— Сим!… Погледни там!…

Погледнахме към посоката, която ни сочеше. Не много делече от брега бе изникнало малко, тъмнозеленикаво островче. Като се взряхме внимателно в него, забелязахме, че се движи. След няколко минути изчезна. Това бе всичко.

Настана третият ден на нашата експедиция. Тука бреговете бяха доста разчленени, все по-често се срещаха дълбоки, тихи заливчета. Водата в тях бе почти зелена — изглеждаше, че има много водорасли или планктон. Към обед Толя внезапно се обади:

— Спри, Сим!…

Внимателно спрях. Но Толя гледаше не пред себе си, а към небето.

Птици!…

Отворихме веднага капака. Бяха три огромни бели птици, много прилични на албатроси. Не летяха, а се виеха в кръг, без да размахват криле — силни и все пак изящни. Разбрахме веднага, че доста трудно ще ги улучим от това разстояние.

— Дай още малко напред! — обади се Кастело. — Но по-бавно, можем да ги изплашим.

Шейната ни наистина бе камуфлирана в бяло, но и птиците навярно имаха много силни очи. Изминахме тъй още неколкостотин метра, после отново спрях. Кастело се примери и стреля. Улучи едва на четвъртия път. Гигантската птица полетя тежко като камък към земята. Останалите две дори не се разтревожиха, продължаваха спокойно и бавно да кръжат.

— Давай сега! — обади се доволно Кастело.

Веднага потеглих. Не бях толкова възбуден от новото ни откритие, за да не гледам къде карам. Едно малко възвишение ми пречеше да видя къде е паднала птицата. И изведнъж общо възклицание ме накара да закова на място шейната. И аз погледнах натам, където гледаха другите. На стотина метра от брега лежеше гигантско животно. Може би беше дълго петдесет метра, може би повече. Много приличаше на грамаден кашалот, изхвърлен мъртъв на пустинния бряг.

Но никой от нас не гледаше кашалота. Ние гледахме изумени хората.

Да, хората!…

Колкото и да бе невероятно, но на Регина живееха хора. До тях имаше не повече от двеста метра, така че ги различавахме много добре. Шейната бе спряла на ръба на малкото възвишение — виждахме ги като на длан.

Бяха истински хора, облечени в нещо, което приличаше на зверски кожи. Всички държаха в ръцете си копия.

Онова, което стана по-нататък, напомняше за някаква древна приказка.

Хората бяха готови за бой на живот и смърт. Виждах ги много ясно, наредени в полукръг с копия, насочени напред. Тилът им се пазеше от огромното тяло на кашалота, оттам не можеше да дойде никаква изненада. На десетина метра от тях като бяла кула стоеше изправена гигантска мечка. Навярно се колебаеше, макар че хората изглеждаха пред нея дребни като палета. Може би познаваше вече техните копия, може би бе изпитала остриетата им. Може би разбираше, че рискува. Колкото и да бе силна, все пак копията не бяха малко. А на всичко отгоре ние вече знаехме, че търбухът й е доста мек.

Наблюдавахме гледката с притаен дъх. Наистина нещо древно имаше в това сблъскване между хора и хищник. Дори и албатросите дебнеха за своя малък дял от огромната плячка. Най-сетне мечката изрева глухо и тръгна напред.

— Кастело! — наредих му тихо.

Ние бяхме хора и те бяха хора. Нямаше да оставим в беда нашите ближни. Откъде мечката можеше да знае, че ще я нападнем откъм гърба. Тя честно се бореше за своя дял срещу острите копия. Кастело стреля, стори ми се, че видях как пламна бялата козина между могъщите й плещи. Тя направи още една крачка и рухна напред. Сега можехме да си позволим представлението да продължи още няколко мига.

А хората сякаш още не можеха да повярват на очите си. Те стояха все така в строй и не помръдваха. Разбира се, много добре им влязохме в положението. Нямаше никаква разумна причина тоя невероятен хищник да рухне пред очите им. Никога преди това не се бе случвало. И дори ако като всички примитивни племена вярваха в богове, все пак навярно знаеха, че боговете не се-намесват в такива истории. Най-сетне бойният им ред се разтури, един от хората предпазливо и внимателно пристъпи напред. Видях го как се надвеси над главата на мечката, за да се увери, че е мъртва. После вдигна ръце и започна да танцува. Това беше бърз, ритмичен танц, бях виждал нещо подобно в най-старите индиански филми. Отначало танцуваше сам, после към него се присъединиха и другите. Беше наистина интересно за гледане.

— Да вярвам ли на очите си! — промълви тихичко Шерман. — По-скоро прилича на сън…

— Това е навярно някакъв обреден танц! — обади се Кастело. — Нещо като благодарност към божеството, което ги е спасило…

— А сега ще видят и самото божество — казах аз.

Идеята наистина ни се стори забавна — да се появим пред тях като бели безплътни божества. Нашите бели костюми наистина ни придаваха такъв вид…

— Басирам се, че панически ще се разбягат! — рече Шерман.

— Няма такава опасност! — поклати глава Кастело. — Като всички примитивни народи представите им за божеството са доста земни…

Ние приближихме още стотина метра, но увлечени в своя танц, те все още не ни забелязваха. Отново спряхме. Решихме Толя и Шерман да останат в резерв, ние да продължим пеша. За всеки случай държахме оръжието си в готовност — наистина бяха хора, но все пак хора от чужда планета. Отде да знаем, може би тук племената са свикнали да изяждат своите богове.

— Остави на мене! — каза Кастело. — Мисля, че по-лесно ще се разбера с тях.

— Добре — кимнах му.

Най-сетне ни видяха. Танцът изведнъж спря, те се обърнаха към нас. Не забелязах да са особено смаяни, а още по-малко уплашени. Просто стояха и ни гледаха — безмълвни и сериозни. На ръст изглеждаха малко по-дребни от нас, кръглите им лица бяха тебеширенобели. Тъмните им, също така малко кръгли очи ни гледаха съвсем спокойно и разумно. Въпреки своите примитивни копия, въпреки дивашкия танц, никак не приличаха на диваци. По-скоро ми напомняха на малко тъжни и печални клоуни.

Като приближихме на десетина метра от тях, Кастело спря. Спрях и аз на две крачки зад него. Най-сетне от общата тълпа излезе един от тях — по-висок, по-сух, навярно по-възрастен. Тогава Кастело се поклони дълбоко — до пояс. Сякаш по команда цялата им група се поклони до пояс и както ми се стори — доста по-грациозно и изящно. Кастело сложи дясната ръка на сърцето си. И те сложиха дясната ръка на сърцето си. Колкото и сериозно да бе положението ни, колкото и решително за нашето бъдеще, в тоя момент се чувствувах като неопитен статист в церемониална пиеса. Тогава Кастело посочи с пръст гърдите си и каза високо и ясно:

— Кастело!

Същото движение направи и техният главатар и каза с нескрито достойнство:

— Токо!…

Просто и хубаво име — какво повече! Тогава Токо хвърли копието на земята и тръгна напред. Усетих, че Кастело се поколеба за миг, но също хвърли бластера си. Когато Токо приближи съвсем, за пръв път Кастело направи нещо неуместно — подаде му ръка. Токо учудено погледна празната му ръка, имах чувството, че се обиди. После хвана с две ръце раменете на Кастело и допря бузата си до неговата.

Бях поразен!… Ами такъв поздрав съществуваше и до ден-днешен на Земята. Или това беше нещо повече от поздрав, това бе нещо като побратимяване. Тълпата зад тях нададе ликуващ вик, хората приветствено размахаха своите къси копия. В края на краищата заслужавахме си го — бяхме ги избавили от страшен враг. След това Токо взе своето копие, а Кастело — бластера си. Неравновесието на силите отново бе възстановено. Най-сетне Кастело намери за нужно да представи и мен.

— Сим! — каза той.

Не усетих как се размесихме. Вече нямах никакво чувство за опасност, намирах се между приятели. Те ни разглеждаха с интерес, попипваха нашите дрехи. И аз попипах техните. Бяха кожени, малко грубо скроени, но практични и удобни — с панталон и дълга до колената връхна дреха. По всяка вероятност кожата беше от ри-бозайник — доста добре ощавена, защото я чувствувах лека и гъвкава в пръстите си. Особен интерес предизвикаха очилата ни. Дадох да ги попробват, но се уплаших, че няма да ги получа обратно — така бързо изчезнаха от погледа ми. Те ги пробваха с достойнство, споделяха нещо помежду си. Ако съдех по израженията им, надали имаше особен смисъл светът да изглежда по-тъмен, отколкото е всъщност.