— А и не знаем, нали така — обади се майката, — не е била моята Дороти? В пожара, искам да кажа. Хората ви не са го доказали, нали така?

Това беше критичен момент и Болд се беше надявал да могат да го избегнат. В този момент им поднесоха чая и кифличките и това му спести отговора. Стягането под лъжичката стана по-силно и болезнено. „Зимната градина“ като че беше позагубила от блясъка и пищността си; движенията на сервитьорките като че изгубиха ритъма и изяществото си. Пианото в другия край като че започна да звучи фалшиво. Лепилото, което държеше света цял, се беше разсъхнало. Болд се усети блудкав. Евтин. Някакво си ченге, което не изпитваше ни най-малко съчувствие и жалост. Една жена беше мъртва. Никой не искаше нито да говори за това, нито да го потвърди. Тя беше водила напоследък тъжен живот и беше умряла от тъжна смърт; и Лу Болд разбираше дяволски добре, че никакво разследване нямаше да успее да я върне на белия свят. Майка й щеше да продължи да живее с надеждата, че в пожара е бил някой друг. Сестра й щеше да продължи да я защитава, въпреки че нямаше нужда от такава защита. Болд щеше да продължи със своите въпроси. В работата на Болд жертвата определяше накъде ще поеме разследването, но то се правеше не заради жертвата, а заради убиеца, заради баланса!

По-рано същия ден беше видял умряла котка встрани от шосето и този факт го беше изпълнил с чувството за трагична загуба. В представите си той пренесе Дороти Инрайт, жената от снимките пред него, на същото място встрани от шосето — гола, с лице към земята, убита на място. Той седеше с молив и бележник, изпълнен с отчаяна решимост да открие виновника. Смъртта принуждаваше хората да се отказват. Но не и Лу Болд, тя го мотивираше. Той се чувстваше зле заради това; не се харесваше. Дороти Инрайт нямаше явни врагове. Болд можеше да състави дузина сценарии, свързващи пожара и жената, но само защото това му беше работата — ден и нощ; работата му беше да измисля сценарии, версии, хипотези и да ги проследява от началото до края, за да открие нещо за Инрайт, което би могло да му върши работа.

— Не си взехте нищо — каза му майката.

— Не.

— Не ви харесва ли?

Кифличките ли имаше предвид, или разследването, зачуди се той, осъзнавайки моментално, че това нямаше значение; отговорът му и в двата случая беше един и същ.

— Не — каза той.

Тъй като всички документи на жертвата бяха изчезнали в пожара, той им поиска разрешение да установи контакт с банката и финансовия ревизор на Дороти, за да се запознае с баланса на финансите й. Майката не видя нищо лошо в това и даде съгласие.

— Имам зрителен спомен за Доро в градината й — сети се сестра й. — Слънцето осветява косо лицето й. Тя беше много красива. Ръцете й ровят в пръста. Плеви, сади. Тя много се смееше, Доро, много. Имаше този навик — допълни. — Последните две години доста се промени. Но независимо от всичко си я спомням усмихната. Пазя този неин образ и даже не знам дали е реален или въображаем — просто защото така искам да я помня. И най-странното е, че точно това няма значение. Този спомен ми е останал. Усмивката й. Удоволствието, че е на въздух и се занимава с растенията си. Радостта, че е майка. Тя обичаше малкия Кени.

— Решението да й отнемат Кени разби сърцето й — допълни майката. — Тя не успя да се възстанови напълно от този удар, така смятам.

— Беше ли изпаднала в депресия, да не е започнала да пие или нещо подобно в дните преди пожара?

Клодия каза, натъртвайки на всяка дума:

— Тя не се е самоубила, сержант. Нито нарочно, нито случайно. Държеше всичко необходимо за работа в градината в бараката зад къщата. На грешна следа сте.

— Това да или не на въпроса ми за депресията? — попита раздразнен Болд.

Картината с умрялата котка и с Дороти Инрайт, заела мястото й, като че се беше впила в мозъка му. Първото нещо, което беше осъзнал, след като започна работа в отдел „Убийства“, беше колко крехък е животът, колко лесно можеше да се загуби. Както пресичаш улицата. Ако си дете, докато се замервате с останалите деца с камъни. Ако си сама жена, и се прибираш вечер в празната си къща. Вчера си бил на белия свят, утре вече те няма. А ако смъртта пораждаше въпроси, работата на Лу Болд беше да им намери отговорите или да помогне на другите да открият тези отговори вместо него. Всичко, от което се нуждаеше, бяха само няколко отговора. Не можеше да си представи тази жена да подпали взета под наем къща. Хората не посягат към огъня, за да се самоубият. Проблемите около Дороти Инрайт според него бяха другаде — най-важно за него беше да разбере защо тя не беше изтичала от къщата, когато се беше появил огънят; нали нямаше взривяване. Бяха я видели да се разхожда из къщата, вероятно с нещо е била заета, няколко минути преди да лумне пожарът. Предполагаше, че трябва да е имала възможност да избяга, особено след като пожарът е започнал от центъра и после се е разпространил из цялата къща. Не я е бил хванал в капан, защото е нямало как да блокира всички изходи. Защо не беше избягала тогава?

Имало ли е някой друг в сградата с нея?

— Дороти имаше проблеми — каза му майката, — но беше изненадващо бодра и в добро настроение, нали така, скъпа?

— Без съмнение — съгласи се Клодия. — Тя беше забележителна жена, сержант. Имаше превъзходно държание.

— Кой би поискал да я убие? — възкликна майката с тон, по-висок от обичайния за лековатите разговори в „Зимната градина“.

Няколко посетители извърнаха глави. За щастие само Болд ги забеляза.

Двете жени, които седяха на една маса с него, не ги забелязаха. Очите им бяха пълни със сълзи.

7.

Четвърти октомври дойде и щеше така и да си отмине, без Бен да му обърне внимание. Ако не беше свързан с Емили, той по всяка вероятност щеше да забрави знамението му. Но след като пристигна в дома й късно следобед на пети, тя го качи на автобуса, за да отиде до магазинчето за вестници „Стивънс“ на ъгъла на „Оливър“ и „Бродуей“, и той похарчи всички пари, които му беше дала, за да купи „Сиатъл таймс“, „Интелиджънсър“, „Такома нюз трибюн“ и „Еверет хералд“.

След като се прибра в лилавата й къща, двамата се заловиха да преглеждат заглавията и първите няколко реда на всички статии, и така до безкрайност, докато Бен не попита:

— Какво всъщност правим?

— Военния — започна Емили. — Помниш ли го? Роден на тринайсти май шейсет и осма.

— Кой?

— С обгорялата ръка.

Тя продължи:

— Дойде да си получи хороскопа след седмица. Бил си сигурно на училище. Казах му, че конфигурацията на звездите е добра за бизнес на четвърти октомври. Много беше притеснен, нещо ми подсказа, че бизнесът му не ще да е много легален.

— Значи търсим какво може да е правил.

— Може да е направил — поправи го тя. — Да. Пак ще дойде — такива като него се връщат. Много е суеверен. Иска ми се да разбера какво точно е направил.

— Смяташ, че може да открием нещо във вестниците? Нещо написано за това, какво е направил?

— Ако е нещо незаконно, би трябвало да пишат.

— Мислиш, че е престъпник ли?

Бен усети прилив на възбуда в гърдите си. Не познаваше нито един престъпник.

Емили обърна страница и каза:

— Беше планирал нещо за четвърти. Опитах да разбера дали не е нещо любовно — никаква реакция. Споменах за пари и да беше го видял — като че не го свърташе на едно място, сякаш му беше неудобно. Или продава, или купува нещо, и то такова нещо, че не иска изобщо да говори за него. Ако успея да разбера какво е то, следващия път, като се появи, ще му го кажа, и го печеля за постоянен клиент. Ето така се действа, нали разбираш, Бен: даваш им отговора, който искат да чуят, и са твои завинаги. Хората искат от мен да мога да позная и миналото им, и бъдещето им.

Бен се зачете по-внимателно. Всяка статия, имаща нещо общо с престъпно деяние, изчиташе на глас. Двамата изрязваха всички такива статии и ги трупаха на купчинка. Оказа се, че във вестниците имаше доста статии за престъпления. Бен обобщи:


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: