— Как се чувствувате всред нас? — продължи Куней. — Удобни ли са вашите квартири?… Как намирате храната?

— Превъзходна! — признах аз.

— Вие сме много възпитан млад човек! Но и аз опитах вашите свински пържоли… Те наистина са отлични…

Куней дълго разглежда вътрешните части на нашата „Клара“! И едва тогава запита:

— На къкъв принцип е устроена?

— На електронен…

— Думата не ми е позната! — преведе „Клара“ доста хладно и на двата езика…

Горката „Клара“ — знаеше толкова много, а не познаваше своята същност.

— Много хубава машина! — похвали я Куней. — Дори не съм предполагал, че може да се създаде такова нещо…

— Можеше да бъде и по-добра! Ако бяхме я заредили с цялата информация, с която разполагаме… Иначе трудно ще намерим общ език по най-важните научни проблеми…

Куней ме погледна проницателно — беше съвсем очевидно, че е разбрал моя намек.

— Утре ще поговоря с вас, Сим! — отвърна той просто.

Разговорът ни наистина се състоя на другия ден. Куней ме прие в своя удобен кабинет, както винаги вежлив и спокоен. Близо до бюрото, полирана и изящна, ни чакаше и нашата послушна „Клара“.

— Нарочно забавих тоя разговор, Сим! — подзе Куней. — Исках да поговоря с вас без живи преводачи и свидетели…

Почувствувах се малко неудобно.

— Няма да бъде съвсем без свидетели…

— Какво искате да кажете? — погледна ме той.

— „Клара“ не само умее да превежда… „Клара“ ще запомни всичко, което говорим…

— И може да го възпроизведе?

— Да, до последната дума… Куней се позамисли.

— Сега вече няма значение! — отвърна той, но усещах, че не е съвсем доволен.

— Аз няма какво да крия ни от вас, ни от другите… Но съм длъжен да предам нашия разговор на моя ръководител…

— Да, това разбирам!

— И изобщо няма смисъл да говорим, ако не бъдем докрай откровени. Иначе ние ще бъдем безпомощни да ви помогнем…

— Добре, Сим… Вие смятате, че крием нещо от вас… Това е вярно. Но кажете ми — не криете ли вие нещо от нас?

— Не! — възпротивих се аз категорично. — Ние отговаряме съвсем точно и вярно на всичко, което ни питате… Но друг е въпросът, че вие сте ни питали досега твърде малко…

— И в бъдеще ли ще отговаряте вярно на всичките ни въпроси?

— То се разбира от само себе си…

— Не се разбира… А представете си, че ние продължим да бъдем с вас неискрени… Или пък че сме двулични и коварни?…

— Ние не вярваме в това…

— А ако нещо ви накара да повярвате?

— Все едно! — повторих аз. — Ние пак ще ви отговаряме вярно и точно.

— Защо?

— Най-малкото за да проверим всички възможности… Ние наистина искаме да ви помогнем… Но няма да направим нищо против вашето желание и воля… Ако не сме ви нужни, готови сме да си тръгнем веднага…

— Аз ви разбирам, Сим… И по-добре, отколкото предполагате… Вие си позволявате това поведение, защото не се страхувате от нас… Защото сте неизмеримо по-силни.

Да, той наистина беше прав. Замълчах, притеснен как по-вежливо да отговоря.

— Ето виждам, че мълчите — заключи доволно Куней. — Представете си, че бяхме силни като вас… Щяхте ли да бъдете толкова откровени и безрезервни?

— Признавам, че не!… Щяхме да бъдем наистина по-предпазливи…

— Ето виждате ли? Поставете се сега в нашето положение… Как можем да бъдем докрай откровени с вас, когато все още не ви познаваме… И докато все още не знаем вашите истински намерения…

— Да, това е логично! Но не си ли давате сметка и за нещо друго… Ако искаме да постигнем нещо, какво ни пречи да го получим и без ваше съгласие?… Вие трябва да ни повярвате, че нашето единствено желание е да ви помогнем… И нищо друго…

Той замълча. Усетих, че с нещо съм го засегнал, макар и да не разбирах с какво. И се оказа, че не съм се излъгал.

— Вие прекалено много употребявате думата „помощ“, Сим! За нашите традиции и нашите нрави тая дума има малко оскърбителен смисъл… Хуарите са били велик народ… И са разчитали само на своята собствена сила и на своите собствени способности…

— Моля да ме извините, ако така го разбирате… Но за нас тая дума означава равностойни отношения между хора и братя…

Усещах, че не съм докрай искрен. Наистина, макар и несъзнателно, бях го поставил в неравно положение…

— Но да забравим това! — предложи Куней. — И да продължим нашия разговор… Вие се оплаквате, че не ви задаваме достатъчно въпроси. Ето — аз ще ви задам няколко въпроса.

— Слушам ви…

— Колко хора има на вашия звезден кораб?

— Около сто и петдесет души.

— Въоръжен ли е?

— Да, той е въоръжен с изключително мощни оръжия.

— И защо ви е това оръжие?… С кого сте се готвили да воювате?

— Искам да ме разберете правилно! — заобяснявах аз. — Това не е оръжие, за да воюваме с него… Но нашият кораб лети с огромна скорост в непознат и неизследван свят… Може да се случи тъй, че нашият път да пресече пътя на някое друго тяло. Колкото и малко Да е то — при нашата скорост срещата ще бъде катастрофална… Ние имаме апарати, които откриват на милиони километри всичко, което се изпречва на пътя ни… И нашето оръжие мигновено го взривява… То изстрелва мощни енергетични заряди.

Куней дълго мълча. Навярно през това време неговият ум на учен работеше напрегнато и трескаво. Но докъдето и да стигнеше неговата мисъл, аз знаех, че тя ще бъде много по-бедна от действителността.

— Сим, искам да видя вашия звезден кораб! И след това ще ви отговоря на всичко, което вие ще пожелаете да узнаете…

— Съгласен съм!

— Но вие не сте питали вашия ръководител…

— Имам право да отговарям вместо него…

— Изглежда, че вашите нрави са много по-различни от нашите! — призна Куней. — Никой от моите подчинени няма право да отговаря вместо мен…

С това нашият разговор завърши. Бях в чудесно настроение, обядвах с голям апетит. За радост на Толя тоя път ни сервираха сладолед. Беше приготвен, както е редно, с мляко и захар, макар че не беше много сладък. Но откъде бяха взели захар?… Сигурно не я бяха получили по синтетичен начин, иначе нямаше да я скъпят толкова много.

Още същия ден се свързах с „Аякс“. Казах на Хенк какво предложение ни бе направил Куней. И обещах веднага да му изпратя записа на нашия разговор.

— Уточнете тяхната делегация! — каза Хенк. — И ще дойдете двамата със Сеймур.

Едва не подскочих от радост — така ми бе домъчняло за добрия стар „Аякс“. И за Безсонов, разбира се. След толкова сурови и ледени дни, след толкова неспокойни нощи искаше ми се изведнъж да се озова на Шанз-Елизе. Щяхме да седим с Безсонов на терасата на някое кафене, щяхме да пием топло ароматно кафе, щяхме да си бъбрим тихичко и да гледаме как се мъкнат по старинния булевард ония смешни бензинови коли, наречени автомобили.

На другия ден уточнихме делегацията — само Куней и Ли. Може би така беше най-добре. Представях си с удоволствие как ще оглеждат жълтоокото момиче нашите мили жени, поостарели вече, но все още така очарователни.

Ние вървяхме пеша към „Фортуна“ — четиримата. Зверев бе останал да спи в ракетата под големия прозрачен купол, над който, ярки като диаманти, светеха звездите на чуждото небе. Грамадният сибирняк май че не хареса никак подземния свят. Той слезе там само веднъж и сутринта го напусна потиснат и кисел. Вечните синкави ледове му харесваха много повече.

Пред нас с лека и стройна стъпка вървеше Ли. И нито за миг не сваляше поглед от ракетата — така изящна и стройна на фона на прозрачното небе. Нейният метал блестеше, куполът й просто сияеше. Отдалече изглеждаше толкова деликатна и крехка, че бе просто невероятно колко огромна сила крие в себе си. Скоро пристигнахме, изкачихме се по стълбичките до пътническата кабина. Креслата бяха удобни и меки в много приятен пастелен цвят. Изобщо цялата кабина беше прекалено изящна — като вътрешността на кутия за скъпоценности. Стюардеса, радист и заместник-пилот беше Моника. Нейната великолепна атлетическа фигура, както и нейните сребристи коси явно впечатлиха нашите гости. Пред нея Ли приличаше на врабче.