Но сега той не мислеше за това. Той мислеше за себе си и своята неопетнена съвест. Какво е съвест и какво трябва да направи в тоя непонятен и страшен случай? Към какво го задължава човешката чест. Може би Кисьов чисто и просто блъфира, а може би школниците наистина са готови за поход. И какво значи това? Можеше много добре да си го представи. Тия уплашени момчета с пребледнели лица, които бяха завзели без бой властта, щяха да я изгубят жестоко и кърваво. Щяха да бъдат избити, избесени, размазани като насекоми от танковете и ботушите. Но тогава какво?

Да отиде в комендантството и да съобщи какво се готви? Никога никакъв Урумов не бе извършвал предателство. Особено на гост, на човек, който е потърсил от тях убежище и закрила. Това беше извън ума му, извън всяко негово усещане за почтеност и нравственост. Да отидеш и с хладен глас да предадеш един човек. Да го изправиш сам с ръцете си на разстрел край надупчената от изстрели стена на кладбището на революцията. Негова работа ли е това? Бяха ли го питали, когато бяха започнали тая жестока борба на живот и смърт помежду си? Защо сега вмъкваха и него в тая кървава история?

Но наистина ли беше невинен тоя, който бе останал под покрива му. Ако се смяташе извън играта, кой му беше дал право да го намеси в нея. Защо бе дал подслон на човека, който готвеше погроми и смърт?

Той спря. В далечината вече се виждаше светналия прозорец на Грозеви. Професорът още не спеше.

А сега накъде? Напред или назад?

Сутрин майка й често я будеше по един пренеприя-тен начин — като я ощипваше лекичко по носа. Криста се понамръщи в съня си и без да отвори очи, каза обидено:

— Майко, много те моля!… Сега цял ден ще бъда нервна.

Майка й се усмихна и пусна електрическата печка. В стаята се понесе леко, приятно бръмчене, което сякаш само топлеше. След това дръпна пердетата, които изшумяха на своите металически ролки, и излезе. Едва сега Криста отвори очи. През прозореца се виждаше съвсем малко небе, белезникаво и студено като парче лед. Навярно духаше силничък вятър, някакво пране се премяташе във въздуха на опънатия между сградите найлонов кабел. Зимното пране е много хубаво, става кораво и нагънато като смачкана ламарина и така приятно съска под нагорещената ютия. Тя се измъкна изпод завивките, прозя се докрай като коте, после направи десетина движения, които можеха да минат и за гимнастика. Бялата бархетна пижама с розови цветчета я правеше малко по-едричка. Като се препъна в електрическата печка, Криста се изправи пред прозореца. Денят бе съвсем ясен, но небето приличаше на замръзнала река, толкова белезникаво и кораво. Духаше остричък вятър, прането тракаше върху заледеното въже, ръкавите на ризите й махаха нервно, сякаш нещо ги беше обидила.

Криста им намигна и започна лениво да се облича. Толкова хубава кожа, толкова гладка — така нескромно мислеше тя за себе си. Но кой ли разбира на тоя свят от хубави работи, никой. Сега изобщо не са на мода дребните момичета, особено ако и нослетата им са малки. Сега са на мода такива като оная патка, като Дончето, високи и гъвкави като маркучи, без никакъв задник, но ако може — с малко по-едричък бюст. Пфу!… Пъхна краката в чехлите си и ги потътра навън. Холът беше тесен и тъмен, тъй като по-хубавата му част, заедно с френския прозорец, бе останала на квартирантите. От тях ги отделяше само тънка дъсчена стена, облепена отсам с тапети, а оттатък с вестници. Беше дадена на някакъв артилерийски офицер, с две момиченца, които, оставени сами, по цял ден се сражаваха с някакви тенджери, може би с нощните си гърнета. Сега двете ревяха в хор, чуваше се слаб женски глас, изпълнен с досада, без нито капка обич или майчино снизхождение. Защо ли ги бе произвела, като не можеше дори да ги обича? Криста знаеше, че е разпоредители в едно от столичните кина, веднъж страшно се смути, като й дръпна безцеремонно билетите от ръката и я поведе с късогледите си очи към местата им. Това й беше цялата благодарност, задето се бяха настанили в дома им, без да ги питат. Отначало просто не можеше да се живее в апартамента, но след това артилерийският офицер, кротичък и плах като агне пред смръщения образ на жена си, сам скова дъсчената преграда и работите се пооправиха.

В кухнята я чакаше закуската — чай и топли кренвирши. Докато закусваше, майка й готвеше нещо на котлона, тъй като нямаха електрическа печка. Не беше никаква готвачка тая майчица, ядяха, колкото да не умрат от глад. И двете не бяха ящни, едва се докосваха до яденето. Докато пълнеше постни зелеви сарми, майка й няколко пъти се обърна да я погледне.

— Защо не ядеш хляб? — запита тя. — Ти си младо момиче, за тебе не е опасно.

— Да, че да заприличам на торта!

— Няма такава опасност — каза майка й. — В нашия род никога не е имало дебели жени. Твоята прабаба е била толкова малка и слаба, че никой в селото не е искал да я вземе. Най-сетне я откраднал турският бей, но и той не прокопсал, след няколко дни я изпъдил.

— Толкова ли е била проклета? — попита Криста.

— Не, толкова е била с характер.

— А после кой се е оженил за нея?

— Кой — дядо ти. Той е бил налбант и вдовец, черен като арапин. Взел я веднъж под мишница и я отнесъл в къщи.

Това вече беше интересно, Криста тъй си остана известно време с кренвирши в уста. И си представяше как рита в ръцете му с тънките си крачка, обути в шарени селски чорапи.

— И после как са живели?

— Като два гълъба.

Криста най-сетне схруска кренвирша.

— Като два гълъба, единият от които с изкълвано око — каза тя. — Майко, да ти кажа право никак не обичам постни сарми.

— Та какво ли обичаш? — отвърна майка й.

Нейната храна, като на всички лястовички, се състоеше главно от въздух. Те тъй си летяха в синевата с отворени човчици, опиянени от блясъка на реките и дъжда. Ако им се напъха някоя мушица в устата — хубаво, ако не се напъха, още по-хубаво. И въздухът е храна. Самата тя бе забелязала, че като отиде на кино, след това никак, ама никак не е гладна и може спокойно да не вечеря.

След малко Криста си взе чантата и отиде на лекции. Майка й сложи тенджерата на котлона и завъртя ключа. Към единайсет, преди да отиде на урок при генерала, ще мине отново тук, за да я вдигне. Не е толкова страшно, ако една или две от сармите са загорели, ще ги изхвърли. После мина в хола, лицето й беше малко обезсърчено. Никой не обича да върши неприятни работи, но тая работа трябваше да се свърши. Тя вдигна слушалката и набра номера. В ушите й изведнъж нахлу плътният глас на момичето:

— Кой е?

— Донче, леля ти Мария е на телефона. Искам да дойда за малко при тебе.

Отговорът оттатък се позабави, наистина само с няколко мига:

— Лельо Марийо, можеш ли да дойдеш до половин час. Защото имам лекции след това.

— Добре, Донче, след двайсет минути съм при теб! — и затвори слушалката.

Не беше от ония жени, които ще си изгубят времето пред тоалетното огледало, макар че видът й бе винаги много спретнат. След малко тя вече бързаше по улицата със своите ситни, но енергични стъпки. Токчетата й, както винаги, отчетливо и рязко чаткаха по тротоара, макар че се чувствуваше вътрешно малко подтисната и разколебана. Вървеше право пред себе си, никога не се обръщаше да погледне встрани — нито хора, нито витрини, нито какво и да е било друго по улицата. И това си беше стара семейна черта — всички Обретенови бяха малко фудули, както казваше баба й, не се навеждаха и за пендара.

Донка я чакаше, облечена за излизане. Усмихна й се сърдечно, помогна й да си съблече палтото в антрето. Беше й много симпатична тая грот– или фокмачта, вече сама не помнеше думата. Винаги се бе радвала, че Христина дружи с нея. Не приличаше на ония загубени женски патки, които не могат да изчоплят нищо от мозъка си освен някое момче или някоя среща. Особено след победата си в телевизионната викторина се беше издигнала много в очите и.

— Има ли някой у вас? — попита Мария.