След многогодишен труд той най-сетне открил истината. Движението на звездите и тяхното връщане в старата орбита всъщност било привидно. Той открил простата истина, че светлината има маса. И че невидимата звезда е отклонила не звездите, а тяхната светлина. Нейното гравитационно поле повлияло на планетите, като ги отместило, макар и незначително, но достатъчно, за да настане ледената ера. И той разбрал, че тая ледена ера ще остане завинаги, че Тис никога няма да се върне в своята стара орбита.

Откритието било отчайващо. След известно колебание той го споделил със своите научни сътрудници. Ударът бил страшен и най-главното — непоправим. Всички виждали вече своята гибел на опостушената земя. Само Сири успял да запази присъствие на духа. Колкото и да било страшно неговото откритие, то в същото време давало и някаква далечна надежда. Той вече прозирал огромните енергии, които материята съхранява в себе си. Какво ще стане, ако наистина успеят да отключат тия енергии? Не биха ли могли да й създадат свои изкуствени слънца?

Идеите му били толкова фантастични и смели, че всички негови колеги ги сметнали направо за налудничави. Но Сири проявил и в тоя случай изключителен дух. Ден след ден той вдъхвал вяра в своя малък народ, подготвял го за вековните изпитания. Сири разбирал, че има на какво да се опре — не само на науката, но и на същността на човешката природа. Той знаел, че човешкото съзнание никога няма да се примири с унищожението и смъртта. С личния си пример той вдъхвал упование и надежда у хората, подтиквал, ги към борба.

Годините минавали и Сири губел все повече и повече сили. Но все повече се разгарял неукротимият огън в сърцето му. Макар и твърде стар, той продължавал неуморно да работи. И тоя огън постепенно заразил всички. Ако той бил луд, както отначало го набеждавали след време и другите станали не по-малко луди от него. Когато Сири починал, всички се заклели да служат на неговото дело до последно дихание. Все едно дали ще им стигнат сили да го осъществят, или не. Важното било да тръгнат по пътя му. В това те виждали единствения смисъл на своето съществуване.

Както казах, на Тис никога не е имало религии. Едва сега се появила първата — вярата в Сири, във величието и правотата на неговото дело. Всичко друго сякаш било без значение.

Междувременно хранителните им продукти започнали застрашително да намаляват. И те решили отново да излязат на повърхността и да потърсят храна. Важното било да намерят свободен океан — това означавало за тях спасение. Имали оръжие, приготвили шейни и лодки. След толкова години отново излезли на повърхността на земята всред белотата и блясъка на живото слънце.

Намерили храна, а след много години намерили и свои събратя, намерили хора. Сляпата вяра започнала бавно да се превръща в разумна надежда…

На другия ден Ли дойде на работа спокойна и мълчалива както винаги. Само нейните очи ми се сториха малко по-замислени.

— Кога ще бъде готова машината? — запита тя внезапно.

— Най-рано след двайсет дни…

Ли едва забележимо въздъхна.

— Тогава ще поговориш с баща ми! Мъчно ще се разберете на езика на племената…

Искам не искам — трябваше да се съглася. Може би пък щяхме да успеем по-рано. Нашата малка колония работеше наистина самоотвержено. С нищо не ни отстъпваха и подземните хора, трудеха се наравно с нас, все така мълчаливи и сдържани, но необикновено добросъвестни. Нашата „Клара“, както бяхме нарекли първия от компютрите, се тъпчеше денонощно, на смени, с думи и знания. Не, не беше далече денят, когато щеше да проговори.

Виждахме се само на обед и вечер в ресторанта — уморени наистина, но винаги в добро настроение. В сравнение с нашите мълчаливи и сериозни домакини ние приличахме просто на банда веселяци. Понякога Кастело просто ги стряскаше със своя гласовит смях. Гледаха го учудено, смятаха го навярно за малко смахнат.

Дори Сеймур се озадачаваше от тяхното отношение към смеха и хумора. Усещах неговата симпатия към тия необикновено правилно устроени хора, към тяхната безупречна душевна машина. Като лекар той навярно приемаше всичко това като безукорно душевно здраве. Въпреки това прекалената им сериозност го смущаваше.

— Това се дължи на тяхната прекалено здрава логика! — обясняваше той. — И на липсата на артистично въображение… Всяка асиметричност, деформация, ало-гизъм или абсурдност предизвикват у тях или недоумение, или усещане за повреда…

— И все пак съм ги виждал да се усмихват! — възрази Толя.

— Това е нещо съвсем друго! — отвърна Сеймур. — Усмивката за тях е само някаква степен на приятност и задоволство… Но смешното им убягва… Аз съм им показвал карикатури… Например човек с много голям нос… Те просто мислеха, че носът му е пострадал от нещо… И бяха склонни към съжаление, но не и към смях… Да изпитваш задоволство от нещастието или глупостта на някой друг, за тях е непонятно и неетично…

Разбирах, че Сеймур е прав. Но Кастело направо се дразнеше.

— Такива щяха да бъдат нашите биологични роботи! — каза той. — Ако се бяхме заели наистина да ги създадем…

Още първата седмица „Фортуна“ ни донесе от „Аякс“ богат запас от земни продукти. Ние, разбира се, предадохме храната на нашия ресторант, а Кастело с удоволствие се съгласи да ги посвети в тайните на земната кухня. Нашите свински пържоли на тиган изключително им харесаха. Макар да се нахраниха мълчаливо и сдържано както винаги, явно личеше тяхното задоволство. Те ни го изразиха и с думи. Напълно ги разбирах — еднообразната храна навярно доста им бе омръзнала. Полюбопитствуваха как се казва животното, как изглежда.

— Ще ви го покажа! — предложи Сеймур.

— Живо? — попитаха те с някакъв особен интерес и напрежение.

— Не, разбира се… Като образ…

Те разочаровано замълчаха. Образът си е образ, не може да се яде. Наистина имаха живи „сепу“, единственото оцеляло животно. Но грижливо ги пазеха, трепереха над тяхното здраве и размножение. Те знаеха, че ако някой ден успеят да размразят планетата, това ще бъде тяхното единствено домашно животно.

— Ще си направя утре един експеримент! — подхвана Сеймур. — Ще им покажа кино… Това не им е познато… Интересно ми е как ли ще реагират.

Ние се видяхме чак вечерта. Сеймур изглеждаше много доволен.

— И какво излезе? — запита Кастело скептично.

— Бяха просто като поразени! — отвърна Сеймур. — Дори „Фортуна“ не им направи такова силно впечатление… Макар че предварително им бях обяснил простия принцип…

— И какво им показа?

— Един документален филм… „Архитектура и природа“.

— Те не са били поразени от научното откритие — намесих се аз. — А от природата…

— Но тяхната природа е била по-богата и пищна — възрази Сеймур. — Те имат много фотографии…

— Да, но за пръв път виждат жива природа… Всъщност те са видели мечтите си… И именно това ги е развълнувало…

Сеймур се замисли.

— Да, прав си! Това е наистина по-разумно обяснение. И знаете ли какво се случи?… Те ме запитаха смаяни как може да говори отрязана човешка глава.

В първия момент не го разбрахме.

— Имаше диктор — продължи Сеймур. — На едър план… Издърдори доста глупости… Отново им обясних принципа на последователно придвижващата се фотография… Те ужасно се засрамиха от своята грешка…

— Ето докъде води безукорната логика! — подхвърли Кастело подигравателно.

Наистина ние приготвихме „Клара“ пет дни преди срока, макар че я бяхме заредили с повече знания. Първото изпитание стана при доста тържествена обстановка. Присъствуваше Куней и целият им научен съвет. Той стана от стола си, както винаги внимателен и приветлив.

— Добър ден, драги приятели! — изрече Куней. — Позволете ми да ви поздравя с успеха…

— Добър ден, председателю на достойните! — отвърнах аз. — Радваме се, че ви виждаме между нас… И ще бъдем щастливи, ако това се случва по-често.

„Клара“ преведе не само точно, но според мен и с много добро произношение. Куней за миг замълча, такъв респект предизвика у него нашата добра „Клара“.