Шумът откъм коридора спря.

Болката в крака премина в спазми и тя прехапа устната си толкова силно, че ѝ се стори, че усеща вкуса на кръв.

Стигсон отново прочисти гърло.

Гърбът ѝ започна бавно да се хлъзга по картона и тя притисна функциониращия си крак към пода, за да се задържи горе. Но беше невъзможно да запази равновесие. Тялото ѝ се плъзгаше бавно покрай палета все по-близо до коридора.

Само след няколко секунди щеше да се сгромоляса навън и да се приземи до краката му.

Изведнъж чу шума от пъхането на кутия обратно на рафта. Стъпките отекнаха като камшик и за секунда тя помисли, че сърцето ѝ е спряло.

Но после осъзна, че звуците отслабват, и вложи последните си сили, за да се задържи изправена. В мига, в който външната врата се затвори, тя се просна на бетонния под.

Три сутрини подред задникът му търкаше онази проклета пейка. Започваше трийсет минути по-рано от първия път и оставаше да седи там още час след това. С вдигната качулка, козирката на шапката свалена ниско над челото и за всеки случай с чифт евтини слънчеви очила на носа. Всичко това, за да не бъде разпознат.

Но точно както и предишните дни резултатът беше нулев и целият проект вече започваше да намирисва повече от допустимото. Равномерно с изтръпването на задните му части той постепенно започваше да осъзнава колко смахнато се държеше. Имаше значително по-лоши проблеми от потенциалния допелгангер на площад „Сьодермалм“ и също както играенето на Плейстейшън или биенето на чекии, този проект беше просто още един начин да избегне сблъсъка с реалната ситуация.

Ерман беше мъртъв, беше изгорял там, в колибата насред нищото, преди почти две години, когато Играта най-накрая го беше настигнала. Горкият, определено се беше изгубил отвъд тънката като косъм граница между гениална проницателност и чисти лудост и безумие, но въпреки това пичът му беше, меко казано, полезен. Отвори му очите и му помогна да разбере какво всъщност представляваше Играта. Не само на повърхностните и най-малкото доста неприятни нива: Мравките, които дебнеха, набавяха информация и вербуваха подходящи играчи за изпълнението на мисии. А след това и залагането, докато мисиите се заснемаха и се следяха на живо по нета от запалени intemetjockeys.

Не, това, което Ерман му разказа, в комбинация с неговите собствени преживелици го накара постепенно да почне да схваща значително по-мрачните дълбини на Играта и на какво всъщност беше способна тя. Както и да стояха нещата със здравия разум на пича, той дължеше това и онова на горската откачалка и макар че се опитваше да се убеди, че смъртта на Ерман съвсем не беше по негова вина, оправданията биеха на кухо. Повече от вероятно беше чувството за вина и липсата на сън, подправени с малко всеобща параноя, да го бяха накарали да види призрак посред бял ден.

Друга алтернатива нямаше.

Или чисто и просто не можеше да има, поправи се той, изритвайки маратонките от краката си, след което се просна на дивана.

Приземи се на нещо твърдо и след малко акробатични упражнения, примесени с псувни, успя да изрови дистанционното изпод гърба си и запревключва нетърпеливо из предлаганите безсмислени дневни програми.

На масата откри полупразен пепелник „Марлборо“. Запали цигара и опита да насочи дима към куката за полилей на тавана.

Тогава я видя. Лежеше най-отгоре на „Били“26 библиотеката му, подобна на малка черна кутия. Самотна изоставена книга.

Оттам, където лежеше, всичко, което се виждаше, беше малко от гърба, така че ако човек застанеше право срещу рафтовете, книгата вероятно изобщо нямаше да се вижда, което обясняваше защо ченгетата я бяха пропуснали.

Той завъртя глава и примижа леко, докато се опитваше да разбере коя беше книгата, но текстът беше твърде ситен. Във всеки случай беше книга от библиотека, той можеше да различи белите класификационни букви в долната ѝ част. Бяха три — вероятно Нсе — Чуждестранна художествена литература…

Значи Клинг и Кланг бяха пропуснали крадена вещ, която беше стояла право пред носа им, и вместо това бяха наблъскали кашоните си със съвсем легитимно порно и оръфани джобни издания.

Опита се да имитира леко носовия глас на Хелстрьом: Хенрик Петершон, по достатъчни основания си заподозрян в тежко престъпление срещу държавата под формата на невръщане на книги в библиотеката навреме. Как пледираш по обвинението?

Guilty as charged, fuckface!!!

Той се ухили и издуха още един стълб дим, този път в посока към върха на библиотеката.

Изведнъж забеляза, че беше гладен. Кога беше ял за последно — в смисъл стабилно, не просто да натъпче в себе си бомбардирана в микровълновата пирожка над мивката?

Едва си спомняше…

Но къркоренето на корема беше добър знак, сякаш старата книга от библиотеката беше накарала мозъка му да се престрои и да се завърне на по-стабилна земя. Един душ и малко храна в стомаха със сигурност щяха допълнително да му повдигнат настроението. Китайско или защо не стабилна порция дюнер27 долу на Йерусалим. Мммм!

Погледна към часовника на телевизора: 10:25.

Малко рано за обяд, трябваше да издържи поне още половин час. Значи първо душ. Той се изправи, но вместо да се насочи директно към банята, отиде до библиотеката, изправи се на пръсти и се протегна към книгата.

Върховете на пръстите му достигнаха точно до ръба ѝ и той я приплъзна на няколко сантиметра към себе си.

Спасителят в ръжта на Дж. Д. Селинджър. Една от любимите му, беше я чел поне десет пъти. Вероятно книгата беше от библиотеката долу в „Багармосен“, което означаваше, че престъплението беше с изтекла давност поне от десет години.

Въз основа на новополучената информация клиентът ми желае да промени мнението за вината си на — not guiltyyy!

Той се надигна още малко, допря пръсти до книгата по-стабилно и опита да я захване. Но вместо това изгуби равновесие и тя се плъзна от ръба. Предметът, който стоеше отгоре ѝ, я последва, удари го здраво по главата и се приземи на пода.

Беше телефон.

Лъскав и сребрист със стъклен дисплей.

Картата за достъп беше бяла и за разлика от тази, която беше заела на заем от Рунеберг преди два дни, не съдържаше никаква видима информация. Нямаше име, нямаше лого, да не говорим за снимка на притежателя. Просто малка лъскава бяла карта, която се появи в подплатен плик без подател.

Вероятно анонимността беше допълнителна мярка за сигурност. Издут плик с прозорче и банково лого миришеше на кредитна карта отдалеч и по този начин увеличаваше риска от кражба с няколкостотин процента.

Очевидно взимаха сигурността на сериозно.

Тя подаде шофьорската си книжка на мъжа от другата страна на гишето и той я огледа старателно, преди да въведе личния ѝ номер в компютъра.

Беше същият мъж като предния път, но въпреки че бяха минали само няколко дни от посещението ѝ, той не направи и най-малкия намек, че я разпознава. По-скоро изглеждаше дори още по-официален отпреди.

— Готово, заповядайте.

Той ѝ подаде шофьорската книжка.

— Запозната ли сте с процедурата?

— Не.

Той се премести в края на гишето и посочи към вратата зад себе си.

— Ще Ви отворя вратата, а щом влезете в междинното помещение, прокарайте Вашата карта през четеца. Тогава ще се отвори вътрешната врата и ще можете да влезете в трезора…

Тя кимна, за да покаже, че е разбрала.

— Вътре има известен брой стаи със сейфове. Вратите са заключени, но тази, която съответства на Вашия сейф, ще бъде отключена. След това трябва да използвате Вашия ключ, за да отворите правилния сейф. Носите ключа, нали?

— Абсолютно — отговори тя и потупа чантата си, стараейки се всячески да потисне усмивката си.

Съдейки по погледа му обаче не успя напълно.