— Ами навярно господин професорът си има свои навици — отвърна тя. — Научни навици, не суетни и светски.

Това наистина беше така, той странеше от светския живот, не бе по вкуса му.

— Права сте — намеси се полицейският. — Дружи предимно с дъртаци, от компанията на баща му.

— Ааа, значи ме наблюдавате?

— Не особено старателно — отвърна полицейският. — За нас вие сте дребна риба.

— И все пак трябваше поне да чуя нещо за вас — продължи той.

Стори му се, че тя едва забележимо трепна…

— Бях няколко години в Швейцария при баща си… Едва сега той си припомни името. Баща й беше дипломат от кариерата, макар и не от най-висок ранг.

— Хайде, кажи сега какво ще хапнеш! — прекъсна го полицейският. — Аз ядох чревца на фурна… Тука ги правят знаменито.

На тоя полицейски галфон наистина му подхождаха всякакъв вид чревца. Но професорът си поръча агнешки флейки на тиган. Пиха бяло вино, истински мозел, след това професорът неочаквано поръча шампанско „Шение“. Донесоха чашите, бутилката, бялата кърпа, оберкелнерът ритуално освободи тапата, натисна я с палец. Чу се гръм, наоколо завистливо се обърнаха към тяхната маса.

Отидоха си след полунощ в най-добро настроение. „Цар Освободител“ беше съвсем пуст, само двама юнкери с бели колани стояха на пост пред главния вход на двореца. Пред заведението се сбогуваха с полицейската двойка, която може би нарочно искаше да ги остави сами. Те тръгнаха бавно по булеварда, пред книжарницата на Данови се спряха за миг да видят някаква непозната книга.

— Знаете ли, че ние всъщност се познаваме? — каза тя внезапно.

— Да се познаваме? — погледна я той недоверчиво.

— Да, от сватбата на вашия братовчед Найден Урумов, ако си спомняте… Аз бях тогава шаферка на жена му.

— На Найден — казвате?… Ама, господи, то беше ужасно отдавна.

— Да, близо петнайсет години.

— Вие сте били дете тогава.

— Как така дете — ученичка!… В трето отделение. А вие бяхте студент, така ми казаха, макар че не носехте студентска шапка. И бяхте първият студент, с който се запознавах!

— Наистина не си спомням! — каза той огорчено.

— За мен това беше чуден и незабравим ден — продължи тя и се обърна да го погледне. — Аз съм си мечтала тогава за вас.

Тя го каза шеговито, но той така се смути, че в първия миг сякаш му се вдърви езикът.

— Не говорете така! Още малко и ще литна, както съм без криле.

— Няма да бъде много любезно — каза тя, — да ме оставите сама на тоя пуст булевард.

В момента не беше толкова пуст. Тъкмо минаваха край Военния клуб — на отсрещния тротоар. Пред жълтата сграда стояха група млади офицери с открехнати фуражки, подпрени нехайно на лъскавите си саби. Като минаха успоредно с тях, всички се обърнаха да ги погледнат. Беше доста просташко за офицери като тях, но все пак го направиха и съвсем безцеремонно при това. Той усети как лицето й се вледени за миг, но постепенно се отпусна.

— И ще ви направя още едно признание — продължи тя. — Аз казах на Кисьов да ви повика на нашата маса… Още докато се колебаехте на входа.

Той съвсем се обърка:

— Наистина ли? Може би за да разберете какво е останало от мен?

— Доста е останало! — Тя се засмя свободно и както му се стори, малко нехайно.

Това неуловимо го бодна по сърцето. Тя сякаш усети, че малко е прекалила, затова прибави сериозно:

— Във всеки случай не очаквах да ви видя професор… Може би лекар, като баща ви…

Той се прибра тая нощ влюбен у дома си, влюбен и отчаян едновременно. Разбираше за какво е влюбен, но не разбираше защо е отчаян. Навярно му се струваше непостижима в своето съвършенство. И дори да я постигнеше по някакъв начин, навярно никога истински не би я заслужил. Той побърза да си легне, но не заспа с часове. Искаше му се да лети, искаше му се да се сражава, да звънтят саби, да крещи победоносно над трупа на някакъв повален негодник. Искаше му се да я спасява от бури и зверове, да я носи на ръце, да я свестява с дъха си. Смътно усещаше, че е станало нещо странно с него, че се е вдетинил, че се е върнал към своите момчешки години може би. Но това му беше неизмеримо приятно. И не усети как е заспал с щастлива усмивка. Спеше, без да сънува, но усещаше и в съня си, че тоя огън не е пламнал внезапно, че е тлял в душата му от първия ден на неговото нещастно раждане, от първия крясък пред лицето на жесток и блестящ свят, от първия миг, когато е видял нежното измъчено лице на майка си. И тая светлина го е гряла винаги, през целия му живот, винаги е бил влюбен, без да разбира, винаги е бил жаден, пръстите му винаги са били протегнати да я докоснат. Когато се събуди на сутринта, мечтите като че ли се бяха разлетели на дневната светлина, но желанието му да я види и докосне бе несломимо.

Те се срещаха тъй около месец — отначало по-рядко, накрая почти всеки ден. Той я бе целунал само няколко пъти крадешком под тъмната сянка на дърветата, като я изпращаше нощем в къщи. Когато я целуна за пръв път, за миг изпита странното чувство, че е целунал лъвица. Тя като че ли не почувствува неговата сляпа и уплашена целувка и не й отвърна. Устните й останаха свити, усети само лекото докосване на носа й толкова студено, че оставяше усещане за мокрота. Прибра се у дома си доста подтиснат и смутен. Следния път тя някак конвулсивно се огъна в прегръдката му и потрепера, но устните й бяха все така неподвижни. Тогава той не разбираше, че тя просто не умее Да целува, както не може да целува лъвицата или красивият гепард. Тя можеше само да хапе — гальовно или до кръв, според силата на това, което носеше в себе си.

Той беше все така отчаяно влюбен в нея. Струваше му се, че никоя жена на тоя свят няма кожа като нейната, светеща и гладка като луна, кожата на момичето, което бе видял в кабинета на баща си. През последните двайсет години бе търсил само нея в живота си, без да съзнава колко всичко това е несъществуващо и непостижимо. А сега беше до него, но той отчаяно се плашеше от последната крачка. Струваше му се, че именно в последния миг ще се случи нещо ужасно и непредвидено, което да го сломи.

Една вечер той се прибра малко по-рано. Още като отвори външната врата, забеляза тънка ивица светлина под входа на кабинета. Навярно баща му все още работеше. Тъкмо се готвеше да се качи направо в стаята си, вратата се отвори, на прага се показа баща му. Строгото, сухо лице не изразяваше нищо.

— Мишо, ела малко при мен! — каза той.

Гласът му звучеше все така властно, както когато беше момче. Без да дочака отговор, баща му обърна гръб и влезе в кабинета си. Той усети как сърцето му се сви. Вътре беше малко тъмно, тъй като светеше само настолната лампа в тъмен порцеланов абажур. Известно време двамата мълчаха, после баща му каза:

— Чух, че си имал връзка с госпожица Логофетова… Вярно ли е това?

— Да, татко…

— Ти си вече зрял мъж — продължи баща му. — И през ум не ми е минавало да ти държа някаква сметка. Искам само да те попитам — това сериозно ли е?

— Да, татко, много сериозно.

— Така си и мислех — отвърна баща му без никаква изненада.

Той му обърна гръб и започна да се разхожда из кабинета. И това трая сякаш цяла вечност. Най-сетне спря, лицето му сякаш се бе вкоравило.

— Тогава трябва да знаеш истината… Тя съвсем не е това, което си мислиш…

— Аз нищо не съм си мислил, татко.

— Жалко! — каза сухо баща му. — Когато човек ангажира името си и чувствата си, трябва да мисли.

— Аз не съм сляп.

— Съмнявам се. Исках да ти кажа, госпожица Логофетова е била повече от година любовница на Сабахатин Севгун. Чувал ли си това име.

— Не! — отвърна мрачно синът.

— Все едно. Той е аташе в турската легация, изобщо отвратителна личност. Но това не е най-важното. Тя е забременяла от него и абортирала в крайно напреднала бременност. Това просто не е било аборт, а кланица. Тя навярно вече никога няма да има деца.

Младият човек усети как целият се вледенява.

— Откъде знаеш? — попита той глухо.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: