят малките жълти трамвайчета, които дрънчеха и подскачаха по железните релси. Като насън му се мярнаха сламени капели, жакети от светъл пепит, баща му в своето черно палто, винаги едно и също през зимата и през лятото. Файтонът ги бе взел рано сутринта и никой не знаеше кога ще стигне. Конете, украсени със синци и червени пискюли, уморено пръхтяха, чаткаха копита, мирис на конска пот ги заливаше през кожените капри. Понякога се разминаваха с някой друг файтон, камшиците приветствено изплющяваха, планината бавно наедряваше пред очите им. Срещу него седеше момиченце със синя рокличка и бели чорапки, просто седеше и го гледаше, а той се топеше от любов. Каква любов, какви глупости? Но имаше ли смисъл да ги крие точно от себе си? Така беше, макар че всъщност тя не сваляше поглед от моряшката му шапчица с дълга панделка и с надпис „Дръзки“. Но дръзки бяха само мечтите му, всичко друго беше мирис на конска пот и плясък на камшици, унило подвикване на файтонджиите. Но да не мисли за това, какъв е тоя старчески навик да се втурва не прекъснато в далечното минало, сякаш вътре в него се бе разрушила някаква яка стена и сега спомените се разхождаха безпрепятствено като в изоставена къта.

Скоро самолетът, тикан от своите нажежени совла, се вряза рязко в гъстата маса на облаците, през неговия метален корпус мина внезапна остра тръпка и след това академикът изведнъж видя мократа земя и черните лъскави артерии на шосетата. Пристигаха. Той с облекчение усети пускането на колесника, след малко самолетът се плъзна по пистата, шумът угасна.

И тук пръскаше лек дъждец от небе с разкъсани облаци, но той дори не си наложи шапката — така приятно бе водните пръски да погалват лицето му. Влязоха в чакалнята, пътниците нетърпеливо се натрупаха по гишетата за паспортен контрол. И точно в тоя момент той съзря две красиви пламенни очи, които упорито го гледаха. Имаше мъничко любопитство в тях, повечко почтителност и бяха толкова жарки и живи, че едва ли не го стреснаха. Младата жена тръгна към него със също такава жива походка. Изглеждаше около четиридесетгодишна, с гореща южняшка хубост, нещо средно между Маха и Олимпия, но по-зряла от тях и по-закръглена. Като го приближи съвсем, тя се усмихна и каза на чист български език с едва забележим акцент:

— Вие ли сте професор Урумов?

— Да, аз съм.

Тя му пъхна веднага ръката си, топла и силна, но все пак нежна женска ръка.

— А пък аз съм вашата преводачка… Казвам се Ирена Сюч.

Да, наистина акцентът й беше едва забележим.

— И каква сте по народност? — запита той, — Българка или унгарка?

— И двете заедно… Моят баща е чист българин, от Бяла черква, но всички казват, че приличам на баба си… А майка ми е унгарка и съм родена тук.

— Ами да вървим тогава — каза примирено академикът.

— Навън ви чака професор Добози… Предупреждавам ви, да не би случайно да се разминете! — Тя се засмя. — Той ми нареди да бъда много внимателна към нас. Аз винаги съм внимателна, но към вас наистина ще бъда много, много…

Академик Добози го чакаше във външния хол, обкръжен от цяла свита. Приличаше на дебел, розов папагал със сини плитки очи като боядисани копчета. Той го прегърна сърдечно и понеже беше доста по-нисък, успя да го целуне едва по носа. След това го представи на своите помощници, като потупваше всеки от тях с букет от жълти лалета, докато се усети най-сетне да ги пъхне в ръцете на госта.

— Впрочем това беше за вас! — каза той виновно. — Извинете, ако съм ги малко повредил.

— Няма значение, аз няма да ги ям — усмихна се едва забележимо академикът.

И Ирена се усмихна сдържано, но не преведе — шегата му наистина беше малко безсолна.

— Ами да вървим! — каза оживено Добози. — Освен работата чака ни и един хубав обед.

— Та аз току-що обядвах.

— Предвидили сме и това — засмя се Добози. — И няма да ви измъчим.

Те се качиха пред летището на една скромна волга от стария модел, другите тръгнаха с такси. Преводачката седна отпред при шофьора и скоро двамата потънаха в някакъв безкраен, доверителен разговор, който сякаш временно бяха прекъснали. Всъщност нямаха нужда от нея — Добози говореше превъзходно немски и доста добре английски.

— Предупредиха ме да не ви експлоатирам много жестоко — каза той. — И все пак ще ви открадна няколко дни.

— Аз съм дошъл тук, за да бъда на ваше разположение — отвърна Урумов.

— Много мило от ваша страна. И все пак няма излишно да ви досаждаме. Да се уговорим така — ще изнесете една-две беседи пред моите сътрудници на тема, която сам ще си изберете… Освен това ще ви покажем института — всичко, което имаме…

— Научих, че имате много нови неща — каза Урумов.

Добози пламна от удоволствие. Ако се съдеше по думите му, като техния електронен микроскоп засега имало само няколко на света. И струваше, кажи-речи, колкото целия институт. От възбуждение пламна не само носът му, но и голото теме, той започна да се запъва дори на най-обикновени думи. Вълнението, което го бе обзело, скоро се пренесе и върху неговия български колега. Така те просто не усетиха, че са пристигнали в града и сега се движеха по неговите оживени улици. Най-сетне Добози млъкна, малко засрамен от своята бъбривост, но все пак горд и доволен. Пред него шофьорът въртеше ловко волана, натискаше спирачките, но слушаше внимателно своята събеседница. Академикът се разтревожи. Ако тая далечна потомка на Бачо Киро беше словоохотлива и темперамента като него, навярно го очакваха трудни дни. Изглежда, и преводачката усети, че е прекалила, защото се обърна и му каза усмихнато:

— Настанили сме ви в „Гелерт“… Според мен това е най-тихият и приятен хотел в града, ще се чувствувате там много добре.

— Благодаря — отвърна академикът сдържано.

Нещо неуловимо трепна в погледа на младата жена, но тя добави все тъй приветливо:

— И днес няма да ви мъчим повече… Ще си починете хубаво.

Обедът наистина беше лек и най-важното — кратък. Вдигнаха тост за неговото здраве и той предпазливо отпи от чашата си. И както на погребението, изведнъж усети някаква странна и неугасима жажда, която сякаш идваше направо от сърцето. Той изпи докрай чашата си, но втора не му наляха. И другите се задоволиха само с няколко глътки. Скоро всички станаха, Добози се разкланя с познатата унгарска церемониалност.

— Ще се видим утре към десет — каза той. — Колкото да уточним програмата.

— А не може ли един път и без програма?

— Разбира се, че не може! — засмя се Добози. — Ние трябва да я представим в академията, но съвсем не сме длъжни да я спазваме.

Настаниха го в просторен, елегантен апартамент със стилна мебел. И банята беше много хубава, така че не издържа на изкушението и се изкъпа. Като всички възрастни хора, които си пестят движенията, изкъпа се едва-едва, по-скоро се пооплакна. И през цялото време старателно избягваше да се погледне в голямото огледало, монтирано на стената. Всъщност нямаше защо да се плаши от огледалото, изглеждаше повече от приличен за възрастта си. Нямаше никакви тлъстини, кожата му бе все още доста еластична и гладка, ако не се смятат двете малки гънки на корема — все още скромно начало на кожената престилчица. Водата във ваната беше топличка и приятна, дъхаше леко на бор и планински билки и той усети, че му се доспива. Колко му трябва на един стар човек, достатъчно е да затвори очи и да се отпусне между ароматната пяна. След това главата му ще потъне малко, после още малко и всичко ще свърши като хубав, лек сън. В миг тая мисъл му се стори дори приятна, но той бързо я изгони от главата си. Каквото и да е, но съвсем не е дошъл тук да сътвори такава отвратителна неприятност на своите прелюбезни домакини. Пък и на своята преводачка, която надали бе толкова бъбрива, колкото първоначално се бе изплашил. Тя лично го настани в апартамента, както се настанява дете — грижливо и с обич. Бе прегледала всичко — дори гардероба и тоалетната, бе опитала с ръка как пружинира леглото, бе спуснала транспаранта на отворения прозорец. И когато си тръгна, ласкаво му каза: