Щяха да ѝ трябват както безпогрешна интуиция, така и решителност, за да се справи. Толерансът на грешка беше на практика нула.

Полетът беше тежък, с три прекачвания, преди да стигнат до Хартум.

Минаха през няколко нощувки в хотели и редица срещи, докато уредят различните формалности.

Суданските власти искаха да инспектират всичко — оръжията им, оборудването за комуникация и бронежилетките. Освен това всички документи трябваше да се проверят, подпечатат, да се проверят повторно и пак да се подпечатат, преди да получат превозните си средства и най-накрая да потеглят.

Колкото по на юг отиваха, толкова по-пуст ставаше пейзажът. Сухата червена земя се разпростираше навсякъде около тях, завихряше се под автомобилите им и проникваше през всички пролуки, така че дрехите и оборудването им постепенно се сдобиха с хрускащо розово покритие.

Въпреки че беше зимно време, жегата на моменти беше почти нетърпима. Каролина Мудин караше, а тя самата стоеше на шефското място до шофьора.

Бенгт Есбьорнсон караше голямата кола зад тях и ги возеше с преводача.

Колегите Малмѐн и Йорансон щяха да пристигнат два дни по-късно с правителствения самолет заедно с министъра. През това време тя и другите двама трябваше да успеят да проучат местата, които щяха да посетят.

Зад начина, по който бе планирала мисията, имаше замисъл. Тя и Петер Йорансон бяха състуденти и по-рано бяха работили много пъти заедно, така че тя се чувстваше съвсем комфортно с него.

Малмѐн и Есбьорнсон пък бяха гъсти и като ги разделеше, а и ако ѝ останеше време за малко приказки с Мудин, както се надяваше, щеше да има възможност да шлифова новата групова йерархия. Но трябваше да признае, че до момента плановете ѝ вървяха криво-ляво…

Решението ѝ да задържи Малмѐн като заместник-ръководител не бе посрещнато с ликуването, което беше очаквала. Всъщност това не беше толкова странно. Тя далеч не бе имала особено голям избор.

През самото пътуване нещата също не вървяха кой знае колко по-добре.

Есбьорнсон беше опак норландец5, който не говореше повече от необходимото, а Каролина Мудни се държеше сдържано, без да показва нито недружелюбно, нито открито приятелско отношение.

В действителност групата имаше нужда да се сработи у дома, преди да бъде изпратена на сериозна мисия като тази, но шефът ѝ не искаше и да чуе.

— Ти искаше ръководния пост, Нормѐн, така че трябва да стиснеш зъби и да се примириш. Твоят екип има най-малко извънредни часове, така че, казано направо, нито искам, нито мога да си позволя да пратя някой друг — беше отрязал Рунеберг, след което я беше погледнал по начин, който я накара да се почувства като разглезена ученичка.

Взеха съветника Глад, асистента му и преводача им в Хартум. Отне ѝ само няколко секунди да прецени надменния мъж и за съжаление, подозренията ѝ почти веднага се потвърдиха. Глад се надуваше с позицията си и се отнасяше към нея и екипа ѝ като към обикновени шофьори. Дъртият фосил сигурно беше назначен във Външното министерство още преди тя да се роди. Никога не го бе виждала с облекло, различно от костюм с тънко райе, вратовръзка и старомодна кърпичка в джоба на гърдите. Дрехите го правеха да изглежда още по-висок и кльощав, ако това въобще беше възможно, почти като карикатура на самия себе си, а в редките случаи, когато благоволеше да ги заговори, едва се сдържаха да не се засмеят на гърления му благороднически сконски диалект.

Цялото пътуване Глад прекара предимно на телефона, оплаквайки се на колегите от Външно. Как от неговия щаб можели да уредят всички мерки за сигурност със суданското правителство, вместо да пращат неопитни шведски полицаи, които не познават нито страната, нито културата. Освен това се оказа, че Глад има племенник полицай, така че си мислеше, че знае „това-онова за полицията“, което, ако се съдеше по тона и изражението му, очевидно не беше нещо позитивно.

Единственият лъч светлина по време на пътуването беше, че Каролина Мудин изглежда споделяше мнението ѝ за съветника и впоследствие, след като потеглиха, двете си разменяха иронични погледи всеки път, щом той си отвореше устата.

За съжаление, Глад беше достатъчно умен, че да забележи физиономиите им и към края на пътуването атмосферата в колата наближаваше точката на замръзване.

Асистентът на Глад, Хокан Берглунд, беше от другата страна — доста приятно момче на нейната възраст, и направи няколко опита да позаглади някои от най-лошите ходове на шефа си.

— Сикстен е от старата школа — каза той извинително по време на първия им afterworkdrink заедно. — Всъщност не е лош човек и съм научил много от работата с него.

Ребека сви рамене.

— Може да бъде какъвто си иска, стига да му разясниш, че аз определям къде да ходи и да не ходи министърът, не протоколът на Външно, окей?

Берглунд вдигна чашата си към нея.

— Разбрано, инспекторе. Споменах ли, между другото, че се връщам в Стокхолм след две седмици… — той се усмихна приятелски и приблизително в същия момент, в който усети, че харесва усмивката му, тя осъзна, че е забравила да се обади вкъщи.

А бягството му бе започнало така дяволски добре.

Първата спирка беше апартаментния комплекс на стария му приятел Хесус в Тайланд, където си чилваше под палмите. Наслаждаваше се на прекрасните спомени как прецака Играта и духна с парите им.

Но само след някой и друг месец започна да не го свърта.

Да се излежаваш в хамак под звуците на вълните звучеше адски sweet на приказки — но да го правиш до края на живота си?

Not fucking even!

Точно както Кейн в „Кунгфу легендата“ той не беше от тези, които се установяват и заживяват спокойно.

Така че вместо това си нае мотор и няколко седмици го раздаваше като Волния ездач, преди да му писне от миризмата на изгорели газове, натъртения задник и насекомите между зъбите.

След това обиколи Филипините, Сингапур и Бали, преди да се осмели да слезе down under6.

Запълваше си дните с туристически приключения — сафарита за крокодили, бънджи от мостове и гмуркания с акули.

Но purchased experiences didn’t count — особено след всичко, кое то бе преживял, така че след няколко месеца се умори от туристическите забавления, отново започна да се чувства неспокоен и реши да продължи нататък.

Обмисляше дали да не замине още по на изток, може би чак до Щатите, но не разчиташе, че фалшивата му самоличност ще издържи пред имиграционните.

Паспортът беше едно, но пръстовите отпечатъци се фалшифицираха трудно, а Водачът със сигурност беше вкарал целия му профил във всички възможни бази данни.

Мисълта да лежи зад решетките като prisonbitch в Алабама беше достатъчно ужасяваща, за да го накара да зареже мечтата за US of A паркирана на дългосрочен паркинг.

Освен това цялото това скитосване започваше да му лази по нервите.

Неспокойствието вътре в него растеше, точно както и безсънието.

Повече или по-малко съзнателно беше започнал да се движи бавно на север. Отби се в Индия, изкара няколко напушени седмици на плажа в Гоа, преди да се озове тук — във fucking Neverland.

Dubai is verri kööl, you will löve it, maj frännd — mais bien sûr!

Note to memo — никога не приемай съвети за пътуване от френски гъзари с черни амекс карти7, независимо колко Мари-Анна ти предлагат…

Вече се чувстваше преситен, след като бе предозирал с всичките туристически занимавки в Източното полукълбо, а цялата тази измислена страна беше горе-долу толкова автентична, колкото и името в последния му паспорт.

Фасада, шибана бездушна повърхност без и най-малък контакт с историята си — или с реалността си, като става въпрос…

Новата му дружка Венсан беше обещал да го посрещне, но засега от него нямаше ни вест, ни кост. Вероятно франсето и неговото posse още висяха в облаци дим на брега в Гоа, докато той самият изнемогваше на тоя изкуствен остров като някакъв скапан тузарски корабокрушенец. Трябваше му само и измислен приятел и всичко щеше да е точно.