— Водна змия… Съвсем безобидно животно…

— Но защо е толкова малка?

— Напротив, това е един чудесен екземпляр…

— Какво държи в устата си?

— Жаба…

— Не сме имали такова животно — казах аз.

— Странно — отвърна той и в гласа му се усещаше някакво съмнение. — А някои наши учени сериозно смятат, че от някаква подобна животинка е произлязъл човешкият род… Но признайте си, това животно не ви ли изплаши?

— Да, наистина… мъничко…

Той се усмихна:

— Ето, виждате ли?… Тоя страх като много силна душевна травма е останал може би от най-първичното ни съществуване — когато змиите са ни гонили и закусвали с нас в тъмните водни бездни…

Отново почувствувах как потрепервам вътрешно. Колкото и абсурдна да беше тая мисъл, тоя миг тя не ми се стори така невероятна. И тъмната, непрозрачна маса на водата, и гъстите клони на дърветата, надвесени над нея — цялата глухота и тайнственост на тая първична природа, всичко правеше думите му някак особено близки и понятни. През това време змията, като се плъзгаше леко върху водната повърхност, излезе на брега и се скри в храстите.

— Може би трябваше да помогнем на нашия предшественик — казах аз неуверено.

— Наистина! — трепна той. — Е, не е късно!…

Човекът остави пръта и с неочаквана за неговата фигура пъргавина се затича към храста, където бе изчезнала малката змия. И у нас, на Дриа, има змии — много редки екземпляри наистина, които понякога учените откриват в дълбините на моретата. Но те са огромни в сравнение с това дребно, тънко животно и освен това…

В тоя миг се случи нещо необикновено. Внезапно кордата силно се опъна, върхът на пръчката потрепера и самата тя бавно се хлъзна към реката. И досега не мога да осъзная какво съм почувствувал в тоя миг, но преди още някаква мисъл да мине през ума ми, протегнах ръце и залових здраво края на пръчката. Като че ли ме прониза ток — така силно беше вътрешното сътресение. Като че ли само за едно мигновение престанах да бъда човек, като че ли се превърнах в просто продължение на вещта, която държах в ръцете си — трептях заедно с нея и заедно с нея в ням ужас отивах към реката. Исках да я пусна, а не можех, цялото ми същество изпитваше едновременно и дълбок потрес, и някаква неописуема наслада. Най-после над цялата тая гама от сложни чувства надделя страхът.

— Мишел! — извиках аз.

И внезапно се разгневих, запънах крак в някакъв корен, силно дръпнах пръчката. Живото същество на другия край на конеца, изглежда, се сепна от това рязко движение, защото за няколко мига напрежението олекна.

— Мишел!

Чуха се бързи стъпки, Мишел дотича разтревожен, но като видя в какво се състои работата, някак прекалено високо и неуместно, както ми се стори тогава, се разсмя.

— Няма нищо страшно! — каза той. — Ей сега ще я извадим!…

Мишел взе пръчката от ръцете ми. Едва сега забелязах, че е снабдена с най-проста макара, която той започна бавно и методично да навива. Но рибата се съпротивляваше героично и постепенно симпатиите ми преминаха на нейна страна. Аз виждах как опънатата до скъсване корда шари по водната повърхност, как се мята наляво и надясно — усещах по движението на водата яростната съпротива на рибата. Само за миг той обърна към мен глава и каза с променен глас:

— Голямо парче!… Скоро не съм ловил такова!…

Лицето му бе почервеняло, изглеждаше, че тоя сериозен човек най-искрено се вълнува от своята детска, варварска игра. Но имаше ли смисъл да му се присмивам, когато и аз преди малко представлявах такава жалка картина.

Когато най-сетне той домъкна рибата до самия бряг, аз се уверих, че наистина размерите й са солидни — по големина и по тежест тя навярно беше по-голяма дори от мене. Виждах много ясно как безпомощно отваря грамадните си уста, как с последни усилия се мъчи да се откачи от фаталната кука. Жалост сви сърцето ми, но човекът редом с мене изглеждаше в тоя миг съвсем безмилостен. Той се обърна и ме погледна:

— Дръжте се малко!… Не се страхувайте, няма нищо опасно!

Първият ми порив беше да му откажа възмутено, но след това някаква непонятна сила сякаш ме хвърли към него. Аз хванах здраво дръжката и отново сякаш ме разтърсиха хиляди мълнии, всичко в мен закипя. Не можех да разбера в тоя миг кое чувство е най-силно — едновременно се презирах и боготворях, плачех и безумно се наслаждавах. През това време Мишел грабва една мрежа, закрепена върху металическо колело, и нагази водата. Рибата, изглежда, се уплаши от него, дръпна се силно, аз полетях, проснах се с целия си ръст на земята и… изпуснах пръчката.

Когато успях да се съвзема, разбрах, че грешката ми не е била фатална. Мишел тържествено излизаше от реката, в мрежата му конвулсивно се мяташе голямата риба. Отново ме обзе отвращение.

— Пуснете я! — извиках аз. — Много ви моля да я пуснете!

Той ме погледна разколебан, въздъхна и направи жест да я изсипе обратно във водата. Лицето му беше безкрайно огорчено.

— Не, не!…

Тъй — по мое желание — рибата остана на брега. След това дълго я разглеждахме — аз с трепет, той с едно спокойно удоволствие, което ми беше безкрайно неприятно. Мишел побърза да ме успокои.

— Това е сом! — каза ми той. — Стар речен разбойник… Цял ден лежи на дъното и лапа каквато животинка му падне пред очите…

Е, може би пък наистина да си заслужава наказанието. Но когато Мишел ми каза, че ще го опече на шиш — отново се уплаших.

— Поне това не правете! — помолих се аз.

— Защо? — усмихна се той. — На него вече всичко му е безразлично.

— Но на вас не трябва да бъде! — възкликнах аз. — Не разбирате ли, че това е варварско?…

— Тъй е — каза той. — Но не бива да мислите, че всичко варварско е лошо. Понякога и в тия неща могат да се крият много сериозни истини за живота.

Докато той палеше огъня, ние постепенно стигнахме до темата, която ми бе направила най-силно впечатление през моя кратък престой на Земята. Наистина, откъде идваше тая странна смесица от цивилизация и примитивизъм? Моят ум беше безсилен да стигне до каквото и да било разумно обяснение.

— Ето — там е цялата работа! — каза той замислено. — Сегашното наше общество е продукт на естествено развитие… Не знам как са минали тия периоди у вас, но у нас, на земята, имаше векове, в които човечеството беше в истинска безпътица… Заедно с напредването и усъваршенстването на нашата цивилизация започнаха да никнат спонтанно белезите на едно отчайващо явление. Като че ли човешката душевност започва да изстива бавно и да се затваря в себе си, да се отчуждава все повече и повече от действителния свят на своите себеподобни. В нашето строго организирано общество започна с необикновена сила да си пробива път философията на отчаянието и безсмислието на човешкото съществуване. Преди два века тая философия доби силата на фанатично религиозно учение, милиони хора загинаха от вулгарно самоубийство и най-причудливи форми на самоотказ от съществуване. Причините за това?… Огромна тема, която все още най-живо интересува нашите учени. С две думи — излизане на човечеството извън историческите условия, при които то е съществувало през вековете. Или по-конкретно — изчезването на физическия труд и физическото усилие, спадане на целенасоченото и напрегнато движение, биологичното изхабяване, което нашите учени тогава все още не можеха да надмогнат, липсата на цели или тяхната лесна постижимост. И трябва да ви кажа — не на последно място, — отчайващата мисъл за крайността на индивидуалното човешко съществуване. Но нима такива кризи не е преживявало и вашето човечество на Дриа?

Не отговорих веднага. И никак не очаквах, че още в първите часове на моето пребиваване на Земята ще ми зададат най-трудния от всички въпроси.

— Да, има нещо такова — отвърнах аз без желание. — Една цяла цивилизация е изчезнала от лицето на нашата Дриа при подобни условия. Но ние не обичаме да мислим и да си спомняме за това. Искам само да ви кажа, че древните „дрии“ са се отличавали доста от нас даже по физически тип. В някои отношения по външен вид те доста са приличали на вас, били са едри, имали са зъби и коси…


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: