— Нищо добро.

— Не. Нищо подходящо. — Тя бутна вестниците настрани, вдигна очи към Бен и каза: — Кажи ми какво си спомняш за него, Бен.

Това беше тест. Тя го правеше постоянно — наричаше го упражнение на паметта. Твърдеше, че така ще стане по-умен. Той превъртя назад лентата на спомена и си представи раздрънкания син микробус, какво беше видял на предната седалка. Каза й колко му се е приискало да погледне във вътрешността на товарната част през отвора на белия покрив. Подробно й описа какво беше видял през шпионката за наблюдение: много ниската подстрижка, тесни цепки за очите, слепените пръсти на дясната му ръка.

— На колко години изглеждаше? — попита го тя.

Бен знаеше точно как да отговори на този въпрос — преди малко тя беше изрекла на глас рождената дата на посетителя.

След като й каза, тя протегна ръка и разроши косата му, което беше нейният начин да му каже колко много го обича.

Емили продължи описанието:

— Беше с черни армейски ботуши. На лявата му ръка имаше поизбелял червен печат, на който пишеше COPY — сигурно название на някой бар или нощен клуб. Когато трябваше да ми плати, извади портфейл. Видях пропуск за РХ — означение за специалните магазини с намаление във военните бази, което означава, че или е действащ военен, или просто работи там. Шофьорската му книжка е издадена от щат Канзас — не можах да разчета името на града. При парите си беше сложил билет за мача на „Сийхоукс“.

— Имаше голяма сребърна катарама — припомни си Бен. — Като участниците в родео.

— Чудесно! — възкликна тя. — Да. И на мен това веднага ми се наби в очи. А огледа ли го, когато се обърна, за да си излезе?

— На гърба му ли имаше нещо? Не помня — отвърна той.

— На колана му — каза тя. — Върху кожата беше отпечатано малко име. Ник.

— Името на мъжа е Ник, така ли?

— Да, на двайсет и осем години, живее далеч оттук, работи във военна база, футболен запалянко, ходи нощем по барове, в някакъв период от живота си е яздил коне или има роднина, свързан с конете. И има някакво вземане-даване, което толкова го безпокои, че е решил да си направи хороскоп. Сделката му е за много повече от шейсет долара, иначе нямаше да даде толкова, за да му гадаят.

— Знаеш много за него — впечатли се Бен.

— Да, зная — отвърна тя. — Но не знам какво точно го безпокои. — Тя сложи ръка върху купчинката и я прелисти с палец. — Имам чувството, че това е голямата му тайна в живота.

Психопортретът беше готов.

Дафи Матюс — психоложката на полицейско управление — Сиатъл, беше предупредила за това Болд, оставяйки му съобщение на лист хартия, съпроводено със запазения й знак — рисувано на ръка усмихнато човече.

Видът й продължаваше да спира дъха на Болд. Някои неща не се променяха с годините. Той се чудеше дали това се дължеше на буйната й кестенява коса, или на тясното лице с фини черти. А може би беше заради стройното й тяло, смуглата кожа и издължените пръсти. Тя беше жена, която можеше да изиграе цял един сет тенис на корт, да убеди самоубиец да не се самоубива или да ръководи пресконференция без нерви и викове. А може и заради устните й да беше — червени, нацупени — нямаше начин да не са сладостни на вкус и меки и пухкави като разтопено масло.

Сутринта на десети октомври определено беше заради карираната блуза, която чудесно изпълваше, и сребърното колие с висулка във формата на делфин в скок, следващо мислената линия, свързваща шията с торса.

Върху бюрото имаше малка пластика на Чарли Браун с надпис, на който се четеше: „Докторът си е в кабинета — 5 цента“. Чайник, украсен с виещи се стъбла с миниатюрни сини цветчета, беше поставен на масичка на колелца, редом до купчина папки в различни цветове. Офисът й на деветия етаж беше единственият в цялата сграда, който не миришеше на дезинфектант и съвсем не приличаше на всички онези офиси с оборудване, отпуснато по линия на градската управа. Истински красиви завеси висяха пред прозорците й, тематиката на окачените професионално изпълнени постери беше свидетелство за пристрастието й към пейзажи от Англия и към импресионистите. Точно до телефона й беше поставена червена керамична лампа с месингови обръчи. От малката свиреща кутия на етажерката зад нея се носеше музика на Вивалди. Тя се завъртя на стола си, намали музиката и му се усмихна. В стаята като че стана по-светло. Сред купчината папки имаше и такива, в които се съдържаха проблеми, обичайни за полицейското управление: висши чинове, замесени в пиянски скандал, избухнал, след като двама от тях бяха влезли в хотелски басейн в работно време чисто голи; опит за самоубийство на следовател от отдел „Наркотици“, след като беше пребил почти до смърт бившата си съпруга; наблюдение и оценка на процеса на възстановяването след злоупотреба с наркотици и алкохол на неколцина следователи; няколко случаи на непрекъснати обиди; няколко страдащи от безсъние; няколко оплакващи се от прекомерна сънливост поради депресивно състояние.

Дафи Матюс изпълняваше ролята и на психиатър за служителите. Опитваше се отново да зашие парчетата на пукащите се по шевовете полицаи. Изслушваше тези, които имаха нужда от слушател. Правеше също и психологически портрети на заподозрените въз основа на всички събрани за тях факти.

Наля му чай, без да го пита, прибави лъжичка захар и достатъчно мляко, за да го просветли. Разбърка го и го плъзна по бюрото към него. Не го попита защо е дошъл — бяха заедно от много години, за да се нуждаеха от подобни формалности.

— Червената пластмаса в плика, изпратен до Стивън Гарман. Не знам какво може да означава. Кръв? Смърт? Гняв? Нито едно от изброените?

— А стихът?

Тя изрецитира:

— „Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“ Това е стих от Хораций. Куинтий Хораций Флак. Роден един век преди Христа. Оказал най-голямо влияние върху английската поезия. Един от най-великите поети в лиричния жанр. Голяма работа. Нашето момче добре познава литературата. Може да е учил в колеж, може да има и магистърска степен, а може и да го е завършил. Или е вик за помощ, или чиста заплаха.

— Нашето момче? — попита Болд. — Убиецът? Така ли мислиш?

— Така излиза от това, с което разполагаме — каза тя. — Или поне ще бъде така, докато не ми дадеш и нещо друго. Рисунката е на пожарникар без глава, катерещ стълба. А в поемата се говори за нещо, което е извършено.

— Признание, така ли? — попита Болд, сърцето му беше ускорило пулс.

— По-скоро предупреждение, така смятам. Той предупреждава Стивън Гарман; това му позволява да се разграничи от последствията на пожара.

— Значи вината се прехвърля върху Гарман — заключи той.

— Точно така. — Тя продължи с разясненията си: — Трябва да изтъкна обаче, че разкривеният почерк, печатните букви, неравномерните разстояния между букви и думи опровергават хипотезата за високообразована личност. Не съм много сигурна как да тълкувам този факт. Той може и да е много млад, Лу, не го забравяй. А сега нека да те запозная с малко статистика. — Тя вдигна един лист от бюрото си. — Шейсет и шест процента от арестуваните подпалвачи са младежи под двайсет и пет години. Малолетните са четиридесет и девет процента от тях.

Лицето й се напрегна, докато четеше.

Той я попита:

— Какво има?

— Просто цифрата…

— Дафи…

— В национален мащаб разкриваемостта е само петнайсет процента.

Болд ахна — цели осемдесет и пет процента ненаказани.

— Не ми харесва това тяхно превъзходство — призна той.

Тя реши да се залови за нещо не толкова смразяващо и каза:

— Тази червена пластмаса е със символично значение за него. Но докато не разберем на какво е символ, напредък няма да постигнем.

— Щом като е от значение, ще се заемем и с него.

Тя го попита:

— Мислил ли си да изследваш тази топчица, за да разбереш какво е представлявала, преди да се разтопи?