— Мъж ли? Та у вас, значи, все още съществува брак?

— Не точно така — поклати тя глава. — Бракът като юридическа форма е изчезнал още преди 500 години. Но от стотина години насам моногамната форма на съжителство се развива все повече и повече… Нима не е така при вас? — запита тя любопитно.

— Не, разбира се… У нас всеки живее сам.

— Тъжно е човек да живее сам — каза тя убедено.

— Но това е една естествена почивка — казах аз. — Иначе ние живеем с милиони на едно място…

— Според мен това е още по-голям повод за самота — отвърна тя и ми се стори, че лицето й стана тъжно.

— Не, не ви разбирам — казах аз. — След всичко остава да чуя, че и децата си раждате сами?

— Да, разбира се…

— Но това е съвсем безсмислено! — възкликнах аз.

— Нашите учени твърдят, че децата, родени при изкуствени условия, са лишени от редица извънредно важни човешки качества…

— Значи, вашите учени всъщност не са никакви учени — казах аз. — Ние сме в състояние да привнесем в нашите зародиши каквито качества си искаме — дори известни познания за живота — като говор, условни рефлекси и др.

Тя поклати бавно глава:

— Не, ние пробваме това… Отгледаните по тоя начин приличат доста на нашите роботи. Те наистина превъзхождат обикновените деца по някои качества на ума, но са в същото време с куха и празна душевност…

— Душевност — измърморих аз. — Това не е научно понятие.

— Наистина поговорете с моя мъж — каза тя. — Мисля, че с него ще се разберете много по-добре…

— Но къде е той — попитах аз нетърпеливо.

— Тука наблизо е…

Тя взе от масата малка кутийка. Забелязах, че погледът й стана много по-топъл и нежен.

— Мишел, чуваш ли ме? — попита тя.

Кратко мълчание, после кутийката отговори:

— Да, мила…

— Мишел, имаме гост…

— Гост ли? Какъв гост?…

В гласа му не се чувствуваше никакъв възторг. Тя се усмихна:

— Странен гост, Мишел… От друга планета…

Отговорът се забави няколко мига:

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно, Мишел…

И тя му обясни с няколко думи как съм попаднал тук и как изглеждам. Невидимият човек отново замълча, явно съобразяваше нещо.

— Много интересно — измърмори той. — Моля ти се, прати го веднага при мене…

Тя ме погледна с усмихнатите си очи:

— Мисля, че не е много любезно, мили… Човекът е дошъл от толкова далече… Защо не дойдеш ти?

— Защото, миличка, рибата тъкмо започна да кълве… Хайде, извини ме по някакъв начин и го прати…

— Добре — каза тя и изключи малкия апарат. Погледът й отново се отправи към мене. — Мисля, че и за вас тъй ще бъде по-интересно — добави тя.

Когато излязохме на двора, до слуха ми — тоя път още по-ясен и изразителен — отново достигна протяжният, тъжен звук. Аз трепнах.

— Моля ви, мога ли да видя животното?

— Разбира се — каза тя и ме поведе.

Както очаквах, то живееше в малка къщичка недалече от дома. Беше много едро, с красиви извити рога, комай страшничко. Но когато се обърна и ме погледна с грамадните си кротки очи, отново почувствувах как сърцето ми се сви в някакво странно и непознато чувство.

— А къде е детенцето й? — попитах аз.

— Телето ли? При мене е… Ще го къпя.

Просто нямах сили да откъсна погледа си от това прекрасно животно, толкова силно и толкова добро в същото време. Наистина в какъв тъмен период на нашата Дриа са позволили да се загубят тия чудни представители на живота?

— И вие имате сили да убивате тия същества? — попитах аз изумен.

— Не, точно тия никога не убиваме…

— Ако не точно тия, то подобните им…

Лицето й изведнъж помръкна.

— Моля ви да не говорим повече за това — каза тя тихо.

След малко Лена ме заведе до малка пътечка, която се спускаше в лек наклон между огромни, стари дървета, най-големите, които бях виждал досега. Докато слизах сам надолу, усещах едно неясно чувство за опасност — много по-тъмно и тревожно от всичко подобно, което бях чувствувал досега. Плашеха ме неща, на пръв поглед съвсем прости и естествени — плашеше ме тишината, глухата самотност на леса, здрачът, който се утаяваше под гъстите клони на дърветата. Струваше ми се, че всеки миг оттам може да изскочи някакъв див звяр, да прелети като огромна страшна мълния, да впие зъбите си в плътта ми. Наистина какво ставаше с мен, някакви прародителски инстинкти ли се бяха родили в дълбините на душата ми?… Най-странното беше това, че тъмното чувство за опасност бе съпроводено с особено усещане за дълбока удовлетвореност — сякаш всичко беше точно така, както трябваше и да бъде.

За моя радост пътечката скоро се разшири, дърветата станаха по-редки, светлината — по-ясна. Още няколко крачки, и пред очите ми като гигантско живо същество протегна мощната си снага реката. Почти едновременно с нея аз съзрях и втория човек.

Трябва да си призная сега, че в тоя миг той ми направи по-силно впечатление от жената. Неволно спрях и го загледах втренчено. За какво всъщност ми напомняше той? Може би за античните богове от най-далечните и тъмни суеверия на нашата планета. Беше много едър, със силно развита, малко груба мускулатура, със солидна глава върху могъщите плещи. В ръцете си той държеше тънък прът с едва видим конец на края, който, леко опънат, се губеше под тъмната повърхност на водата. Да, той наистина ловеше риба — подобни фрески има стотици из античните галерии на Дриа. Докато го гледах тъй — неподвижен, — отново усетих неясното чувство на страх.

— Не се плашете, другарю! — обади се внезапно той, без да откъсва поглед от своята въдица. — Елате насам!…

Гласът му беше много плътен, но мек и приятен.

— Та аз не се плаша! — измърморих обидено.

Точно в тоя миг кордата му леко потрепера, след това се успокои. Едва сега човекът обърна глава и ме погледна. Погледът му беше толкова силен и пронизителен, че замръзнах на мястото си като парализиран.

— Виждате ли, че се плашите? — усмихна се той. — А трябва да се чувствате като у дома си… Моля, седнете…

Някак автоматично се отпуснах на земята, без да имам сили да откъсна поглед от лицето му. Беше наистина много силно мъжко лице, космите на главата му бяха съвсем черни, но очите — ясносини като небето.

— Как се казва вашата планета? — запита той, след като ме разгледа доста безцеремонно от главата до петите.

— Дриа — отвърнах аз покорно като ученик.

— Сигурно сте знаели нещичко предварително за нашата мъничка, скромна Земя? — попита той.

— Да, разбира се… Ние дълго и внимателно сме я изучавали. И бяхме сигурни, че ще намерим тук развита цивилизация.

— Предполагам, че са ви изпратили при нас с добри намерения?

— Какво говорите? — възкликнах аз. — С най-добри — като рядък случай на планетна взаимопомощ… Ние предположихме, че нашата цивилизация е няколко хилядолетия по-стара от вашата… И искахме да съкратим процесите на вашето историческо развитие.

Той не отговори веднага, но в погледа му се появи за миг някакво вълнение, което бързо угасна.

— Чудесно! — каза той. — Но смятате ли, че това е по силите на един-единствен човек?

— Разбира се, че не!… Ние искаме да ви помогнем чрез знанията, до които още не сте стигнали… В моя ум са запечатани като в най-фина кибернетична машина буквално хиляди томове в областта на химията, физиката, биологията, медицината и всички други науки.

— И бихте могли всичко това да възпроизведете?

— Да, в най-големи подробности… И без никаква грешка…

Той отново ме прониза със силния си поглед, но сега в тоя поглед имаше доста солидна доза уважение.

— Признавам, че земните хора нямат тия качества на ума — каза той. — И излиза, че вие сте най-ценното живо същество на Земята…

Внезапно в погледа му се мярна тревога.

— А вярвате ли, че вашият организъм е защитен от бактериялния живот на нашата планета? — запита той бързо.

— В това отношение можете да бъдете напълно спокоен — отвърнах аз. — Ой, какво е това?

Докато се мъчех да подтисна своя вътрешен трепет, той с бърз поглед обхвана реката.