Чуждестранни паспорти вероятно на по доста години, защото тя не можа да ги разпознае незабавно.
Отвори един от тях и изведнъж се оказа вторачена право в зеленикава снимка на светлокос мъж с мустаци и тъмни очила. Напомняше на Хенке. Линията на косата, чертите около очите, леко кокалестите скули.
Джон Ърнест, роден 1938 в Блумфонтейн, Южна Африка, според текста в паспорта.
Но това не можеше да е вярно. Въпреки цвета на косата, очилата и мустаците тя беше напълно сигурна. Мъжът на снимката беше баща ѝ.
Мина почти цяла минута, преди той изобщо да се осмели да докосне телефона. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва успя да стисне длан около метала.
Усети цифрите под върховете на пръстите си, не беше нужно дори да обръща телефона, за да се увери.
1
2
8
Естествено, всичко друго би било немислимо…
Той остави внимателно телефона на масата, след което направи обиколка около дивана. После още една…
Книгата остана да лежи на пода. Беше повлякла със себе си няколко големички кълба прах от рафта, но точно както и телефона, горната ѝ страна беше съвсем чиста, което можеше да означава само едно. И двата предмета трябва да бяха поставени там съвсем скоро.
Той намери протокола от изземването в кухнята. Пет намачкани страници А4 по чиновнически изреждаха всяка вещ, която ченгетата бяха взели със себе си от жилището му. По средата на трета страница той намери това, което търсеше.
103. Книга, един брой „Спасителят в ръжта“ — Дж. Д. Селинджър
Посланието беше кристално ясно. Някой беше взел обратно книгата от склада на полицията и я беше оставил в апартамента му заедно с телефона. Точно както беше казал Ерман, Играта беше навсякъде и книгата, лежаща на пода на всекидневната му, доказваше, че дори СЕПО не беше изключение.
По шибаните дяволи!
Просна се на дивана и се загледа в телефона, прокарвайки пръсти през косата си.
Веднъж, два пъти; по-силно. Косми се откъснаха и заседнаха между пръстите му, но той почти не забеляза.
Телефонът можеше да е копие.
Той беше оставил своя собствен на Манге преди две години, а после Ребека беше поела нещата и го беше оставила в отдела за изгубени вещи. По-късно беше научил, че телефонът е собственост на „Acme телеком услуги“ АД, и предполагаемо те си го бяха получили обратно.
„Acme телеком услуги “ АД, горд член на PayTag груп…
Той спря да скубе коси, изтръска разсеяно космите между пръстите си, след което се протегна обратно за телефона.
Повърхността беше хладна. Вдигна слушалката към светлината и я завъртя, докато намери това, което търсеше. Две малки драскотини в единия ъгъл на остъклената предна страна от онзи път, когато увисна на една стена в Биркастан и татуирана мускулеста горила, на чиято врата беше надраскал със спрей малко предупреждение, направи всичко по силите си да го смъкне долу.
Копие, my ass!
Знаеше го още от първата секунда, когато видя мобилния на пода. Това беше неговият телефон.
Още преди да вдигне капака на долното отделение, тя беше започнала да подозира какво съдържаше то.
Миризмата беше това, което я накара да реагира. Парлив мазен мирис, който така добре познаваше.
Тя отмести бавно капака. В долната част на кутията имаше черен револвер с тънка кафява дръжка и пулсът ѝ веднага заби по-бързо.
Устоя на незабавния импулс да вдигне оръжието. Вместо това се наведе напред и огледа револвера толкова старателно, колкото можеше. За разлика от много от колегите си тя не се интересуваше особено от оръжия. Служебният „Зиг-Зауер“ и компактният автомат, който беше подсилващото оръжие на охранителния екип, бяха на практика единствените, с които беше стреляла. Но в сравнение с пистолет или автомат револверът беше доста опростено оръжие. Въртящ се барабан по средата, който обикновено съдържаше шест патрона.
Дръжка, цев, спусък и голям ударник, който можеше да се дръпне с палец, това на практика беше всичко.
Тъпата цев караше оръжието да изглежда ужасяващо, малко като носа на булдог. Тя измери внимателно отвора с върха на малкия си пръст. Диаметърът беше приблизително същият като на нейното собствено служебно оръжие. Девет милиметра или там някъде, но тя знаеше, че калибърът на револверите обикновено се измерваше в хилядни от инча. Опита да преброи наум, но веднага се отказа.
На малката маса имаше лампа за четене, тя я запали и я вдигна така, че да освети вътрешността на металната кутия.
Точно под барабана откри гравиран текст.
Cal. 38, после дълго число, вероятно серийният номер на оръжието. Трябваше да го запише, разбира се. Изрови тефтер и химикалка от чантата си. Сверяваше го внимателно, докато преписваше цифрите. Удебеляваше ги двойно само за да удължи процеса. За да има с какво да занимае мозъка си.
Но отдихът беше временен.
Какво, по дяволите, беше намерила всъщност?
Тя разстла паспортите по масата пред себе си и ги запрелиства.
И петте бяха издадени в края на седемдесетте и съдържаха снимки, изобразяващи баща ѝ.
На някои той имаше очила, мустаци или брада, на други беше с цвят на косата, различен от естествения му. Единственото общо, което имаха паспортите, беше, че никой от тях не носеше истинското му име. Тя погледна към металната кутия и още веднъж трябваше да се бори с импулса да вдигне револвера.
Но полицейското образование спечели и този рунд.
Оръжието беше безопасно там, където лежеше, да го докосне без ръкавици, би означавало да го замърси с отпечатъците си. Но да го поразмърда малко нямаше да е от значение.
Тя мушна химикалката в цевта, повдигна я с десетина сантиметра и опита да завърти оръжието. Барабанът се плъзна леко и щом тя завъртя револвера още малко, той падна изцяло. Шест гнезда за патрони точно както си мислеше, и във всички се виждаха плоски дъна с цвят на месинг. Значи оръжието беше напълно заредено.
Два от патроните имаха ясни вдлъбнатини от ударника, което означаваше, че са били изстреляни, останалите четири бяха непокътнати.
Изведнъж ѝ дойде идея. Трябваше, естествено, да се сети за това веднага, вместо да се занимава с бележници.
Тя постави револвера на масата и потърси мобилния си телефон.
Тук долу, разбира се, нямаше покритие, но това не беше от значение. Тя натисна иконката на камерата и направи няколко бързи снимки на револвера от различни ъгли. След това внимателно го върна на дъното на кутията.
Погледна часовника, беше крайно време да тръгва за работа. Трябваше да вземе решение.
Събра чевръсто паспортите, отвори чантата си и ги напъха всички, във вътрешния джоб. След няколко секунди размисъл парите поеха по същия маршрут, но се колебаеше за револвера — оръжието я притесняваше. Не можеше да го остави на бандата на Стигсон, това беше изключено. Но от друга страна, в никакъв случай не искаше да го вземе със себе си на работа, а после у дома при Мике. Но може би имаше друга алтернатива?
Тя се поколеба още няколко секунди, после затвори тежкия капак и завъртя няколко пъти диска на заключващия механизъм. После взе кутията в една ръка, нарами чантата си и тръгна към вратата.
Остана няколко секунди с ръка на дръжката, докато се ослушваше към трезора. После отвори малката врата на кабината, погледна към най-близката камера и борейки се да изглежда спокойна, тръгна обратно към сейфа. Постави кутията на мястото ѝ, с известно усилие завъртя кривия ключ, за да заключи вратата на сейфа, и напусна хранилището.
— Чудя се дали мога да получа копие от договора за сейфа? — каза тя на мъжа зад стъкленото гише. — Освен това искам да подпиша нов договор само на мое име. Най-добре веднага…
Той остави телефона настрана, вдигна книгата от пода и треперейки запрелиства страниците.
Стокхолмска градска библиотека „Багармосен“, беше отпечатано от вътрешната страна и след кратко търсене той откри годината на отпечатване — 1986-а.