Толя все така рязко и с твърда стъпка се върна на мястото си. Видя ми се още повече пребледнял.

— Кастело! — каза Хенк.

За разлика от Толя Кастело някак бавно и отпуснато отиде до катедрата. Лицето му бе съвсем спокойно:

— Ще ви кажа нещо, което навярно ще ви направи неприятно впечатление! Моят бог не е човекът… Моят бог е неговият създател — природата… Може би не съм прав, но това имам в душата си. И сега не мога да си представя такава една изумителна природа да лежи мъртва в прегръдките на ледовете. Изтръпвам от мисълта, че това зависи от благоволението на шепа несъвършени хора… И ви питам — какво ще загубите, ако останете тук? Живота си, удобствата си? Нищо подобно — „Аякс“ ще си остане винаги един чудесен дом, който на мен лично дори не ми е нужен. Нищо няма да загубите освен кошмара на едно безкрайно връщане… А тук ще спечелите един нов свят… Ще станете като в легендите богове и прародители… Ще поставите начало на нова човешка цивилизация… Какво повече може да поиска от живота един обикновен човек?…

Сега беше дошъл моят ред, а все още не бях намислил какво да кажа. Последните думи на Кастело като че ли бяха най-близко до сърцето ми. Но тоя мил проклетник вече ги бе изрекъл. Все пак трябваше да измисля нещо.

— Драги приятели, не е толкова трудно да ме разберете… Аз бях най-близко до хората на Тис… И най-до-бре ги разбрах и усетих именно като хора… Знам, че те ме обичат, че ми вярват, че очакват от мене… Простете ми, но аз не мога да им изневеря… Това е не само извън ума ми, както казва Сеймур, но извън сърцето ми. Не смятам, че имате някакво морално право да ме задържите насила… Аз съм дошъл при вас като дете, което още не е осъзнавало себе си като човек… Не съм поемал никакви задължения… Сега, когато съм зрял мъж, смятам, че имам право да избера сам и съзнателно пътя в живота си.

Докато се връщах на мястото си, чух гласа на Хенк:

— Има думата професор Мюлер.

Дребничкият подвижен професор зае живо мястото си на катедрата.

— Драги колеги, длъжен съм да ви кажа, че проектът на четиримата е напълно осъществим… Тая идея — просто като техническа идея — ми дойде преди два месеца и оттогава аз непрекъснато съм се занимавал с нея… Както ви казах, тя е осъществима, макар че е свързана с изключителни технически трудности. На полюсите и на екватора има достатъчно твърди грундове, на които да монтираме нашите реактори. Размразяването на почвата не е особен проблем. Но демонтирането, транспортът и монтирането ще ни отнемат около десет години. Преместването на Тис до нейната стара орбита ще отнеме около шестдесет процента от нашата енергия. С останалите запаси ние бихме извели „Аякс“ от гравитацията на Тис и бихме могли да му дадем някакво ускорение. Но то ще бъде толкова нищожно, че практически такава операция е напълно безсмислена.

Искам да предупредя нашите млади ентусиасти и за следното практическо положение. Отместването на Тис до нейната стара орбита ще ни отнеме не повече от няколко месеца. Но бедата е в друго. Ако ние отместим Тис в такъв кратък срок, на планетата ще настъпи истински всемирен потоп поради бързото и рязко стопява-не на снеговете. Има опасност да изчезне цялата суша или над повърхността на водата да останат само планинските върхове. Според моите предварителни изчисления ще са нужни около петдесет години за що-годе нормалното преместване на Тис. Това ще даде възможност ледовете на Тис да се превърнат в нормална атмосфера, каквато е имало преди това.

Това е моето мнение, което бях помолен да дам като специалист. А моето лично становище ще съобщя по-късно.

— Има думата професор Висоцки…

Висоцки се изправи на трибуната и едва забележимо въздъхна. Тоя извънредно скромен и улегнал човек ми се стори в тоя миг развълнуван като момче.

— Искам да предупредя събранието, че проектът за спасяването на Тис, който преди малко чухме, съвсем не е единствен… Има и много по-прост проект… Ние можем да се върнем с „Аякс“ на Земята, да вземем реактори и гориво и отново да дойдем тук. Предполагам, че нашите четирима колеги са съобразили и тая съвсем проста възможност. Навярно за тях проектът има повече морални, отколкото практически съображения… Не оспорвам тяхната сериозност… Но в крайна сметка всичко е въпрос на време… А колко време ще ни отнеме втората операция? Отговорът е много труден, тъй като относителността на времето във връзка със скоростта на затворените инерционни системи се оказа много по-сложен проблем, отколкото първоначално предполагахме. Но по най-груби изчисления „Аякс“ ще се върне на Тис след около шестстотин години по тяхното летоизчисление… Това не е кой знае какъв срок… За шестстотин години жителите на Тис няма да загинат… Те съвсем не са някакви нещастници, които лежат край пътя на Сеймур… Това са разумни хора, на които животът е пълен и смислен…

— Има думата професор Зидиг…

— Аз съм помолен да си кажа мнението като специалист — започна той. — Нашите четирима колеги са прави — преместването на Тис е единственият начин да се спаси планетата… Разбира се, че това може да стане и след шест века… Но защо да не почнем веднага?… Разбира се, ще ми кажете, че ние сме длъжни да изпълним своята мисия… Добре, съгласен съм… Но аз ви обещавам, че с остатъка от енергията ще можем да изпратим кратко радиосъобщение до Земята… И тогава ще получим реална помощ в един много по-съкратен срок… Аз вярвам, че най-щастливите от нас отново ще могат да видят Земята… Не държа много да бъда между тях… Ще дойде време, когато из вселената ще потеглят експедиции без надежда за индивидуално връщане на Земята. Човек трябва да има сили да решава своите човешки проблеми в себе си…

Зидиг се върна на мястото си. Отново взе думата Хенк:

— Драги колеги, както виждате, въпросите са много сериозни и спорни… Искам да ви дам време да поразмислите… Разискванията ще започнат утре в същия час.

Хенк стана и излезе пръв от залата. Лицето му изглеждаше каменно, той отново не погледна ни към мен, ни към кой да е от моите приятели. Всички се запътиха мълчаливо към двата изхода. Исках да се видя с Безсонов, но го загубих в тълпата. Усещах, че тия, които бяха около мен, избягваха да ме погледнат. И за пръв път разбрах не само нашето право, усетих и тяхното право. Не бяхме ли ги поставили пред една прекалено тежка дилема?… Не им ли причинявахме морални страдания? Може би мисълта да не видят никога Земята бе за тях по-непоносима от всичко друго. Нима те също така не бяха живи хора, изпълнени с надежда, обич и мечти?… Наистина имахме право да бъде справедливи, но не и на чужд гръб… За тях ние бяхме не само несправедливи, за тях ние бяхме просто жестоки… Сега повече от всеки друг имах нужда да видя Безсонов, да чуя неговото откровено мнение. За мое учудване намерих при Безсонов Ада. Стори ми се много възбудена, бузите й просто пламтяха. Малко се посмутих — не очаквах нищо хубаво от тая среща. Тя ме изгледа мълчаливо, после възкликна едва ли не екзалтирано:

— Нали Толя беше прекрасен?

— Той си е бил винаги такъв.

Ада внезапно заплака. По-точно тя не заплака, тя неудържимо се разрида. Мъчех се да измисля нещо, да я успокоя с някоя дума, но главата ми бе съвсем празна. Пък и Безсонов ми даде знак — да не се намесвам, да мълча. Винаги има смисъл една жена добре да си поплаче. Едва накрая Безсонов я погали леко по косата:

— Стани, мойто момиче!… Трябва да си вървиш… Толя те чака.

Ада малко се успокои. После изтри бавно сълзите си и каза горчиво:

— Не ме чака!… Вече никой не чака нищо от мен!…

— Върви, върви!… Сега всичко ще бъде друго… Сега всичко ще почне отначало…

Ада го погледна с надежда, после стана и си отиде. Дълго време мълчахме с Безсонов, не знаех как да започна. И тогава започна той:

— Е, ясно ми е какво искаш да знаеш: моето мнение, така ли?

Сега като че ли вече нищо не исках да знам. Просто си замълчах.

— Аз няма да гласувам за вашето предложение — отсече той.

— Защо, Володя?

— Ами и аз като тебе — от вярност… Не мога да изневерявам, не мога да оставя Хенк сам… Заради какво да е — дори за вас…