— Вътре в сейфа има метална кутия. Обикновено притежателят взима със себе си кутията и отива в някоя от частните кабини, разположени в дъното. Вътре човек може да се чувства малко по-необезпокояван, отколкото навън в трезора…

Той направи пауза от няколко секунди, но нещо в изражението ѝ като че го накара да продължи.

— Искам да кажа, че кабините не се наблюдават от камери… — добави той.

— Разбирам — отвърна тя кратко.

Той натисна някакво копче и тъмната стоманена врата зад него се отвори с плъзгане.

Ребека пристъпи в малкото помещение. Право срещу нея само на няколко метра имаше друга метална врата, още по-здрава версия от тази, през която току-що беше минала.

Тя завъртя предпазливо глава, погледна към камерата на тавана и опита да си придаде възможно най-спокоен вид. Всъщност работата ѝ тук беше съвсем легитимна, така че защо беше толкова нервна?

Вратата зад нея се затвори и звукът я стресна.

Успокой се, Нормѐн!

Тя си пое дълбоко дъх, задържа въздуха няколко секунди, а после издиша бавно.

Прокара картата през малкия четец. Няколко секунди всичко беше тихо. После стоманената врата пред нея се отвори.

Трезорът беше много по-луксозен, отколкото си беше представяла. По протежение на бетонните стени имаше дискретни лампи, насочени нагоре, а лекият дъх на лимон сигурно беше замислен да облекчи усещането за убежище и изолация. И се справяше много добре.

Цветна флуоресцентна лента върху лъскавия мраморен под я поведе между редици решетъчни врати. В помещенията отвъд тях тя забеляза множество вратички с цвят на месинг. Най-накрая в дъното на коридора видя нещо, което приличаше на врати на пробни. Вероятно кабините, за които беше говорил пазачът.

Над четвъртата врата от лявата страна светеше зелена лампа. Тя хвана дръжката и вратата се плъзна безшумно настрани. Стаята беше тясна, подът вероятно не беше повече от два квадратни метра. Още една сфера с камера се взираше надолу от тавана, но тя се опита да я игнорира. Та кой от сигурно двестате сейфа в стаята беше нейният?

Тя прокара пръсти по вратичките: 115, 120, 125… Ето го, почти на дъното на колоната.

Тя застана на колене, извади голямата връзка ключове от чантата и огледа внимателно месинговата вратичка. Средно голям сейф, може би три на три дециметра или нещо такова?

Ключалката беше от малко по-широкия тип, което означаваше, че голяма част от ключовете отпадаха, но все пак оставаха поне десетина, които изглеждаха като че могат да паснат.

Тя погледна нагоре към камерата и ѝ се стори, че почти може да различи как обективът вътре се мърда, за да приближи образа към нея. Сякаш вече подозираха, че мястото ѝ не беше там, че сейфът и съдържанието му принадлежаха на някого другиго.

Не, трябваше да се успокои, за бога. Банката се беше свързала с нея и беше изпратила картата за достъп на нея. А що се отнасяше до Хенке, очевидно не се страхуваше прекалено за скъпоценностите си, за да остави на нея да се погрижи за таксата.

Следователно тя имаше пълното право да отвори сейфа.

Хвърли още един кратък поглед на камерата, после се наведе напред и пробва първия от ключовете, които беше сортирала като най-вероятни.

Твърде голям, определено твърде голям. Значи можеше да изключи както него, така и още няколко, които бяха още по-големи.

Пробва с един малко по-малък ключ. Той влезе в дупката, но просто се завъртя вътре, без да се захване. Разкара го, както и още един, който беше дори по-малък.

Оставаха четири възможни ключа и тя ги огледа внимателно.

Един от тях беше леко изкривен и изглеждаше твърде стар, така че тя реши да го изключи, но пък други два изглеждаха много по-обещаващи.

Обаче не стана нито с един от тях, нито пък с третия ѝ избор.

Тъкмо се канеше да опита с кривия ключ, когато ѝ се стори, че чу слаб звук откъм трезора. Тя трепна и скочи на крака, обърна се и надникна внимателно в коридора отвън.

Празно, естествено.

Вратата на трезора се задвижваше с мотор и ако се беше отворила, тя щеше да я чуе отдалеч.

Върна се обратно при сейфа и пъхна изкривения ключ в ключалката. Пасваше, но тя не успя да го завърти. След няколко опита го извади обратно.

По дяволите!

Беше ударила на камък, като заложи на връзката ключове. Хенке вероятно беше скрил ключа на съвсем друго място, с което най-добрият ѝ шанс да отвори сейфа си отиде.

Сигурно можеше да накара банката в крайна сметка да го пробие, но като се имаше предвид колко много мерки за сигурност бяха взели вече, тя предположи, че задвижването на такава процедура сигурно щеше да отнеме месеци.

Което освен това щеше да даде предостатъчно време на Стигсон и бандата му да открият съществуването на сейфа.

Тогава какво трябваше да направи?

Изкривеният ключ във всеки случай беше паснал, може би можеше да го изправи?

Тя изниза ключа от връзката, постави го на земята и удари два пъти с пета огънатата част. После го вдигна и го огледа внимателно.

Струваше си един последен опит.

Пъхна ключа в ключалката, размърда го нежно и…

Ключалката изщрака и малката месингова вратичка се отвори.

Металната кутия вътре я изненада. Не само защото имаше заключване с цифрова комбинация на предната страна, но и не по-малко защото не подхождаше нито по цвят, нито по форма на луксозния почти стерилен трезор. Вероятно кутията някога е била зелена, но боята се беше обелила стабилно и на едно място тя забеляза остатъците от жълти букви и цифри. Освен това здравият метал на места беше доста нащърбен почти като че някой беше опитвал да отвори кутията със сила. Тя бавно извади кутията от сейфа. Беше седем-осем дециметра дълга, а освен топа по-тежка, отколкото беше очаквала, но за щастие, имаше дръжка от задната страна, така че тя я отнесе до една от малките кабини без особени проблеми.

Грижливо затвори вратата след себе си, завъртя малката ключалка и остави кутията по средата на масата.

Заключването с код ѝ изглеждаше далечно познато. Всъщност ѝ се струваше, че е виждала подобно и преди в едно полицейско управление, където имаха каса вместо стая за оръжия.

Започваше се от нулата, избираше се число от едно до сто, после обратно на нула, следващото число и така докато се получи правилната комбинация.

Три числа без нулите, обикновено така беше. Значи кои трябваше да избере?

Изведнъж чу отново същия звук откъм трезора и замръзна намясто. Този път беше по-ясен. Рязко и остро изскърцване, сякаш някой беше плъзнал мека гумена подметка твърде бързо по мраморния под.

Не беше чула вратата на трезора да се отваря, така че трябва да е имало някого вътре още преди тя да влезе.

Освен ако нямаше друг вход, който не беше забелязала…

Тя завъртя ключалката, открехна внимателно вратата и надзърна в коридора.

— Има ли някой там? — каза полугласно, но не получи отговор.

Изчака няколко секунди, преди да затвори и старателно да заключи вратата.

Ако искаше да отвори кутията, трябваше да се концентрира върху разбиването на комбинацията.

Пробва с личния номер на Хенке, но без резултат.

После пробва с този на мама. Пак нищо.

Ако Хенке беше избрал цифрите наслуки, трябваше да опита да отвори кутията по друг начин.

Беше твърде голяма, за да се побере в чантата ѝ, въпросът беше дали можеше просто да си излезе с нея под мишница. Беше ли изобщо позволено?

Тя постоя неподвижно няколко секунди и се усета, че пак се ослушва към трезора. Но с изключение на шума от климатика всичко беше тихо.

Ненадейно я осени прозрение и тя започна да въвежда нова комбинация от цифри. Нула, после деветнайсет, образно на нулата, шест, пак нула, после седемдесет и пет.

Тя завъртя бавно диска обратно към нулата. Чу се отчетливо кликване от ключалката.

Хенке беше използвал рождения ѝ ден за комбинация!

Кутията имаше двойно дъно, което я разделяше на две части. В горната тя намери две пачки доларови банкноти. До парите имаше няколко малки книжки, хванати със здрав кафяв ластик. Щом ги вдигна, изсъхналият ластик се скъса и всичко се разпиля по масата. Трябваха ѝ само няколко секунди, за да разбере какво всъщност представляваха разноцветните книжки.