— Много неравностойна ми се вижда вашата търговия — казах аз.

Той ме погледна едва-едва, това още повече ме раздразни.

— Защо?…

— Дадохте им куп желязо за планина от продукти… В древни времена у нас са търгували така само с диваци… А те съвсем не са диваци…

Едва сега Фини ме погледна:

— Ние имаме много малко желязо! — смотолеви той. — И трудно го произвеждаме…

Много се съмнявах дали това е така. В техните стругарски работилници бях видял купища от желязо.

— Не е вярно това, Фини! — възразих аз твърдо. — Вие нарочно им давате малко, за да държите високи цените… Ако имат достатъчно желязо, те по-рядко ще идват при вас… И ще ви принудят да ходите за храна до океана.

Той ме погледна учудено.

— Това е така! И нима нямаме право?… Ние сме много заети… И каквото правим — правим го не само за нас…

И тоя път не бях сигурен, че ми е казал истината, макар че това поведение отговаряше съвсем на тяхното рационално възприемане на света.

През това време хората вече товареха самоходките. Работеха малко бавно, но уверено и методично като нашите затворени на „Аякс“ роботи.

— Ние вече нямаме работа тук! — обърнах се аз към Ли. — Да си вървим.

— Добре! — съгласи се тя.

Отначало пътувахме мълчаливо. Слънцето все тъй блестеше, в далечината ярко грееха конусовидните върхове на планината. Там някъде е била обсерваторията на Сири. Ли ми се струваше неспокойна. Просто го усещах, макар че външно по нищо не се издаваше.

— Ти си сърдит! — подзе тя най-сетне.

— Не съм сърдит. По-скоро съм огорчен…

— Защо?

Страхувах се, че и тя мъчно ще проникне в моите аргументи. Затова реших малко да ги засиля.

— Ли, защо не продавате пушки на племената… Те имат остра нужда от тях… Ти знаеш, че дават много жертви в борбата с исполинските мечки… А това прави живота им опасен и тежък.

— Страхуваме се да им дадем.

— Защо?

— Пушката е ужасно оръжие, по-добре е да не го познават… Могат да почнат убийства… Или междуособни войни…

— Това не е вярно, Ли… Войни могат да се водят и с копия… Но аз зная, че никога не са ставали между тях, нито е възможно да станат… Те са изключително добри и мирни хора…

— Да, вярно е — съгласи се тя. — И все пак… Нашият стар свят е бил много по-добър, преди да се открие пушката… Баща ми винаги е казвал, че не е нужно да им се дава оръжие.

— Ще ти кажа защо! В крайна сметка вие се страхувате от тях… Смятате, че могат да ви нападнат… И да си вземат насила това, с което сега търгувате…

Ли видимо се колебаеше. И не знаеше какво точно да ми отговори.

— Може и така да е! Ние сме много малко. И не бива да даваме жертви…

— Няма да давате никакви жертви! — настоявах аз. — Те са добри и чисти като деца, трябва да им имате пълно…

Исках да кажа „доверие“. Но тая дума ми беше неизвестна и на двата езика. И може би не съществуваше.

— Сигурно си прав! — промълви тихо девойката.

Сега усещах, че трябва да продължа докрай.

— Вие криете своето не само от тях! — казах аз. — Вие го криете и от нас… Макар да сме дошли тук с открити сърца… И с единствената цел да ви помогнем…

— Защо мислиш така?

— Ами много просто… Вие не ни показвате всичко… Къде произвеждате вашето желязо?… Или вашите пушки?… Досега не сте ни показали… Защо?… Та нима нашите пушки не са безмерно по-силни от вашите?…

Тя дълго мълча. Навярно е била дълбоко развълнувана, макар да не се издаваше.

— Аз не мога да ти кажа истината, Сим…

— Защо?

Тя се обърна и ме погледна право в очите. За пръв път вършеше такова нещо.

— Защото нямам право… Но ти имаш пълно право да зададеш тия въпроси на баща ми… Нека ти отговори той…

Дълго пътувахме мълчаливо. Местността ставаше все по-стръмна и по-дива, но Ли безпогрешно се ориентираше всред тоя хаос от ледове. Ето че отново навлязохме в каньона — чист и прозрачен като полиран кристал. Чувствувах се малко потиснат. Не бях ли несправедлив към тях? В края на краищата те произхождат от жесток и безчовечен свят. И бяха прекарали векове под земята суров и самотен живот, далече от слънцето и далеко от хората, които съвсем не познаваха. При това положение не е ли съвсем естествено да бъдат малко подозрителни и недоверчиви. Истината и справедливостта досега те бяха виждали само в мечтите си.

— Сим! — обади се тя. — Ако ви поискаме вашите пушки, вие ще ни ги дадете ли?

— Но те и без това са в ръцете ви… Нима ние ги пазим от вас, нима ги заключваме?

Това беше вярно. И все пак се почувствувах в тоя миг неискрен и лицемерен. Не, ние не бяхме в ръцете им, те бяха в нашите. Само за мигове бихме могли да унищожим цялата им планета. Ние нямахме причини да се плашим от тях, но те имаха. Цялото ни могъщество бе пред очите им.

— Кажи на баща ти, че искам да поговоря с него.

Същата вечер се свързах с Хенк, разказах му какво се бе случило. Той доста се замисли.

— Добре! — отвърна най-сетне Хенк. — Поговори искрено с него… Но бъди крайно деликатен и внимателен.

Катастрофата започнала неусетно и без никакви видими сътресения. Отначало едва забележимо се нарушили часовете. Само Сири, който тревожно наблюдавал небесните светила, разбрал, че това е началото. И малката група веднага отпътувала за диамантените рудници. Планетата продължила бавно да се премества и отдалечава от своето слънце. След ранната мека пролет отново настъпила остра зима. Небивали снеговалежи веднага затрупали пътищата и градовете. Хората изведнъж се оказали блокирани в своите домове, които се превърнали в техни вечни гробници. Човечеството издъхнало изведнъж, сякаш някой запушил устата му с огромна ледена лапа. Не е имало никакво време за борба и приспособяване.

Всъщност никой не е описал тия страшни събития. Хората на Сири, скрити дълбоко в земята, имали само една грижа — да не бъдат затрупани и те под снеговете. Битката била денонощна и страшна, до пълно изчерпване на силите. Дори Сири не знаел колко дълго време продължило преместването, тъй като вече не виждал небе. Колко са живели последните останки от жителите на Тис — месеци, години? Това никой не може да каже… Но при всички случаи трагедията и страданията са били неописуеми.

Успели да се спасят само част от арктическите племена. Макар да се увеличил рязко студът, снеговалежите там не били така обилни. Не се променил съвсем и начинът на живот. Арктическите племена били привикнали и на най-силните студове. Не в това се състоял главният проблем на тяхното съществуване. Разбира се, веднага измрели тревопасните миграционни животни, изчезнали хищниците, свързани с тяхното съществуване. Единственият източник за прехрана останало морето, което все повече и повече се отдалечавало и потъвало в ледените прегръдки на студа. Но хората вървели след него. Никой не знае как точно се е развила тая жестока борба за съществуване, но все пак арктическите племена оцелели. И с течение на вековете дори увеличили своето население и се разселили по цялата земя.

Малкото население в подземния свят живеело в очакване. Според предсказанията на Сири след две-три години слънцето и планетите трябвало да се върнат по местата си. Имали достатъчно запаси от храна, не се страхували. Все пак не се случило най-лошото, което очаквали — не се нарушила съществено земната атмосфера. Единствен паднал духом престарелият Герси. Скоро загубил интерес към всички човешки дела. Дори разпуснал своята многобройна прислуга, като оставил само личния си камердинер — както се говореше, — много далечен прадядо на Фини. Отчаян и обезверен, без власт и могъщество, равен на всички други, той скоро угаснал.

Но Сири не се предавал. Според неговите изчисления времето на заледяването трябвало отдавна да свърши. И да започне процесът на бързото размразяване. И все пак това не ставало… Защо?… Обзело го мрачното чувство, че бедата е непоправима. Каква грешка е направил, къде е сбъркал? Той отново се върнал към своята стара хипотеза и към своите изчисления. Денонощно работел.