— Как е? — запита той, докато Кастело с апетит я нагъваше.

— Чудесна! — млясна Кастело с пълни уста. — Не-що средно между пъстърва и чига… Но много по-вкус-на…

И да не беше точно тъй, надали щеше да изпусне случая да се погаври с нас.

— Ти влизаш в историята! — каза Толя с нотки на завист в гласа си. — Ти си първият земен човек, които яде извънземно животно…

Веднага след залеза на слънцето много силно застудя — температурата падна до трийсет градуса под нулата. Тримата, които трябваше да спят в ракетата, се упътиха към нея. Аз ги застигнах.

— Пусни силовото поле! — наредих на Зверев. — Така ще бъде по-сигурно…

Зверев ме погледна учудено.

— „Фортуна“ не може да я помръдне и мамут!

— Мамут сигурно може! И изобщо изпълнявай каквото ти се нарежда…

Аз се върнах, в нашето жилище — вътре беше топло, светло, уютно, можеше да се спи и по пижама. Някой се опита да пусне музика, но другите изръмжаха. Струваше ни се истинско светотатство да нарушаваме с шумове тая древна девствена тишина, тая първа за нас истинска полярна нощ. Точно в десет часа угасих светлината.

— Лека нощ! — пожелах им аз. — Приятни сънища…

Никакви сънища. Изглежда, че истинският въздух просто ме беше упоил — изведнъж потънах в някаква бездна, дълбока и безкрайна като смъртта. Ако беше останал някакъв остатък от съзнание в мен, щях да се уплаша, че навярно никога няма да се събудя. И все пак се събудих от някакъв ужасен трясък. Погледнах стреснато над себе си — не видях никакъв покрив. Само черното небе и звездите по него. После блесна ослепително светлина, заля всичко с яркия си блясък. Това, което съзрях, надминаваше всяко въображение. Над главата ми бе надвиснал бял като пряспа голям звяр. Само за миг зърнах неговите ужасно зинали уста с огромни зъби. Чудовището бе освирепяло. В следния миг стрелях — много ясно огнено петно пламна на гърдите му. Въпреки бързината бях улучил съвсем точно. Звярът се залюля на мястото си, сякаш се готвеше да отстъпи, после се строполи върху останките на нашия дом.

Едва сега осъзнах, че бе светнал големият прожектор на ракетата, който изведнъж бе превърнал нощта в ден. Всички скочихме на крака. Мигновено преброих хората. Липсваше един, липсваше Нойман. Веднага разбрах, че звярът го е затиснал при своето падане. С голяма мъка успяхме да го измъкнем изпод неговия огромен, мек търбух — полумъртъв, навярно със счупен гръбнак и премазани крайници. През това време дотичаха и тримата от реката. Ула бързо и внимателно прегледа Нойман.

— Надявам се, че ще го спасим! — каза тя.

Но лицето й беше много загрижено.

— Трябва веднага да го оперирам! И то на „Аякс“…

Нямаше време да чакам връзка с „Аякс“, затова наредих на Зверев:

— Незабавно ще излетиш с Ула и Нойман… На моя отговорност.

— Добре! — кимна Зверев.

И ми разказа набързо какво се бе случило. Мечката очевидно се приближила най-напред до по-големия от двата обекта — ракетата. Но тука скъпичко заплатила за своето любопитство. Силовото поле я беше болезнено наранило — това разбрахме по обгорелите и лапи. Разбира се, докосването до силовото поле веднага въвело в действие алармения сигнал на ракетата. Зверев скочил от мястото си и погледнал през илюминатора. Нищо не се виждало в черния мрак на нощта. Тогава той запалил прожектора и видял звяра, който тичал като обезумял точно към нашия дом. Било вече късно да предприеме каквото и да било — останалото навреме бях довършил самият аз.

Едва когато пренесохме Нойман в ракетата, намерихме време да разгледаме огромния звяр. Много приличаше на гигантска бяла мечка, с могъщи лапи, които донякъде напомняха и на плавници. Различаваше се от белите мечки главно по късата си, но много мощна опашка, на която навярно се подпираше. И козината й бе много дълга и мека. Толя премери мечката — беше дълга приблизително четири метра.

— И най-страшната гризли в сравнение с нея е бебе! — възхити се Толя. — Ако беше закъснял само няколко секунди…

Слава богу — не бях закъснял. Прегледахме апаратурите — всичко се оказа в пълна изправност. Малко повече бе пострадал нашият дом. Не ни оставаше нищо друго, освен да почнем да възстановяваме щетите. А в лютия мраз на нощта това не беше толкова лесно.

Призори влязох във връзка с Хенк и му докладвах какво се бе случило. Той с любопитство разгледа чудовището.

— Ами ние сме си виновни! — каза той мрачно. — Не беше толкова далече от ума… Щом има кучета, защо да няма и мечки… В какво положение е постройката?

— Мисля, че ще успеем да я възстановим… Имаме и резервни материали.

— Направете каквото можете… Ще ви изпратя нов дом…

Помисли малко и добави:

— Да ни бъде обица на ухото…

Както винаги, служеше си с много стари, но и много точни образи.

„Фортуна“ направи един след друг пет курса. Сега на леда бяхме двайсет души, разполагахме с цял куп снаряжение. Построихме три нови палатки, сглобихме катер. Имахме на разположение и много мощна всъдеходка, за която практически едва ли можеше да се намери някаква сериозна преграда на Регина. В случай на нужда тя можеше да мине като къртица и под истинска ледена планина.

И на нашата база, и на „Аякс“ кипеше денонощен труд. Преди всичко беше изработена точна географска карта, главно на бреговите очертания. Най-високите планини във вътрешността на континента едва надвишаваха 2500 метра. Специално нашият лагер бе построен на много дебел пласт лед върху самия океан. По всичко изглеждаше, че планетата е в стабилна геологична ера — навярно ледът бе прекъснал поне временно своето настъпление към свободния океан. Всички учени специалисти смятаха, че климатичните изменения бяха станали доста рязко. Сега учените старателно изучаваха Сигма. Тая ярка и стабилна звезда навярно бе претърпяла някаква криза, непонятна и необяснима по своята същина за нашите земни знания. Всички бяха на мнение, че едно бавно изстиване в течение на стотици хиляди или дори милиони години не би могло да съхрани такъв живот, какъвто ние бяхме открили на Регина. Ставаше дума, разбира се, за животните на сушата — тая невероятна мечка и това още по-невероятно куче.

А Хенк като че ли не бързаше особено да ни пусне В действие. Проучванията продължаваха, но загадките, вместо да се опростят, ставаха все по-сложни. След седмица застреляхме втора бяла мечка, наистина много по-малка или, по-точно, по-млада от първата. Хирурзите внимателно я дисектираха — имаше си сърце, черен дроб, бъбреци — изобщо всичко, което имаха и земните животни. Може би нямате само тънки черва — всичките й черва бяха кошмарно дебели. В стомаха й намерихме риби и остатъци от рибозайник. Въпреки яките си зъби мечката не бе се постарала да сдъвче храната много взискателно. Навярно на такива едри парчета щяхме да се превърнем и ние в стомаха на първата мечка. Кастело с цялото си нахалство опържи черния дроб и, естествено, заяви, че е ужасно вкусен. Но никой не се опита да провери дали това е вярно.

Колонията скоро нарасна до трийсет души. Едва сега Хенк разреши да се образуват две експедиции — една по море с катера, другата по суша. Отново бях определен за водач на „сухата“ експедиция. Взех със себе си Кастело, Толя и канадеца Шерман, мъжа на Ула. С голяма мъка измолих да тръгнем с шейната, а не с тромавата всъдеходка. Шейната беше много лека и по-бърза, имаше отлична видимост. Трябваше да изминем около четиристотин километра за пет дни и да направим научни наблюдения и проучвания. През цялото време и двете експедиции щяха да бъдат в телевизионна връзка с базата и „Аякс“.

И тъй една сутрин потеглихме на път. През първия ден изминахме около сто километра, макар че спирахме десетина пъти за разни проучвания. Наловихме хубава риба и тоя път в това приятно занимание участвувахме двамата с Толя. Бяхме се уверили, че рибата на Регина е наистина много вкусна. Вечерта я опържихме, през нощта спахме на смени. На другия ден отново продължихме по начертания маршрут — движехме се все край брега на океана, много рядко пресичахме в дълбочина сушата. Хенк се беше съгласил с нас, че живот трябва да се търси предимно край водата. Толя вземаше проби, ние ловяхме риба. Но с това се изчерпваха и нашите успехи — не срещнахме никакъв друг живот, ни дори следи от мечки. Шерман, който ни охраняваше от едно малко възвишение на стотина метра от брега, внезапно подвикна: