Той наистина ни чакаше с израз на досада върху лицето си. И изведнъж трепна и изкрещя не на себе си:

— Внимавай. Сим!…

Обърнах се рязко. Великият Зу сякаш бе изскочил изпод земята, бавно крачеше към нас на четири крака. Не ми се видя от най-големите — навярно беше някой младок. Всъщност те бяха и най-опасните. Като видя, че се обърнахме с лице към него, той се изправи на задните си крака и продължи да крачи. Не изглеждаше разярен, не бързаше. Навярно нямаме някакво особено желание да ни нападне. И все пак достойнството като че ли не му позволяваше да се върне назад. Нямах право повече да рискувам — вдигнах оръжието и натиснах спусъка. Навярно съм бил нагласил заряда на по-голяма интензивност, защото мечката едва ли не пламна. И рухна полуобгоряла на брега.

Погледнах Ли, видя ми се по-скоро огорчена.

— Беше много красива мечка! — промълви тя. — Не бях виждала досега жива мечка…

След малко се качихме на „Заря“ и потеглихме обратно. Но тоя път Ли нито погледна към ледената тундра, нито проговори. Видя ми се много замислена и тъжна. Дори Фини, винаги студен и безучастен, на няколко пъти я погледна учудено и загрижено. Но нито аз, нито той можехме да знаем в тоя момент какво има в сърцето й. Тя не приличаше сега нито на нас, нито на тях.

Изминаха два месеца в усилен труд. И след всеки ден картината все повече се изясняваше. Ние се събирахме все по-често, спорехме до късна нощ. И най-хубавите ни надежди постепенно рухваха. Сега ми беше все по-трудно да срещам Куней. Наистина той нищо не ни разпитваше, той просто чакаше. Но аз не бях чак толкова добър артист, за да мога умело да се преструвам.

Може би само Ли се досещаше отчасти накъде вървят нашите работи. Някакво посърнало изражение се появи на лицето й, особено когато се опитваше да се усмихне. Тя съвсем престана да задава въпроси, сякаш знаеше какви отговори може да получи. Но затова пък отговорите на нашите изчислителни и аналитични машини бяха категорични и ясни.

Най-после един следобед ние се събрахме в моята стая. Бяхме както винаги четиримата — освен мен, Сеймур, Кастело и Толя. Изработихме документа и го препратихме лично на Хенк. Едва на втория ден се получи нареждане всички земни хора да се върнат незабавно на „Аякс“. Липсваха всякакви други указания дори за материалната част. Отидох при Куней и му съобщих заповедта. За мое учудване той ме изслуша съвсем спокойно.

— Според теб какво означава това, Сим?

— Навярно ще обсъдим резултатите от нашата работа. И ще вземем решение какво да се прави по-нататък…

Когато казах и на Ли, че всички се връщаме на „Аякс“, усетих, че тя вътрешно трепна. И ми се стори, че в гласа й прозвуча някаква едва доловима молба и надежда.

— Ще се върнеш ли, Сим?…

— Да, разбира се!

Но в себе си не бях убеден. Чувствувах се дълбоко неспокоен и потиснат. И с все сила се мъчех да скрия това от нея.

Нашето прехвърляне на „Аякс“ продължи два дни. Аз заминах с последния транспорт. Сбогувах се с Ли спокойно и шеговито и се качих на „Фортуна“. Зверев ни преброи внимателно, сякаш се страхуваше някой да не е останал. И ми се стори, че задържа погледа си по-дълго върху мен. Дали не беше получил някакво специално нареждане за моята личност? Не, не допусках. Докато пристигнем на „Аякс“, нито веднъж не се обърнах да погледна Тис. Усещах, че просто нямам сили.

Общото събрание на целия екипаж се състоя в голямата зала. По начина, по който ме посрещнаха и Безсонов, и другите ми приятели, аз разбрах, че нашето послание все още не е разгласено. Заседанието откри сам Хенк, който се появи едва в последния миг. Лицето му изглеждаше много сериозно и строго. И ми направи впечатление, че не погледна нито веднъж към мен, сякаш не съществувах. Това не беше много добро предзнаменование.

— Драги приятели и колеги! — започна той. — Преди няколко дни получих послание от четирима наши колеги — чета ви имената, както са го подписали — Сеймур, Викторов, Кастело, Сим. Съгласно нашия правилник ние трябва да го обсъдим и да вземем общо решение. Кой от вас ще го прочете? — потърси той с поглед из залата.

— Моля! — обади се Сеймур.

Той стана, изправи се пред катедрата и започна спокойно и уверено:

— Уважаеми другарю председател… Ние сме едни от първите, които слязоха на Тис. И макар че не сме тесни специалисти по въпроса, който повдигаме, смятаме, че познаваме достатъчно неговата същност. Няма никакво съмнение, че всички досегашни проучвания са съвсем безперспективни. Каквото и да направим, каквито и знания да им предадем, каквито и съоръжения да им оставим — тяхната крайна цел, размразяването на планетата, ще остане неосъществима. При условията, при които живеят, те няма да могат да получат дори третична енергия. За получаването на тая енергия е необходима такава огромна техническа база, която сами те никога не могат да постигнат при техните сурови условия. Съвсем очевидно е, че подземната цивилизация на Тис постепенно ще се изроди и ще загине.

При това положение единствената възможност да им помогнем ефикасно е следната: да демонтираме реакторите на „Аякс“ и да ги монтираме на планетата по схемата, която предлагаме — два на полюсите и един на екватора. Тяхната мощ е достатъчно силна, за да премести Тис на нейната стара орбита. Ледената планета ще получи отново своя стар климат, ще се спаси от смъртта. Разбира се, ние съзнаваме колко съдбоносно е това предложение за самите нас. По всяка вероятност ще изразходваме голямата част от нашата енергия. „Аякс“ няма да се върне на Земята. Остава открит въпросът, в какъв срок ние бихме могли да получим помощ от Земята. Но каквито и да са сроковете и възможностите да видим отново нашата планета, за нас едно е ясно: ние нямаме право да пренебрегнем нашия най-голям човешки дълг. Ние нямаме право да оставим в неизмерима беда хора, подобни на нас, които се нуждаят от помощта ни. Няма и не може да има такъв човешки морал, каквито и да са нашите задължения към Земята. Ние не можем да се върнем на Земята с малкия запас от знания, които получихме, и с позора да не изпълним елементарния си човешки дълг.

Ние предлагаме общото събрание да се изкаже по нашето предложение. Само то може да вземе последното съдбоносно решение. Но ако това решение е отрицателно, ние молим събранието да удовлетвори поне нашето лично разбиране за съвест и чест. Ние молим да ни се разреши да останем на Тис. Подписали: Сеймур, Викторов, Кастело, Сим…

Сеймур завърши и направи движение да тръгне към мястото си.

— Чакайте малко! — спря го хладният глас на Хенк. — Имате ли какво лично да прибавите към вашето общо изложение?

Сеймур за миг се поколеба. В залата беше тихо като в гробница, имах чувството, че хората дори не дишат.

— Нищо ново по същество! Откакто се помня, аз съм живял като лекар. И съм възпитан в традициите на моята благородна професия. Аз не мога да отмина човек, който лежи край пътя ми и се нуждае от моята помощ… Това е изобщо извън ума ми, извън всичко, което представлявам като човек.

— Има думата Викторов!

Толя излезе на катедрата. Сухото му мъжествено лице ми се стори малко пребледняло. Когато проговори, гласът му прозвуча рязко и дори малко грубо.

— Драги колеги, вие много добре знаете, че аз едва не загинах на вашия проклет „Аякс“. И се родих за живот едва на тая обкована в лед планета. Тука намерих смисъл и цел на моя живот. Сега отново се боря, страдам, с цялото си същество се стремя към нещо, което смятам не само мой дълг, но и моя същност. Моля да ми простите тая нескромност, но моят далечен прадядо, който също се е наричал Анатолий Викторов, е загинал като боец през време на Великата октомврийска революция. Аз искам да бъда достоен за името му и за паметта му. Не желая да живея повече като пасивен съзерцател, като привилегирован притежател на висши човешки знания, като хладен информатор на едно благоденствуващо и любопитно човечество… Можете да си взимате каквито искате решения, аз ще намеря начин да изпълня моя човешки дълг…