Но беше невъзможно.

Усети зъби да пронизват бедрата му.

Веднъж, два пъти, три…

И още…

После змиите ненадейно изчезнаха.

Той хвърли бърз поглед през рамо и ги видя да се приближават. Стотици костюмирани мъже, спринтиращи по пясъка. Бомбетата на главите им бяха смъкнати почти до веждите, но там, където трябваше да са носът и очите им, имаше само голяма зелена ябълка.

Мъжете го настигаха, пясъкът се разпръскваше около добре полираните им обувки. Гърдите му щяха да се взривят, краката му изведнъж станаха тежки като олово, но ги принуди да му се подчинят.

Продължавай напред!

Нагоре.

Към върха.

Той видя пред себе си да се разтваря пропаст и опита да смени посоката. Но краката му вече не го слушаха. Вместо това продължиха право напред, отведоха го към стръмния ръб на нещо, което вече не беше пясъчна дюна, ами покрив.

Видя птиците, които чакаха долу. Хиляди черни пустинни гарвани с лъскави пера и клюнове като ятагани.

Или му се привиждаше?

Това не бяха ли всъщност остри мазни скали?

Той падаше.

Първо бавно.

След това все по-бързо.

Земята се приближаваше.

Знаеше, че ще боли. Повече от всичко, което беше преживявал досега. И в мига, в който болката се стрелна през тялото му и накара крайниците му да се свият в див спазъм, чу гласовете им.

— Искаш ли да играеш една игра, Хенрик Петершон?

Wanna play a…

ГЕЙМ?

Думата все още отекваше в главата му, когато се събуди.

Трябваха му няколко секунди, за да си спомни кой беше и още няколко, за да се сети какво се беше случило. После дойде паниката. Той отвори очи и се опита да седне, но тялото му не се подчини.

Освен това всичко беше тъмно.

Черно като катран.

Значи парализиран.

Сляп.

Soon to be dead.

Значи така щеше да свърши — на лайнян кухненски под в изоставен апартамент. Сълзите бликнаха от очите му и той се насили да ги разкара с мигане доколкото можеше.

Но изведнъж забеляза изменение в катранения мрак. Светлосив проблясък, който се засилваше все повече, докато накрая започна да различава детайли. Таван, лампа. После покрит с щори прозорец, разкривен боров скрин в ъгъла. Осезанието постепенно се завръщаше в крайниците му и той изведнъж осъзна, че не лежеше върху твърд кухненски под. Вместо това си беше вкъщи, в собствената си спалня.

Какподяволите…?

Той направи нов опит да се надигне и този път мина по-добре.

Да, подозренията му бяха верни. Намираше се в собственото си шибано легло, придружен от нещо, което чувстваше като майката на всички махмурлуци. Тялото го болеше точно навсякъде: от палците на краката до корените на косата. Главоболието беше толкова силно, че пулсираше в очните му ябълки и почти го караше да мига в такт. Усети напрежението да се покачва, изправи се на крака и се олюля към тоалетната.

За жалост, не успя да стигне чак дотам, но все пак успя да улови повечето повръщано в ръце. Покатери се с усилие във ваната, завъртя кранчетата и обърна глава нагоре към чудесната освобождаваща струя вода.

Седя във ваната над час, оставяйки водата да облива тялото му. Премести се само на два пъти, за да повърне в канала и едва когато кожата му започна да се набръчква, се свести достатъчно, че да изхлузи дрехите си и да прегледа пораженията.

През разнебитеното му тяло преминаваха една след друга студени и топли вълни, но в крайна сметка беше жив…

Глезенът му приличаше на топка за американски футбол, а двете малки дупки от зъбите на змията се виждаха ясно. Защо не беше умрял?

Намери отговора високо горе отстрани на дясното си бедро.

Две синини, големи като монети от пет крони42, и няколко капки съсирена кръв. Явно въпреки всичко беше успял да си инжектира спринцовките с противоотрова. Вероятно си беше вкарал и петте, след което се беше довлачил образно до апартамента си. Беше се спасил сам в последната шибана секунда!! Добра работа, HP!

Нова студена вълна го накара да затрака със зъби и той завъртя кранчето чак до червено. Горещата вода пареше кожата му, но въпреки това му беше трудно да престане да трепери.

Спря водата, загърна се с две стари кърпи за ръце, залитна сковано към антрето и за малко да се спъне в козия крак, който лежеше на пода. Малко по-нататък, върху килима, той видя фенера. Очевидно беше успял да замъкне със себе си всичко от змийския апартамент, за да не остави следи.

Браво!

И тогава видя револвера, който лежеше съвсем до вратата.

Вдигна го внимателно. Усети — оръжието беше значително по-тежко, отколкото си го спомняше. Острата миризма на барут все още се долавяше ясно.

Той надникна през шпионката, но всичко изглеждаше спокойно.

Вратата на съседния апартамент също беше затворена — чудесно!

Дори в такъв екстремен момент беше имал достатъчно разум да затвори змийските копелета вътре…

На практика беше спасил живота на насраните си съседи.

Жилищна кооперация „Формен 6“ би искала да информира всички членове, че една или повече отровни змии, за съжаление, са на свобода в имота…

Опита да се засмее, но всичко, което излезе от устата му, беше жалко грачене, което накара мозъка му да се разплиска в челната кост, така че той спря почти незабавно. Вместо това се добра, плъзгайки се, до кухнята и изгълта четири големи чаши хладка вода от чешмата.

Револвера остави в мивката.

Блек продължи да си бъбри с нея почти през целия път до града. Питаше я неща за Швеция и шведската култура и тя успя да му разкаже и за родителските отпуски43, и за забележителните ритуали по Мидсомар44, преди да стигнат до „Гранд“.

Томас не каза и дума, седеше на задната седалка до Блек и по време на пътуването основно се занимаваше с блекберито си. Но забеляза, че въпреки това той внимателно следеше случващото се в колата.

Десетина репортери висяха пред входа на хотела и тя ги видя отдалеч.

— Пресата е тук — каза тя. — Можем да минем през задния вход, ако искате да ги избегнем…

Томас изглеждаше, сякаш мисли да каже нещо, но Блек беше по-бърз.

— Не, не, ще минем през главния вход. Вярвам, че сме в сигурни ръце, госпожице Нормѐн.

— През главния вход — каза тя по микрофона на китката си и получи обратно кратко „разбрано“ от втората кола.

Спряха до бордюра и тя даде няколко секунди на двамата в задната кола да спрат и да заемат позиция, преди да отвори вратата.

Намясто имаше десет-дванайсет души. Никой не изглеждаше прекалено ентусиазиран или агресивен. Стояха на безопасно разстояние, докато чакаха.

Мршич от втората кола вече се беше разположил на стълбите. Той се огледа, след което ѝ кимна. Тя отвори вратата на Блек и се почна със светкавиците от фотоапаратите. Но нямаше голямо бутане, само по няколко задължителни снимки и тя предположи, че повечето от фотографите бяха дошли, за да фотографират гости за сватбата, а не нейния вип.

Тя вървеше първа, с двамата мъже на около метър назад.

След десет секунди щяха да са вътре, но Блек изведнъж забеляза телевизионната камера.

— Мис Йохансон — каза той малко по-високо от необходимото и поздрави репортерката.

— Разбира се, че имам време — Ребека го чу да казва. Бързо се прегрупира и застана малко встрани зад гърба на Блек. Томас от своя страна продължи към входа и тя видя как Мршич му отвори вратата.

Двама души, облечени с нещо, което приличаше на бели гащеризони, внезапно се появиха в края на тълпата съвсем близо до фасадата и тя забеляза как почнаха да ровят в чанта, която носеха със себе си. Вероятно майстори, но по някаква причина присъствието им ѝ се струваше малко притеснително.

Тя вдигна ръката с микрофона към устата си и зачака.

Русата телевизионна репортерка, която смътно разпозна от икономическите редакциони по една от телевизиите, явно каза нещо забавно, защото Блек се засмя високо. Онези с гащеризоните, мъж и жена, и двамата на по двайсет и нещо, продължаваха да ровят в чантата. Ребека завъртя глава, за да повика Мршич при себе си, но на вратата нямаше никого. Явно беше продължил към фоайето заедно с Томас и не беше забелязал, че са спрели…