Дали „Армани“ правеха волейболни топки8?

Мамка му, целият плейс лесно щеше да издържи дванайсет рунда срещу Вегас за титлата по безвкусица в тежка категория.

Преди няколко дни беше чул почервеняло от слънцето семейство с мама, татко и 2,1 деца9 да си говори на шведски на няколко маси от неговата и за малко да се разхълца над яйцата си за закуска. Отне му няколко минути, докато разбере защо точно.

Копнееше за дома, по дяволите!

Швеция, Стокхолм, Сьодер, сестрата, Манге, Козела, Алсонг по Скансен10, осмицата до „Ропстен“11 и you fucking name it!

Но може би най-много от всичко копнееше за самия себе си.

Защото, макар че имаше почти всичко, което средняшкия швед можеше да си пожелае — пари, свобода и минимални отговорности горчивата истина беше, че искаше единствено това, което не можеше да има.

Отново да бъде HP — correction, новия и подобрен HP — в собствената си малка затворена реалност.

Мисълта, че завинаги е обречен да обикаля като сомнамбул между всички туристически хотели в Азия, докато накрая забрави как се казва, го потискаше сериозно.

Дори и кунгфу легендата в крайна сметка не беше издържал на скитническия живот и беше свършил като washed up drag-queen в хотелски гардероб с шнур за щори вместо погребална вратовръзка12.

And who could blame him?

Имаше нужда от нещо, каквото и да е, което да му напомни кой всъщност беше, и да го накара отново да се почувства поне малко жив.

Правителственият самолет се приземи точно според разписанието на малкото летище в Ал Фашир и двата реактивни двигателя запратиха облаци прах към чакащите автомобили.

Освен тяхната група министъра посрещаше и регионалният секретар на ООН и тя бе успяла да размени няколко думи с неговите охранители.

Вратата на самолета се отвори и Малмѐн погледна навън. Ребека му даде сигнал, че всичко е наред, и той кимна в отговор.

Министърът на международното развитие я разпозна и ѝ се усмихна, щом слезе по стълбата.

— Добре дошли в… — поздрави Ребека, но Глад вече се беше набутал между тях.

— Добре дошли в Африка, госпожо министър, надявам се, че пътуването е минало добре? Нека ви представя регионалния секретар на ООН, г-н Муун, и неговия помощник г-жа Ауага. Първата спирка, както министърът вече знае, е бежанският лагер Дали, където ще се срещнем с министъра на вътрешните работи на Судан и губернатора на Дарфур. След това продължаваме към детския дом в Кагуро…

Ребека направи две крачки встрани и отвори вратата на министърката, която послушно зае мястото си. Глад заобиколи колата и зачака до вратата, но Ребека го игнорира. Тя охраняваше министъра, Глад трябваше да се оправя сам. Старчето сигурно можеше поне една врата да си отвори без чужда помощ.

Две минути по-късно бяха готови с натоварването по колите. Министърът и Глад бяха в колата зад първия военен автомобил, заедно с нея и Каролина Мудин. Есбьорнсон, Малмѐн и Йорансон ги следваха плътно в лендкрузъра, а останалите бяха в третата кола, карана от местен шофьор. Следваха трите коли на ООН и накрая още едно превозно средство на суданските военни.

Всичко беше по план.

Телефонът ѝ изпиука.

Бяха по средата на пътя до бежанския лагер, покрай неравните чакълени пътища имаше само пуста савана, така че тя не видя проблем набързо да провери входящите си съобщения. Напрало невероятно, че имаше покритие дори тук, насред нищото — но Африка явно беше новата златна мина на телефонните оператори.

Тя се усмихна и завъртя глава. На задната седалка министърът и Глад бяха ангажирани с дискусия, която тя бе спряла да слуша още преди няколко минути.

През задното стъкло мерна колите, които ги следваха, и тъмните силуети на пътниците вътре. От това разстояние беше невъзможно да се определи коя сянка на кого беше.

написа тя и в момента, в който натисна „Изпрати“, забеляза, че Мудин гледа към нея.

— От вкъщи — каза лаконично и получи някакво промърморване в отговор.

Провери часа.

— Още десет минути — каза тя в радиомикрофона на китката си.

Получи двойно кликване и слушалката като сигнал от Малмѐн, че е разбрал съобщението и няма какво да добави.

Хубаво!

Но всъщност нямаше нужда от неговото одобрение. Трябваше да започне да свиква, че сега това беше нейният екип, нейните четири плюс един.

Насъбралите се хора се виждаха отдалеч.

Военният автомобил пред тях тъкмо беше отбил встрани и оттам им махаха да се приближат, но за разлика от вчерашния ден последната част от пътя към сградите беше затворена.

— Изглежда няма да стигнем по-напред — констатира тя и Каролина Мудин кимна. Промяна в плановете — каза по микрофона. — Пътят е блокиран, така че явно ще извървим последната част. Есбьорнсон и Мудин, вие оставате при колите, освен ако не ви кажа друго, разбрано ли е, край?

— Не мислиш ли, че ще сме нужни всички, там, отпред, не изглежда весело, край.

Гласът на Малмѐн по радио то беше рязък и груб и тя забеляза как Мудин почти недоловимо вдигна главата в очакване на отговора ѝ.

Ребека си пое дълбоко дъх.

Четирима плюс един или четирима срещу един? Всичко зависеше от това как ще отговори.

Малмѐн беше опитен охранител и забележката му безспорно имаше основание, но ако сега се огънеше, на всички щеше да им стане ясно кой всъщност беше шефът в групата.

Ако, от друга страна, го захапеше твърде силно, щеше да изглежда сякаш се чувства заплашена и заради принципа не смята да се вслушва в мнението му и за в бъдеще, колкото и разумно да е то. Такова началство беше не просто лошо, ами можеше направо да изложи на риск сигурността ма екипа.

Ребека вдигна лявата си ръка към устата, вдиша дълбоко и натисна бутона за предаване.

— Разбирам те, Малмѐн, но точно сега предпочитам да сме готови за потегляне. Есбьорнсон и Мудин, вие оставате до второ нареждане. Преди да слезем, ще направя повторна преценка, край на връзката.

Последните думи сложиха окончателен край на разговора. Ребека погледна бегло към Мудин, но тя стоеше съвсем неподвижно и лицето ѝ не трепваше.

Продължиха към малката площадка за обръщане и тя отвори вратата на колата.

Първият рунд изглежда беше за нея, но по някаква причина имаше чувство, че играта тепърва започва.

На теория трябваше да спи като труп. Но дори един рунд чаршафна борба от такъв калибър не можа да накара Йон Блунд14 да се появи.

Не, вече отдавна беше свикнал да лежи буден…

Жената до него се размърда насън и той обърна глава към нея.

Тя лежеше на едната си страна, с гръб към него и беше изритала завивката достатъчно, че половината от тялото ѝ с кафеникав загар да се вижда.

Значи Анна Аргос — вероятно от някой по-лош квартал на Лондон, ако се съдеше по изтънчения ѝ английски.

Видя я долу при басейна.

Лежеше и се любуваше на оскъдните ѝ бикини и най-много да се бе зачудил дали би могъл да се пробва, когато тя му махна да отиде при нея. В следващия миг седеше и размазваше лосион за слънце върху татуировката на кръста ѝ, а след още десет минути, почти без разговори, тя беше яхнала бедрата му.