— Никой — отвърна Донка. — Нашите са на работа.

— И по-добре — тъкмо ще си поговорим на спокойствие.

Влязоха в стаята на Дончето. Беше доста разхвърляно, навсякъде се търкаляха чорапи, сутиени, даже едни гащички, за невярване малки. Мария леко се разочарова. Тая грот– или фокмачта можеше малко да пораз-треби, като знаеше, че ще й дойде гостенка.

— Седни тук, лельо Марийо.

В стаята имаше само един стол, и то изтърбушен, така че тя седна точно върху пружината като върху човешка длан. Не беше никак удобна тая поза, все й се струваше, че невидимата ръка ще я повдигне лекичко към тавана. Донка се настани на леглото, на стената зад нея бе забито с четири кабарчета фолио на „Пари мач“, цветно, разбира се. Съвсем млада жена, Бриджит Бардо навярно, бе легнала по корем, златиста и съвсем гола, само с едни червени лачени обувки на сгънатите крака. Не беше много подходяща украса за момичешка стая, повече подхождаше за кабинката на някой шофьор от международните линии. Донка улови погледа й.

— Нали е много хубава? — запита тя.

— Това ли е твоят идеал?

В гласа й прозвуча едва забележима иронична нотка, но Донка не я усети.

— Идеал? За мене? Лельо Марийо, само като нея не мога да бъда, аз съм чисто и просто една кобила.

— Чак пък толкова! — усмихна се Мария. — Какво ти е?

— Ами стърча с цяла глава над другите.

— Не е вярно — каза тя. — По улиците се разхождат какви ли не дангалаци.

— Там е работата, че аз не обичам дангалаци. Харесва ми средния формат.

— А приятелят на Христина? — запита внезапно майката. — Според теб той какъв формат е?

Лицето на Донка най-напред пламна, след това потъмня. Мария никога не можа да разбере какво точно попадение е направила.

— Ти за това ли си дошла? — попита Донка сдържано. — Аз пък се чудех…

Чудела се! Нима нейната собствена майка от нищо не се интересуваше? Освен от своите фризури, разбира се.

— Слушай, мойто момиче — започна тя спокойно, — не бива да ме разбираш криво. Аз знам, че Криста не е дете. И съвсем не смятам да я правя калугерка. Все пак имам право да знам — свястно момче ли е?

— Дали е свястно? — Донка едва не подскочи от мястото си. — Ужасно свястно, честна дума ти казвам.

— Да не ти е братовчед нещо? — усъмни се за миг Мария. — Та си толкова сигурна в него.

— Не ми е никакъв! — отвърна Донка. — Но е момче и половина.

— А според теб обича ли я?

Тоя въпрос я намери малко неподготвена.

— Сигурно я обича! Защо да не я обича? Ами аз я обичам, та какво остава за момчетата.

— Значи, не я обича! — каза майката. Донка я погледна втренчено.

— Лельо Марийо, трябва да си избиеш тия глупави мисли от главата. Пък и тая дума — обичаш, не обичаш. Ние, кажи-речи, вече не я употребяваме. И няма смисъл.

— Няма смисъл?

— Разбира се, че няма смисъл. Любовта е като някаква пеперудка — каца, отлита. Не можеш дори да я уловиш, без да й смъкнеш глупавия прашец. А като й смъкнеш прашеца, какво остава от нея? Нищо!… Заприличва на най-обикновена муха. Ние вече не делим момчетата на влюбени и невлюбени. Ние ги делим на лъжливи и истински. И Сашо е момче, като всяко друго момче, но поне е истинско.

— Разкажи ми нещо за него — каза майката.

— Какво да ти кажа? — измърмори неохотно Донка. — Завърши биология. Сега е асистент в института на академик Урумов. Но там е работата, че академикът му е вуйчо. Тъй че ще напредне и в службата, ако това те интересува.

— Когато бях студентка — каза Мария, — всички мои колежки бяха влюбени в Урумов. Но аз не съм го виждала.

— Страшен сладур е — каза Донка оживено. — Представителен, възпитан. И вдовец на всичко отгоре. Ако беше поне петнайсет години по-млад, щях да си го взема като нищо.

— Ти откъде го познаваш? — попита Мария подозрително.

— Бяхме му веднъж на гости… На вилата — има вила като бонбон.

— Значи, работата е доста напреднала! — каза Мария замислено:

Тя помълча известно време, после се усмихна — доста естествено при това.

— Благодаря, мойто момиче… И нека всичко си остане между нас. Ако съм питала нещо — то е за нейно добро.

— Честна пионерска, лельо Марийо.

Като излезе навън, смръщеният декемврийски ден й се стори някак по-светъл и ясен. Облекчението, смесено с малко тъга, я караше едва ли не да подхвърква по пустата улица. Друг път ще мисли за неизбежното, то може и да не се случи толкова рано. В крайна сметка тя е още дете. Мъчно можеше да си представи, че ще остане сама в празния, унил апартамент, без нейната усмивка сутрин и без нейния лъчист поглед, който можеше да пробие и най-гъстата мъгла. В края на краищата всяка майка някой ден остава сама. Но тя щеше да остане съвсем, съвсем сама, без нищичко друго на тоя свят. Освен ако се окаже, че имат нужда от нея, разбира се.

Може би трябва да отличи с нещо днешния ден, Много хубав ден, макар и тъжен. А дали няма да по-разсее тъгата, ако си направи някой подарък? Вече две години се кани да свали от гърба си това износено палто. Преди няколко дни бе зърнала на витрината на „Тексим“ някакво хубаво кафяво каре, но тогава дори не й мина през ум, че може да го купи. Никога нищо не си бе купувала от тоя скъп магазин.

Тя влезе в „Тексим“ и излезе оттам с хубава, жълта австрийска блузка. Карето й се бе видяло безбожно скъпо. В края на краищата една учителка по английски език, която дори не е на щатна работа, а води някакви курсове, трябва да бъде много по-скромна. Сега ще остави покупката у дома, ще вдигне сармите от котлона, след това ще отиде при генерала. Има достатъчно време за всичко. Но в къщи сармите не бяха съвсем наред. Ако ги вдигне от котлона, щяха да Останат малко сурови. Ако ги остави, докато трае урокът при генерала, ще загорят. И тъкмо се чудеше коя от двете злини да предпочете, навън настойчиво се позвъни.

Пред прага чакаше млад мъж, облечен в шлифер, с кафеникава спортна шапка на главата. Някакво неясно чувство за опасност я накара да го огледа внимателно, но поне външно човекът изглеждаше повече от порядъчен.

— Другарката Мария Обретенова? Гласът му беше малко твърд, но любезен.

— Аз съм.

— Мога ли да поговоря с вас?

Мария се поколеба, после каза сдържано:

— Но аз не ви познавам. Пък няма друг човек в къщи.

— Няма от какво да се плашите — каза мъжът. — Ето, вижте.

Той бръкна във вътрешния си джоб и й показа служебната си карта.

— Влезте! — каза тя.

В антрето тя сдържано го покани да си свали шлифера, но той измърмори, че няма смисъл, ще остане само няколко минути. Мария го въведе в хола, едва-едва затоплен от слабото парно отопление. Младият мъж седна свободно, сега погледът му беше много по-жив, тя бе готова да се закълне, че в него личеше скрита симпатия.

— Ето в какво се състои моята молба! — започна той направо. — Имаме нужда от някаква снимка на вашия бивш съпруг.

Сърцето й изведнъж се вледени. Може би цяло десетилетие никой не си бе позволявал да спомене пред нея нещо за съпруга и.

— Съжалявам! — каза тя хладно. — Но нямам никаква снимка.

Приветливото изражение на мъжа мигновено угасна, лицето му отново стана далечно и отчуждено.

— Искате да кажете, че вашата дъщеря никога не е виждала лика на своя баща?… Така ли?

— Да, точно така.

— Мъчно ми е да повярвам — каза той.

— Това зависи от манталитета на човека — отвърна тя сухо. — Ако вашият баща постъпеше като моя бивш мъж, вие бихте ли стискали снимката му до сърцето си?

Мъжът навярно разбра, че е сбъркал.

— Моля да ме извините, ако съм ви обидил — каза той. — Но ние винаги сме ви отделяли от вашия мъж. Както знаете, вашата дъщеря не срещна никакви спънки в университета. И получава стипендия. Ние я третираме като ваша дъщеря, а не като дъщеря на предател.

— Аз наистина нямам негова снимка! — каза тя и гласът й потрепера като пред плач.

— Вярвам ви, напълно ви вярвам! — каза мъжът едва ли не уплашено. — И все пак не бихте ли могла да ме упътите? Може би сте имали семеен фотограф. Понякога те пазят негативите.