Главният коридор минаваше покрай едната външна стена, а от него се разклоняваха по-малки коридорчета към различните секции.

Секция пет се намираше в далечния край на помещението, където светлината беше значително по-приглушена, отколкото при входа.

Едва всяка втора лампа беше светната и тя предположи, че някъде имаше ключ, който да се погрижи за това, но нямаше достатъчно време да го търси.

Огромните рафтове около нея се издигаха чак до тавана и почти всеки беше претъпкан с големи кафяви кашони, които поглъщаха още повече от и без това слабата светлина.

Най-долу на пода имаше палети, пълни с предмети, твърде обемисти, за да се поберат в кутиите, и по пътя към съответната секция измежду конфискуваните вещи тя успя да мерне мебели, макари за кабели и част от нещо, което приличаше на бронзова скулптура.

Четири от кашоните на рафт 23 бяха означени с правилния номер. Тя свали този, който стоеше най-близо, и го отвори.

Картонената кутия беше пълна с книги и филми, което обясняваше защо беше толкова тежка. Тя затвори капака и я върна на мястото ѝ.

Следващата кутия, както се оказа, съдържаше почти същите неща, но при третата тя усети, че става топло, топло, горещо. Няколко папки, различни документи и накрая — бинго!

Голяма връзка ключове със сигурно петдесет различни ключа точно както пишеше в протокола от изземването.

Бяха се отървали от общо взето всички вещи на татко след смъртта му, но мама беше взела твърдо решение, що се отнасяше до връзката.

Човек никога не знае кога ще му потрябва някой ключ, така че ще я запазим…

Сигурно по същата причина и Хенке беше решил да запази колекцията ключове.

Половината от тях бяха толкова стари, че металът беше започнал да става грапав, други бяха изкривени и износени от ползване, но като се загледа по-отблизо, тя видя, че имаше поне пет-шест ключа за колела и два, които напомняха на контактни ключове за мотопеди или мотори, така че точно както си беше мислила, Хенке беше продължил да разширява колекцията…

Та как всъщност изглеждаше един ключ за сейф?

Внезапен шум прекъсна мислите ѝ. Някой беше отворил вратата на склада.

Бележката стоеше направо върху ключалката. Текстът беше същият като предния път. Вероятно беше и същата бележка, което означаваше, че новият му съсед се беше досетил откъде е дошла.

Но точно сега изобщо не му пукаше.

Мозъкът му работеше на бързи обороти. Беше трамбовал из половин „Сьодер“, докато се опитваше да смели видяното. Но беше невъзможно.

Ако това, което се случи долу при „Слусен“, не беше фантазия, ако въпреки всичко беше видял правилно, тогава всичко, което бе преживял през последните години, беше… ами, какво?

Fuckin ’ell!

Сутрешното главоболие превключи на overdrive и го накара инстинктивно да стисне горната част на носа си. Дръпна рязко бележката и изрови ключовете за апартамента от джоба си.

Шумолене някъде отляво го стресна и той замръзна с ключа в ключалката. Сърцето му още малко и щеше да пробие дупка в гръдната кост и той беше принуден да поеме няколко дълбоки глътки въздух, за да успокои пулса си. По дяволите, съвсем беше откачил!

Сега спокойно и внимателно…

Надзърна предпазливо към съседската врата. Звукът беше дошъл оттам, в това беше сигурен, даже го разпозна от предния ден. Предпазна верига, ударила се във вътрешната страна на вратата. Една верига не можеше да се разлюлее сама, така че някой трябваше да я е бутнал. Новият му съсед се канеше да излиза.

По неясни причини желанието му да разбере кой беше новонанеслият се беше станало още по-силно през изминалия ден и той изчака няколко секунди, като продължаваше да се взира във вратата. Но нищо не се случи. Вратата остана затворена.

Тъкмо беше напът да се обърне, когато му се стори, че видя движение в шпионката. Слаба промяна от светло към тъмно, като че някой беше притиснал око към стъклото. И той незабавно се убеди, че там, вътре, от другата страна на вратата стоеше някой.

Някой, който го наблюдаваше…

Завъртя бързо ключа, натисна изкривената си входна врата и веднага я затвори обратно след себе си.

Тя затаи дъх, докато се ослушваше към вратата. Стори ѝ се, че чува стъпки от разстояние. Дори и да беше просто тлъстигата Сюнесон, който се тътреше в биркенщоците25 си, нямаше желание да му показва в кое дело се ровеше. Напъха бързо връзката ключове в чантата си и сложи обратно капака на кутията. Стъпките се приближаваха по главния коридор.

Твърди токове, които се удряха в бетонния под. Чифт истински обувки за разлика от сандалите на Сюнесон или кубинките на патрулиращите полицаи. Не бяха много хората в участъка, които носеха такива, и който и да беше, тя нямаше желание да се натъкне на него. Но единственият път навън беше през главния коридор…

Пъхна внимателно кутията на мястото ѝ на рафта.

Стъпките се приближаваха плавно, отмерено, почти по военно.

Огледа се и направи няколко бързи крачки навътре по коридора. Едно от отделенията на пода от същата страна беше празно и най-вече по импулс тя клекна и се пъхна вътре.

Стъпките вече бяха близо, палет с високи стени от кафяв картон закриваше успешно видимостта откъм коридора. Всичко, което трябваше да направи, беше да изчака, докато човекът отвън я подминеше, след което да се прокрадне навън възможно най-предпазливо.

Ненадейно стъпките спряха. Ребека се сви още повече и затаи дъх.

После човекът продължи да върви, но вече значително по-бавно. Отне ѝ няколко секунди, докато осъзнае накъде се беше запътил. Надолу по нейния собствен коридор!

Тя се притисна към картонената стена на палета. Между нея и края на коридора оставаха още няколко рафта. Ако човекът отвън беше напът към някой от тях, тя най-вероятно щеше да бъде разкрита.

Да го такова, ама че тъпо беше да се скрие. Трябваше просто да не сваля маската, да поздрави и да се преструва, че нищо не е станало.

Какво, по дяволите, щеше да каже сега?

Здрасти, аз просто пропълзях тука, за да видя как изглежда палетът отвътре.

Стъпките се приближаваха, оставаха само няколко метра.

Трябваше да излезе оттам, това щеше да изглежда поне малко по-нормално, отколкото да бъде открита, опряла гръб в стената на едно от отделенията. Сърцето биеше в гърдите ѝ.

Тя си пое дълбоко дъх и премести тежестта на тялото си напред. Трябваше да се държи спокойно и естествено.

Изведнъж стъпките спряха. Чу шумолене на картон, после някой прочисти гърло.

Мъж, със сигурност, само на няколко метра оттам.

Ребека наклони глава, наведе се напред и надникна внимателно иззад ъгъла на кутията.

Мамка му!

Тя върна светкавично главата си назад. Чифт тъмни панталони, част от костюм и съответстващите им черни обувки, това беше почти всичко, което успя да види. И въпреки това беше напълно сигурна. Отвън в коридора стоеше Стигсон. Той беше застанал обърнат към кашоните, които самата тя бе извадила преди малко.

Чу го да плъзга един от тях навън, след което последва и тупването, когато го остави на пода.

Сухо шумолене от вдигането на капака, после глухи звуци от ровенето в кутията.

Пробождаща болка в левия ѝ прасец я накара неволно да потрепне. По дяволите, от неудобната стойка кракът ѝ беше започнал да изтръпва. Болката ставаше все по-силна и бавно се разпростираше нагоре. Когато стигна до бедрото, тя беше принудена да прехапе здраво устни, за да не изохка. Стигсон продължаваше да рови в кашона.

Тя опита да премести центъра на тежестта и да пропусне малко кръв към измъчените мускули, но вместо това за миг изгуби равновесие и се блъсна в стената на палета.