— Не, той не обичаше да се снима… Може би брат му.

— Може би — измърмори той. Но как да я поискаме?

На Мария й се искаше да зададе само един-единствен последен въпрос, но знаеше, че след това ще се презира до смърт. Особено пък ако не й отговорят.

— А къде е той сега? — попита тя с някакъв чужд глас.

— В Австралия! — отвърна той неохотно.

Мъжът помълча един миг.

— В Австралия? — трепна тя. — Та той не знае английски.

— Точно това ни озадачава. И искаме да идентифицираме името с личността.

— И според вас с какво се занимава там?

— С професията си. Но там е работата, че в щата Виктория не признават на чужденците дипломите за юридическо образование.

— Искате да кажете, че всъщност не се занимава със своята професия? А само се маскира с нея?

— Знаем положително, че се занимава с политически интриги — отвърна все така неохотно мъжът. — Нищо, прощавайте за безпокойството — той наложи кафявата си шапка още в хола. — Съжалявам много, че разрових неприятния спомен.

След като си излезе, Мария се върна като зашеметена в хола. Той не бе изровил само спомена, той сякаш бе изровил мъртвец. Образът, който понякога се мяркаше в паметта и, приличаше съвсем на восъчна маска. Тя мигновено го изпъждаше, макар че не беше толкова лесно. Маска на смъртник — обезцветена и без капчица кръв. Восъчно лице, плътно стиснати клепачи и устни, сякаш бе заспал насила в небитието. Мъртва вена, която разрязва на две гладкото чело. Изострен, полупрозрачен нос, дълбока цепка на брадичката. Усещане за мъртвешка хладина. Едва сега си даваше сметка, че такъв е бил и през живота им — нереален, непроницаем. Никога не бе успяла да проникне по-дълбоко от пигмента на кожата му. А понякога бе пиян, понякога весел, понякога изпълнен с ненавист, за която много по-късно разбра какво всъщност е означавала. За какво се бе оженил за нея — можеше да си представи. Но за какво бе създал дете?… Това душевно уродство й се струваше съвсем непонятно — толкова непонятно, че тя изобщо не смяташе Криста за негова дъщеря.

— Виждате ми се уморена днес! — каза съчувствено генералът.

Тоя грамаден генерал с бича глава, без никакъв врат, с яки плещи, които биха могли да понесат десетки бандилероси и пробои, с болнични туфли в миши цвят, сякаш ги бе задигнал от някакъв военен санаториум. Много странен генерал. Погледът му бе едновременно и благ, и малко неспокоен, и подозрителен като при наивните хора, които вечно се боят някой да не им се присмее. Пред него имаше цял куп идеално подострени моливи, макар че пишеше на машина. А на машината пишеше тъй, сякаш бъхтеше някому главата в пода. По тоя безподобен начин бе написал дебел том партизански мемоари, а сега довършваше втория. Мария бе прочела книгата му преди няколко месеца, смаяна до немай-къде. Доста тромав език, епитети като билярдни топки, които мигновено отскачат при докосване, опити за метафори. Но образите на хората бяха така живи и осезаеми, сякаш изскачаха като мишки изпод ударите на машинката.

— Не съм — отвърна тя. — Но имах днес доста неприятна среща.

— Вие сте прекалено чувствителна — каза генералът. — Не смея дори да се изкашлям пред вас. Вие веднага подскачате.

Това беше вярно — кашлицата му трясваше като батарея и винаги я намираше неподготвена.

— Не е хубаво човек да бъде толкова чувствителен — добави той.

— Хубаво е! — каза тя.

Той напъха пръсти в косата си, яка като телена четка. Неговото несломимо, упорито изражение тоя път беше доста омекнало.

— Пък може и да сте права! — каза той. Само фашистките главорези бяха по-безчувствени от табани. Когато те ни избиваха, разбира се. А когато започнахме ние — плачеха като деца… Надке! — каза той не много високо.

— Какво? — обади се ясен женски глас някъде през две стаи.

Какво стана с кафето?

— Аууу! — каза гласът, от което се разбра, че кафето навярно отдавна е прекипяло. В апартамента се усети мощен бяг, витринното стъкло на библиотеката леко звънна.

— Да продължим ли? — попита той колебливо.

И на нея не й се искаше. Когато не беше готов, генералът я гледаше виновно като някакво грамадно глупаво куче, което току-що е изяло котето на стопанина.

— Трябва да продължим! — каза тя.

— А защо трябва?

— Вижте, това и аз се питам — за какво всъщност ви е тоя английски език?

Генералът се понацупи:

— Защото само с това моят син стърчи една глава над мене. И стига ми е натривал нос с тия свои езици. Да не мисли, че не мога да науча един чужд език? Да има да взима… Аз лежах три дни в един лещак с рана, колкото плоча, и пак се справих. Та сега с един език…

Тъй че урокът продължи. Когато най-сетне свърши, генералът имаше такъв вид, сякаш е взел финландска баня. Мария дори не допи до края кафето, загрижена за сармите си. Намери ги, разбира се, прегорели, миризмата се носеше из цялата къща, но Криста само търкаше късото си носле, без да разбира какво става.

— Много сте загубени днешните момичета! — каза майката възмутено. — Не виждаш ли, че яденето е прегоряло? Трябваше да го махнеш.

— Не разбрах! — отвърна виновно момичето.

— Ако се подпали къщата — пак няма да разбереш. Сега ще ядеш прегорели сарми, та да ти дойде умът в главата!

Но не изпълни заканата, опържи й яйца на очи. За себе си запази сармите от най-горния ред на тенджерата, които, макар че не бяха загорели, твърде малко се различаваха от тия на дъното. Но майката бе посвикнала на тоя вид ядене, дъвчеше го автоматично, вдадена в мислите си. Така наистина е безкрайно трудно да напълнее човек. Най-после тя вдигна глава от чинията.

— Тинче, искаш ли да отидем на кино довечера?

— Маминко, много те моля. Няма нито един хубав филм тая седмица.

— — Я се засрами!… А „Сатирикон“?

— За него няма билети.

Майка й я погледна продължително, наистина изглеждаше доста сърдита в тоя миг.

— Научи се вече и да ме лъжеш. Спокойно можеше да ми кажеш, че имаш среща довечера.

Тия думи дойдоха така внезапно, че Криста се вледени от страх.

— И изобщо престани с тая комедия! — продължи майка й нервно. — Аз не съм троглодит, знам, че имаш нужда от някаква дружба.

— Майко, но аз…

— Нямам нужда от самопризнания! — прекъсна я майка й. — Но не бива и да ме лъжеш. Нито да лъжеш себе си. Ако си разумна — това ми е съвсем достатъчно.

Тя бодна с отвращение една от сармите. И повече не повдигна поглед към дъщеря си, само усещаше, че и тя бе престанала да яде.

— Маминко! — започна Криста и внезапно спря.

— Какво — маминко?

— Маминко, мила моя, аз просто не исках да те огорча.

— Много познаваш ти майка си. За какво да ме огорчаваш? Но то може да стане отсега нататък, разбира се!

— Няма да стане! — отвърна горещо Криста.

— Добре, все едно че не сме водили тоя разговор. А пък утре, обещавам, ще ти направя шницели.

Това беше най-хубавото, което можеше да прави, и Криста го знаеше.

Но вечерта двамата със Сашо най-безцеремонно отидоха на кино, и то на „Сатирикон“, който бедната й майчица щеше да пропусне завинаги. Салонът беше много студен, така че излязоха оттам с посинели носове и хремави. Тичаха до „Варшава“, за да стоплят поне вкочанените си крака. Поръчаха си горещ чай с ром и така бързо го изгълтаха, че на Криста й пламнаха чак ушичките. И може би точно ромът стана причина да се изтърве най-внезапно.

— Знаеш ли, Цуце, майка ми е разбрала нещо за нас.

Младежът се намръщи:

— Какво, като е разбрала?

— Нищо — отвърна Криста.

— И изобщо не мога да разбера какво изкопаемо е твоята майка?… Ив кой век живее?

— Не бива да говориш така за нея! — каза Криста обидено.

— Бях се зарекъл изобщо да не я споменавам.

— Може би аз ти я представям по някакъв глупав начин. Но тя наистина е добра жена.

— Напълно ти вярвам! — отвърна младежът с досада.

Криста се замисли, лицето й стана напрегнато и комай уплашено.

— Трябва да ти разкажа нещо за нея.