— Разбирате ли, мис Йохансон, PayTag съществува по една-единствена проста причина — чу тя Блек да казва. — Защото искаме да променим нещата. Искаме да помогнем на клиентите си както тук, в Швеция, така и по целия свят да могат да съхраняват ценната си информация по стопроцентово безопасен начин. Да вземат цялостни мерки срещу рисковете, които съществуват при управлението на информация.

Гимнастиката на двамата с гащеризоните ставаше все по-рязка, по-развълнувана. Мршич още го нямаше никакъв. Тя натисна бутона на предавателя. Дясната ѝ ръка изведнъж беше започнала да трепери.

— Шелгрен, двама души с бели гащеризони до фасадата на къщата, които ровят нещо, виждаш ли ги?

— Виждам ги, тръгвам!

Тя видя с периферното си зрение как вратата на колата се отваря. Шелгрен тръгна по тротоара към гащеризоните, когато те се обърнаха.

Естествено, трябваше да се разкара от града.

Да замине някъде адски далеч, където никой шибаняк да не може да го намери.

Всеки момент Учителя, или както там се наричаше, щеше да се върне в апартамента и да открие, че някой е направил змийски миш-маш от един от любимците му, задигнал е револвера му и освен това е използвал всичкия серум в хладилника.

Вярно, най-вероятно не беше оставил отпечатъци и се надяваше, че кръвта е останала само по чорапа, така че ченгетата поне нямаше да имат улики срещу него. Но все тая, той вече знаеше, че Учителя никога не би замесил ченгетата. Вместо това щеше сам да издири най-близкия заподозрян с ударение на най-близкия… И тогава съседската визита нямаше да бъде за чаша захар.

Но имаше две причини, поради които не можеше да замине. За начало ченгетата бяха взели паспорта му и му бяха наложили забрана за пътуване. Това само по себе си не беше проблем, все пак можеше да се движи свободно из всички шенгенски държави. Освен това винаги можеше да се намери фалшив паспорт за хората с пари. Мисълта да бъде обявен за международно издирване обаче не го блазнеше особено…

Причина номер две тежеше значително повече. Той чисто и просто беше в твърде лоша форма, за да пътува. Змийската отрова в комбинация със серумния коктейл, който си беше инжектирал, го бяха състарили с кажи-речи шейсет години и дори само кратко преместване от леглото до дивана го изтощаваше напълно.

Така че нямаше друг избор, освен да продължи да се скатава в апартамента като fucking Ане Франк.

Внезапно шумолене откъм входната врата го накара да подскочи. Металическо стържене, като че някой се опитваше да вдигне капака на пощата.

Той се размърда от дивана, закрета бавно към антрето.

Нямаше закъде да бърза. Беше се погрижил за пощенската кутия, след като куките потрошиха вратата.

Беше сложил няколко винта, така че капакът се отваряше само на два милиметра.

Твърде малко, за да може вътре да се хвърли нещо запалимо, или във всеки случай така мислеше.

Беше обезопасена и срещу змии…

Поне така му се струваше.

Той видя само ъгълчето на писмото да се подава през отвора и след няколко секунди колебание го издърпа внимателно. Плик с прозорче и с правителствен печат.

Отвори го с показалец, докато с мъка се връщаше към дивана.

Смачка листа и го захвърли към стената. Майната им, ако ченгетата искаха да си приказват, тогава да дойдат и да го вземат.

Той се отпусна надолу в дивана, взе дистанционното и бавно запревключва каналите, докато намери новинарска емисия.

Превключи, преди мазният костюмар на екрана да успее да отговори.

Реклама на перилен препарат…

Доверете се на розовото…!

ЩРАК

„Емърдейл“45.

ЩРАК

Нов канал, поредното скучно интервю, така че отново натисна копчето за превключване. Но в мига преди телевизорът да смени канала, той успя да прочете текста под картината.

Почти излетя от дивана. Така натисна дистанционното, че пластмасата изпука. Марк Блек, изпълнителен директор, PayTag груп.

Усили звука, докато малката червена лента удари тавана. И въпреки това му беше трудно да чуе какво се говореше. Като че ушите му бяха заглъхнали и всичко, което чуваше, беше слабо мърморене на непознати гласове. Фрагменти от изречения, които не си пасваха.

Единствената цел на PayTag е да помогне…

Предлагаме само това, което изисква пазарът…

По-сигурен свят…

Предотвратяване на терористични актове…

Не разбирам критикуващите…

Крайно време е Швеция да се сдобие с модерно законодателство, съобразено с реалността…

Той се примъкна до телевизора толкова близо, че почти докосваше екрана. Беше се втренчил в него със същия ужасен захлас, като че изучаваше как змията пирува с плъха. И веднага осъзна, че змията и Блек всъщност бяха същества от един и същи вид.

Звяр с леденостудени неподвижни очи, който беше готов да налапа нищо неподозиращата жертва.

Той се взираше в Блек, в перфектния му костюм, изгладената риза и отвратително симпатичната влечугоподобна усмивка върху устните на мъжа. Но преди всичко се взираше в жената, която го държеше за ръката.

PayTag kills internet freedom, пишеше на банера, който хората с гащеризоните разгънаха между себе си. Никой от тях не каза нищо, стояха съвсем мълчаливо иззад зловещите маски на Гай Фокс, които си бяха надянали. Шелгрен почти беше стигнал до тях, но тя вече виждаше колебанието му. Никой от двамата демонстранти не помръдваше от мястото си.

Блек се обърна леко към нея и ѝ хвърли поглед, който веднага я накара да пусне ръката му, която току-що бе хванала в горната част.

— Може би е време да влизаме? — промърмори тя, но той я игнорира.

— Sorry, miss Johansson — той се обърна към репортерката. — Ще бъдете ли така добра да повторите последния въпрос?

— Никога повече не правете така, мис Нормѐн — каза той лаконично няколко минути по-късно, когато бяха на път към лобито.

Четири алведона.

Три чаши вода.

Две цигари.

Един револвер.

Беше готов. Тази мисия щеше да е последната му, вече го знаеше. Но нямаше избор.

Блек беше отровна змия, чудовище, създадено от Водача. Изпратено, за да погълне целия свят.

И щеше да започне с Бека…

Сцената му беше позната. Дланта ѝ върху ръката му, неспокойният ѝ поглед.

Бека и бащата.

Бека и Даг.

Бека и Блек.

Естествено, Водача беше този, който стоеше зад всичко. Който беше поставил Ребека в ноктите на Блек. И точно както със свинята и насилника Даг имаше само един начин да я спаси. Разликата беше, че този път имаше истинско оръжие и не се налагаше да разчита на саботиран балконски парапет.

Той си сложи якето, същото старо военно яке, което беше изровил за втората си мисия. Сякаш бяха минали сто години.

Самият той се чувстваше, като че ли е над стогодишен. По-скоро готов за клиниката за хронично болни, отколкото a man on a mission.

Револверът се побра перфектно в един от дълбоките странични джобове.

Извади го пробно няколко пъти срещу огледалото. Но усещането в стил „Шофьор на такси“ не искаше да се появи съвсем.

Може би не беше толкова странно. Нямаше нужната енергия. И, по дяволите, как изглеждаше. Брадата му стърчеше във всички посоки, очите му бяха хлътнали, а бузите изглеждаха като две големи ями. Зъбите на долната му челюст надничаха чудновато, сякаш устната се беше отделила от венеца.