— Каза ми го колегата, конто е извършил аборта… Като е разбрал, че може да стане някаква беля.

— Навярно ще стане — каза все така мрачно младият човек. — Можеш да поздравиш тоя колега. Той умее отлично да пази лекарската тайна.

— Не говори глупости! — каза сърдито баща му. — Човешката етика стои по-високо от професионалната.

— Да, вярно е… Благодаря.

Нещо неподозирано блесна в погледа на стария човек, нещо като къса волтова дъга на ярост и раздразнение. Но след миг лицето му отново стана непристъпно.

— Слушай, нямам нужда от твоите евтини иронии — каза той сдържано. — Казах ти го, защото все някой ден щеше да го узнаеш… И по-добре сега… Ако решиш да правиш нещо, преди това трябва да го смелиш в себе си. Няма друг път.

Той се упъти към бюрото си и каза през рамо:

— А сега си върви!… Няма нужда да ми казваш какво си решил. Каквото и да решиш — ще бъде за главата ти. Няма да ти се противя.

Младият професор се прибра в стаята си. За пръв път в живота си се чувствуваше така сломен и нещастен. Струваше му се, че никога вече няма да се изправи на краката си. И все пак се изправи. След един месец те се венчаха и дойдоха да живеят в големия самотен дом. Той не намери сили в себе си да остави сам баща си. И нямаше нужда. Старият лекар се държеше така, сякаш нищо не му се беше случило, само измършавя малко и очите му станаха по-тъмни и като че ли малко трескави.

На другата сутрин Ирена го намери в ресторанта на хотела да закусва с добър апетит яйца с шунка. Утрото беше много ясно, всички метални части в ресторанта блестяха от слънцето. И като че ли повече от всичко блестеше усмивката й.

— Какво ще ме мъчите днеска? — запита той.

— Нищо особено… Ще минем най-напред през института. След това малък официален обед, а вечерта — балет.

— Какъв балет?

— Хубав, класически… „Лебедово езеро“. Трябва да видите нашия балет, тук идват от цял свят да го видят.

— Да ви кажа право — не горя от желание. Тоя път ще мине без мен. — Той глътна малко чай от красивата чашка и продължи: — Като бях по-млад, си мислех, че единствената утеха на старите хора може да бъде само изкуството. А ето че се излъгах. Старите хора не обичат изкуството, то ги изпълва с униние. Или с нещо по-лошо…

— Вие не сте стар! — някак разпалено му възрази Ирена. — Вие не сте стар, вие сте просто възрастен.

Докато пътуваха с такси към института, тя му разказа нещичко от живота си. Баща й бил емигрант в Аржентина. Като избухнала Балканската война, получил повиквателна заповед да се яви в полка си. Баща й събрал, каквото имал, пътувал най-напред с параход, след това с влак и едва успял да стигне до Будапеща. Тук го заварила Световната война, всички пътища към България вече били отрязани. Туй го спасило. Свързал се с български градинари, станал сам градинар, макар че имал хубав занаят — машинист.

— Жив ли е още? — попита Урумов.

— Почина преди десетина години.

— И от него ли научихте български?

— Да, разбира се. И не само аз — и майка ми. В къщи не даваше да се говори друг език. Но като отидох с тоя български език в Софийския университет, всички се слисаха. Професор Динеков ме караше да му говоря с часове, все нещо си записваше. Понякога ми казваше, че съм говорила като Бачо Киро, дори по-интересно от него.

— Жалко! — измърмори академикът. — А сега си говорите съвсем нормално.

След като завършила университета, отново се върнала в Унгария. Омъжила се за унгарец, имала дванайсетгодишна дъщеря. Работела в Министерството на външната търговия, но когато много закъсвали за преводачи — викали я да помага.

Като влязоха н института, академикът усети някакво спотаено възбуждение още при портиера. Дори чистачките, които сновяха като хлебарки по коридорите, се събираха две по две и бързо и оживено си шушукаха. Добози крачеше енергично из кабинета си и нещо опулено ломотеше на тримата си помощници, които го слушаха с удължени лица. Брадичката му бе порозовяла като гушка на пеликан, устните му бяха пресъхнали. Когато Урумов влезе, Добози хвана ръката му с двете си месести ръчички и я разтърси така, сякаш да пробва дали е закачена добре за ставата. Не беше закачена кой знае как, но издържа. Очите му блестяха. И без да съзнава с кого точно говори, зачурулика на унгарски.

— Добра новина, приятелю, голяма новина. Успяхме да направим снимка на вирусите па полиомиелита. Разкошна снимка!… — И Ирена още не бе успяла да преведе, когато той добави на немски: — Първи в света!… Разбирате ли — първи в света! Просто не мога да повярвам на очите си.

— Къде са снимките? — запита рязко академикът.

— Сега, приятелю, сега!…

Той отиде при бюрото си, взе оттам пет снимки и му ги показа на ветрило — „като истински кент флош роял“, както коментираха по-късно неговите помощници. Урумов просто ги грабна от ръцете му — не бяха кой знае колко ясни, във всеки случай не по-ясни, отколкото някоя снимка на Марс, но все пак бяха истински снимки, не можеше да се спори. Бяха цяла туфа вируси, приличаха на морски таралеж с остри, неравни бодли. Академикът с удовлетворение констатира, че точно това бе очаквал да види. Докато ги разглеждаше една по една, Добози стоеше срещу него, лицето му изразяваше неземна радост. Пък и академикът усещаше как сърцето му започна ускорено да бие, сякаш внезапно бе погледнал през ключалката в трезора, в който природата криеше своите най-съкровени тайни. А през това време доцентите тайно се проклинаха, че нямат фотоапарат на ръка. Можеха да направят снимка на двамата старци — както се изразяваха те, — която да направи по-голяма сензация от самото откритие.

— Поздравявам ви! — каза Урумов. — Това е огромна заслуга към науката!

— Заслугата не е наша! — отвърна скромно Добози. — Заслугата е на електронния микроскоп.

Те говориха цяла сутрин за тая снимка, за структурата на вирусите, за възможните научни последици. Говориха за това и на официалния обяд, без да разберат дори какво ядат. Само двамата доценти, които всъщност бяха направили снимката, си хапваха и пийваха хубавичко. Един до друг, приличаха едва ли не на две братчета, макар да бяха съвсем различни на вид — единият рус, другият навярно с далечни цигански примеси. Те се съветваха оживено за всяко блюдо, поръчаха си ги еднакви, очакваха ги с нетърпение и ги изяждаха до последното зрънце ориз. Пийнаха си добре. И докато двамата академици все още разискваха с пълни уста за коварния вирус, те се уговориха до най-големи подробности какво ядене да вземат жените им за утрешния уикенд.

Когато се върнаха в хотела, Ирена още един път се опита да проагитира академика за балета, разбира се, съвсем напразно.

— Ама какво да правя, господин професоре, вече съм взела билетите.

— Ами ще отидете с мъжа си. Той обича ли балет?

— Обожава го.

— Тогава не го водете!… Той трябва да обожава само вас.

— Тъй и ще направя! — засмя се Ирена. — Добре, господин професоре, починете си, че утре ни чака дълъг път.

Академикът прекара целия следобед в леко възбудено състояние. Неизмеримо малките морски таралежи стояха като живи пред очите му. Имаше нещо войнствено във вида им, нещо сурово и застрашително. Милиардни армии от бойци, всеки един от които приличаше поразително на своя подобен, въоръжен до зъби със своите многобройни копия, неустрашим. А той знаеше много добре, че на света няма по-съвършени организми от тях, съвършени не със своята сложност, а с простотата си. Те се носеха над цялата земя, може би над цялата вселена — всемогъщи и всепроникващи. Към тяхната абсолютна победа имаше само една мощна преграда — антителата, които се хвърляха като торпили срещу тях и безмилостно ги разрушаваха. Но докога ще издържат тая битка — тоя проблем го бе интересувал през делия му живот. На пръв поглед изглеждаше, че ресурсите са неизмерими, а принципът — железен закон на природата. И все пак нещата като че ли не бяха точно така. В неумолимата и безмилостна организация па човешкото тяло се бе появил опасен пробой — ракът. Пробивът бавно се разширяваше, хората бяха безпомощни да го спрат. И което беше най-лошо — не разбираха същността му. А двамата лакомници, доцентите, които бяха направили снимката, може би дори не подозираха, че са превзели изключително важно укрепление.