— Не е нужно! — каза младежът.

— Нужно е. — Гласът й трепна така отчаяно, че той я погледна изненадан. Видът й беше съвсем разстроен, нещо умолително и уплашено се бе появило в погледа й, — — Просто съм длъжна! — добави тя.

— Добре, добре — каза той бързо. — Само не се разстройвай.

— Не — защо? Но ще ми поръчаш ли още един чай с ром. А може и само ром.

Той поръча чай с ром. Докато го донесат, тя нито продума, нито дори го погледна. Никога досега не бе виждал лицето й така отчуждено и хладно. Като донесоха поръчката, тя неспокойно преля рома в чашата с чай и едва доловимо въздъхна. Чакаше я ужасен път, стръмен и осеян с остри като ножове камъни.

— Ти никога не си ме питал къде е баща ми — започна тя толкова тихо, че той едва я чу.

Бе питал много пъти себе си, макар и съвсем напразно.

— Знам, че вашите са разведени — каза той. — И какво повече?

— Хиляди хора са разведени. И все пак майката си е майка и бащата — баща.

— Не винаги. Ти сама не говориш за него.

— Да, прав си. Но какво мога да кажа, като изобщо не го помня.

Сашо я погледна стреснат.

— Нямаш баща?

— Имам, разбира се! — отвърна ти намръщено. — Но той е избягал от нас, когато съм била малко повече от една година. Можеш ли да си го представиш? И е избягал не в друга квартира или в друг град… Избягал е от България.

Сашо я Гледаше поразен, само това не очакваше да чуе. Всичко в това малко семейство внушаваше такова силно усещане за патриархална почтеност.

— И как е станало това? — измърмори той.

— Ще ти разкажа как е станало. Разбира се, тия неща не съм чула от майка си. Тя изобщо никога не е споменавала за баща ми, сякаш не е съществувал такъв човек.

— Но това не е майка! — каза младежът възмутено. — По-скоро някакъв психопат.

— Помисли си добре дали ти не си психопат — каза момичето враждебно. — Как може да каже на едно дете истината? И при това такава истина. А да си служи с лъжи, тя не умее. Винаги е смятала, че лъжата е по-опасна и от най-лошата истина.

Младежът се намръщи:

— Нищо, карай нататък.

— Истината научих от леля си, когато бях вече ученичка в гимназията. Това е станало със съгласието на майка ми, както разбрах, тя е преценила, че ще ми бъде по-лесно да го чуя от устата на друг човек. Но не е преценила, че леля ще ми разкаже много повече, отколкото е могла да очаква. — Криста млъкна за момент, лицето й изглеждаше затворено и посърнало, сякаш говореше на някакъв чужд човек, който няма да я разбере. И продължи вече съвсем неохотно: — Като момиче майка ми е била много красива. И в същото време много деликатна и стеснителна. Тя се е омъжила за баща ми сравнително късно. Но като младо момиче е имала друг не по-малко трагичен случай. Това е станало през годините на войната. На един бал тя се запознала с някакъв летец-изтребител, който й направил впечатление главно със своята скромност. Съвсем не приличал на обикновените царски офицери, които, както казва леля, са били най-празноглавата част от тогавашното добро общество. Сватбата била определена светкавично — за следната седмица. Нямало нищо за чудене в тая история, то отговаряло на характера и на двамата. Нещастието се случило в деня на самата сватба, един час преди да му изтече дежурството. Годеникът излетял с изтребителя си срещу американско ято бомбардировачи и повече не се върнал. — Криста отпи от чая и продължи с много по-спокоен и уверен глас: — Но и в самата му смърт е имало нещо трагично. Неговият самолет е бил засегнат, но летецът е имал шанс да се спаси, като се хвърли с парашут например. Но той връхлетял с изтребителя си върху една от американските летящи крепости и двата самолета паднали в пламъци. Дядо ми, който е бил много прогресивен човек, не е искал да й съобщи тая ужасна подробност. Но все едно, тя го научила от пресата. Плакала ужасно безутешно и повтаряла само една дума: „Защо? Защо?“

— Как така — защо? — попита младежът озадачен.

— Виждаш ли колко си… — започна Криста едва ли не ядосано, но внезапно млъкна. И продължи със същия равен, успокоен глас: — Думичката „защо“ не се отнася, разбира се, за самото нещастие. А за неговия вътрешен смисъл. Защо всъщност той не е останал верен на любовта си, на своето мъжко обещание? Защо е загинал по своя воля от такава глупава и безсмислена смърт? Ето това тя не е могла да му прости.

— Ами да, разбира се — обади се той с едва спотаена враждебност. — Какво друго може да се очаква от женския егоизъм.

— А ти не разбираш ли, че той е постъпил като ахмак?

— Не разбирам! — каза младежът хладно. — Не всеки може да пожертвува живота си за нещо, което е над него.

— Как така? Та той се е сражавал на страната на немците.

— А може би не е мислил така… Може би е смятал, че брани българските жени и деца. Или собствената си годеница.

— Ти не искаш да я разбереш! — каза момичето.

— Имаш грешка! А как е попаднала след това на баща ти?

— Всъщност двете неща са тясно свързани — продължи неохотно Криста, — След смъртта на летеца майка ми нито е сложила траур, нито е споменала повече името му. Но изглежда, че е била много покрусена. Десетина години е живяла съвсем сама, както казва леля ми — като икона. Едва след това се е омъжила за баща ми. Според леля ми той е бил много хубав, представителен мъж, интелигентен и занимателен. По професия бил адвокат, при това доста способен. И под протекцията на своя тъст, който по това време е бил подпредседател на Народното събрание, скоро станал юрисконсулт на едно министерство. Година и нещо след моето раждане заминал в командировка в чужбина и повече не се върнал. Ако се разчетат всички факти, ще се види, че той се е омъжил за майка ми само с една цел — да се измъкне по някакъв начин от България. И хладнокръвно е изпълнил плана си, независимо че съм била все още бебе.

Сашо направи злополучен опит да се пошегува.

— Може би е избягал точно от тебе. Ако си ревяла по цяла нощ.

— Била съм много кротко бебе — отвърна скръбно момичето. — За което сега съжалявам. Но както и да тълкуваш тия два случая, едно е ясно — тя не може да гледа на живота като съвсем обикновена жена. Защото преди всичко не е обикновена жена.

Сашо разбираше, че това е съвсем вярно. И все пак като че ли беше безпомощен да изтръгне някакво съчувствие от сърцето си. Може би имаше лошо сърце?… Такава мисъл никога не бе минавала през ума му. Чувствуваше, че трябва да каже нещо, а не знаеше какво. И най-сетне се понасили.

— В човешкия живот има всичко — каза той. — Даже когато на пръв поглед като че ли няма нищо особено.

— А в твоя какво е имало?

— Сигурно е имало нещо…

Двамата дълго мълчаха.

— Като бях малка, мама веднъж ми каза, че наистина има и рай, и ад — обади се най-сетне момичето. — Но не в природата, вътре в човека — каза тя. — Сигурно е така…

Сашо изпрати Криста само до тролея, тъй като беше обещал да мине край вуйчо си. И без това бе позакъснял — наближаваше десет часът. Докато крачеше натам, все още се чувствуваше малко разстроен и подтиснат. И сам не разбираше какво означава това. Дали не усещаше тая чужда изповед като някакво посегателство на свободата си, като някакъв ангажимент, който все още не е готов да поеме. Това той не разбираше. Но от мислите като че ли му стана по-студено, Сашо вдигна яката на палтото си. Беше започнал да вали слаб сняг, сух и студен, вятърът го разстилаше на дълги перести ивици там, където имаше гънки по тротоара. Да, така все пак е по-добре, отколкото времето да омекне, да навали дебел сняг. Снегът в тоя град не е никакъв сняг, скоро се превръща в отвратителна кафява каша, мокра и хлъзгава, в която боксуват автомобилите и пълнят въздуха с отровен дим.

Като се изкачи на четвъртия етаж, пред входа завари вуйчо си с някакъв човек, когото не може изведнъж да познае. Да, разбира се, това е Аврамов, но защо лицето му е така посивяло? Началникът на лабораторията само му кимна и тръгна мрачно надолу по стълбите. Малко объркан от тая среща, академикът внезапно му подаде ръка. Макар и така неловко, това неочаквано ръкостискане му се видя много приятно. Старият имаше хубава, малко мършава, но силна ръка. Да, все още много живот имаше в ръката му, това като че ли го изненада. И понеже веднъж бе направил грешката, вуйчо му продължи в същия тон: