— Да, прав си! — казах аз и станах.

— Ти не ме разбираш добре! — спря ме той. — Ако все пак останем тука, това ще бъде моята най-голяма възможност в живота… Ще направя филм, който никой друг досега не е правил… Как се ражда един нов свят, как излиза от океаните… Това ще бъде едно наистина безсмъртно дело.

— Значи и в двата случая печелиш! — подхвърлих аз иронично и си отидох.

Това беше първият конфликт между нас и последният. Цял живот ще се срамувам, че го предизвиках именно аз. Но и завинаги в душата ми ще остане едно малко огорчение.

На другия ден заседанието почна точно в определения час. Не се изказаха много хора. Аргументите и на двете страни не се различаваха съществено от това, което бе казано на предишното заседание. Тия, които се изказаха в полза на предложението на Висоцки, преобладаваха. Но инженер Крайчик приведе един нов аргумент, който накара всички да се замислят.

— Драги колеги! — каза той. — Вие забравяте едно обстоятелство, което може да се окаже фатално. Ние наистина благополучно стигнахме дотук. Но каква е гаранцията, че благополучно ще се върнем? Няма такава гаранция, нито имаме някаква възможност да преценим истинските си и реални шансове. Ако „Аякс“ загине по пътя си, ще загине и Тис… Съвсем не съм сигурен дали имаме право да рискуваме…

Интересно и не съвсем неочаквано беше изказването на Зверев.

— Направи ми впечатление — подхвана той, — че като говорите за хората на Тис, вие разбирате само хората от подземния свят. А те са само шепа хора всред стотиците хиляди от племената. Аз живях достатъчно време между тях и мисля, че ги познавам… Те са много по-сърдечни и живи… Те са и по-естествени… Техният живот, независимо от неговата суровост поради своята простота и естественост, е много по-щастлив.

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го нервно Толя. — Да оставим всичко, както си е?

— За племената това е най-разумното! — отвърна спокойно Зверев. — И все пак аз ще остана с вас… Тоест ще остана не с вас, ще остана с племената… При вашите грандиозни проекти вие може да ги затриете от лицето на планетата…

Последен говори професор Нюман.

— Ако останем на Тис — каза той, — заклевам ви се, че безкрайно ще озадачим нашите домакини… Те просто няма да ни разберат. За тях хубаво и добро е само полезното… А за какво ние жертвуваме нашия прекрасен „Аякс“?… За тях ще бъде необяснимо… Те ще си помислят навярно, че оставаме на Тис не заради тях, а заради себе си… И само дяволите могат да кажат дали това е вярно, или невярно и в буквалния, и в преносния смисъл на думата… Трябва да бъдем съвсем глупави, да не признаем, че Земята е заинтересована да има някъде около себе си една жива и плодоносна планета и хора, които да ни бъдат за нещо признателни… Ние трябва да спасим Тис, с това съм съгласен… Но предпочитам това да стане по проекта на Висоцки… А четиримата автори на посланието могат да останат, ако поискат… Може би ще ги излекуват от техните прекалено утилитарни възгледи…

— Вас няма кой да ви излекува! — обади се грубо Толя.

Изобщо през целия ден той беше нервен, възбуден и агресивен. Мъчех се да свържа това с поведението на Ада и не успявах. А може би от нея черпеше кураж, за да бъде толкова краен.

Пред катедрата се изправи Хенк. Сега изглеждаше много по-спокоен от вчерашния ден, но очите му бяха все така хладни.

— Тогава остава да чуете и моето мнение! — отсече той.

Огледа залата и продължи:

— Впрочем моето мнение надали ще учуди някого. Аз съм комендант на „Аякс“, корабът е мой живот и моя съдба… За мене е светотатство да видя това най-съвършено творение на човешкия гений проснато върху ледовете, разпрано и демонтирано. Но не е важно моето лично мнение и като председател на събранието аз нямам право да го натрапвам. Но аз съм длъжен да ви напомня и вашата мисия, и вашия дълг. „Аякс“ не е мой, не е и наш… Ние нямаме право да разполагаме с него. „Аякс“ е творение на обикновените земни хора. Той принадлежи на тях, на техния труд, на техните мечти и надежди… Вие знаете колко дълго трябваше да чакаме, преди да го построим… И знаете колко трудно го построихме… Човечеството е вложило в „Аякс“ извънредно много надежди… И всяко разочарование ще бъде прекалено горчиво… Аз разбирам много добре нравствените пориви на нашите четирима колеги, но нима най-висшата нравствена норма не е нашият дълг към човечеството?

— А тия тук не са ли човечество? — изръмжа Толя.

Хенк го погледна хладно и продължи:

— Ще ви предложа най-справедливата и демократична процедура за гласуване… Ще гласуваме три пъти в три последователни дни. Взима се съдбоносно решение и то не трябва да зависи от спонтанно възникнали настроения… Така ще имаме време и възможност зряло да размислим и разберем нашата отговорност… Валидно ще бъде последното гласуване… Който е съгласен с това предложение, моля да вдигне ръка…

Вдигна се гора от ръце.

— Кой е против?

Издигна се само една ръка — на Толя.

— Предложението се приема! — обяви Хенк. — Гласуването ще стане тук точно след половин час…

И наистина точно след половин час се произведе първото гласуване. Хенк веднага съобщи резултата — предложението на Висоцки бе получило болшинство от седем гласа. Хората бавно се упътиха към изходите. По ничие лице не видях ни радост, ни огорчение. Видях само сериозни и загрижени лица.

— Сим, ела в кабинета ми! — каза Хенк.

Само това не очаквах. Какво беше намислил — да ме откъсне от групата? Да ми повлияе по някакъв начин? Влязох в кабинета му със свито сърце. Той ме чакаше прав, облегнат на бюрото си, лицето му беше замислено.

— Аа, Бруте, заповядай!

Аз седнах, но както винаги той остана прав. Това не беше наистина най-демократичният начин да разговаря с колегите си.

— Имам една молба към тебе, Сим! — започна той веднага. — Моля те, внимавай за Толя… Вижда ми се прекалено възбуден и екзалтиран… И е в състояние да направи някоя глупост…

Навярно съм го погледнал много смаяно:

— Каква глупост?

— Мога ли да знам каква?… Но след апатията, в която беше изпаднал, сега е отишъл в другата крайност — на безразсъдни действия…

— Той няма да направи нищо, без да се посъветва с нас! — възразих аз малко сухо…

— Не съм много сигурен… Ето той гласува против моето предложение за начина на гласуване… Без да се посъветва с вас… И в крайна сметка против вас…

Беше прав наистина. Мълчах, не знаех какво повече мога да кажа.

— Вие ще загубите тая битка! — каза Хенк.

— Сигурно е така… Но не ние ще я загубим… Ще я загуби човечеството, което ни изпрати тук… И с такива надежди при това…

— Много си нахален, Бруте! И все пак, както виждаш, не съм ти загубил доверие…

С това нашият разговор завърши. Както очаквах, намерих тримата в стаята на Кастело. Навярно току-що се бяха събрали, защото Сеймур каза:

— Не те очаквах толкова рано… Защо те повика Хенк?

— Нарече ме „Бруте“!

— И само това?

Нищо на тоя свят не мразя повече от принудата към лъжа.

— Помоли ме да бъдем лоялни… Както е лоялен и самият той.

Сеймур видимо се успокои. И все пак цялата ни компания изглеждаше много потисната, не знаехме какво да си кажем или по-точно не смеехме нищо да си кажем. Най-сетне Сеймур като че ли се престраши:

— Твоето гласуване, Толя, против предложението на Хенк не беше никак тактично…

— Защо? — попита враждебно Толя.

— Защото се отдели от другите без никакъв смисъл… И им даваш основание да си помислят, че изобщо си безразсъден…

Трепнах в себе си — дали Хенк не беше прав?

— Не мога да гласувам три пъти за нещо, което е толкова ясно! — упорстваше Толя. — За мен това е унизително…

— Ако бяхме гласували само веднъж, сега всичко щеше да бъде свършено!

Толя леко поруменя.

— Да, навярно не съм бил тактичен! — измърмори той. — И все пак съм прав… Те просто ме дразнят с прекаленото си благоразумие, зад което може би се крие и егоизъм… Думата „подвиг“ не бива да ни е толкова чужда… Не може едно общество като нашето да живее само в благополучие, разум и сигурност… В края на краищата то ще престане да уважава себе си.