Обзет от паника, той се заоглежда наоколо, виждайки сякаш мястото, където се намираше, за пръв път: тясно, навяващо клаустрофобия пространство с единствено по-прикрито място — гардеробчето, което беше твърде рисковано да отваря заради тесния процеп между завеските, закриващи прозорчето на кабината, заради което именно се беше снишил на пода и не смееше да вдигне глава. Къде другаде можеше да се скрие?

Микробусът отново намали ход, после изви рязко надясно и вътрешността му се освети. Намираха се пред входа към самото летище.

Останалите шкафове бяха с твърде малки размери, за да го поберат. Бен даже си помисли да извади наркотиците, да ги напъха по шкафовете и да се скрие на тяхно място в огромния чувал, но това можеше да му излезе през носа, ако Ник вземеше чувала — а това беше много вероятно. Да се скрие в спалния чувал също беше една възможност, но не по-малко рискована. И изведнъж тогава буквално съзря шанса си.

Пейката, покрита с облечените с дамаска възглавници, върху която лежеше револверът, представляваше голяма дървена ракла — какво да говорим, беше си направо с форма на ковчег. Представляваше хранилище с повдигащ се капак. Бен го надигна, възглавниците се приповдигнаха и револверът се плъзна в задната част. Вътре бяха натрупани инструменти, удължители за кабели, картони с цигари, парцали, гюдерии и сандъчета с амуниции, въпреки това имаше достатъчно място за момче като него. Той се сви вътре и спусна капака, надявайки се, че смененото положение на револвера няма да предизвика подозрения у шофьора. Микробусът спря и Бен дочу звук от механичен глас, който казва:

— Моля, вземете билет.

Микробусът започна да се движи спираловидно по лъкатушещ полегат път към намиращия се нависоко паркинг. По някаква ирония съдбата беше избрала този начин за Бен да се озове за първи път на летище. Единственият път, когато беше излизал извън града, беше с майка си и се качиха на автобус, който ги отведе при умиращата му леля в Кент. Беше на шест години тогава — но беше виждал абсолютно същия паркинг във филм за ченгета и ясно можеше да си представи как микробусът взема резките завои с все по-голямо ускорение по стръмния път. Изпитваше едновременно страх — представяйки си появата на шофьора в задната част на микробуса; и облекчение — че микробусът със сигурност щеше да бъде оставен на паркинг и че може би шофьорът ще си отиде и ще му даде по този начин възможност да избяга. Микробусът намали, изви рязко надясно и на Бен се наложи да отмести дрелката, която го бодеше отзад в гърба. Микробусът направи два остри завоя и рязко спря. Двигателят изключи и Бен чу как вратата на шофьора се отваря. Усети, че сдържа дъха си — за да може да чува по-добре. Сърцето му блъскаше болезнено в гърдите, очите му смъдяха. Устата му беше пресъхнала, а езикът му беше лепкав. Помисли си какво би могъл да направи, ако шофьорът внезапно вдигнеше капака на пейката и го видеше. Дясната му ръка трескаво опипваше на сляпо в тъмнината — намери отворена кутия с пирончета и загреба цяла шепа от тях. Микробусът се разтресе, разлюлявайки и Бен, той чу резето от външната страна да се отключва и след това да се издърпва.

Шофьорът, Ник, щеше да влезе вътре. Наркодилърът. Мъжът с револвера. Сякаш температурата в хранилището се беше качила до хиляда градуса. Бен изведнъж беше обхванат от силен пристъп на клаустрофобия — теснотията и тъмнината в неудобното му скривалище го побъркваше. Искаше да се измъкне оттук. Трябваше да се махне. Веднага!

Силно скърцане го накара да се вцепени: шофьорът беше седнал на пейката. Последва шум, който според Бен означаваше, че Ник си слага кобура с револвера, приготвяйки се да осъществи каквото беше замислил. И от това откритие отново като че го разтресе електрически ток — щом мъжът си вземаше револвера, значи нямаше да пътува със самолет. Тогава колко дълго щеше да остане далеч от микробуса? А можеше да се окаже и по-лошо, ако беше паркирал в този гараж просто защото тук щеше да се състои някаква негова среща?

Намираше се в ужасяващ капан; мъжът седеше върху пейката! Не можеше да изскочи и да изтича до вратата, даже и да му се искаше. Не желаеше да става свидетел на никаква сделка с наркотици. Най-много от всичко на този свят му се искаше да си бъде в собствената стая, зад затворената и заключена врата; нямаше значение, че щеше да се наложи да чува какво прави вторият му баща с поредната си приятелка в спалнята; изобщо нямаше значение, че щеше да бъде понатупван понякога. Просто искаше да си бъде вкъщи. Мразеше се заради това, което беше направил. Искаше му се едно-единствено нещо — да можеше да върне часовника назад и да започне отначало — да му се даде втори шанс.

Пейката изскърца, щом мъжът се изправи. Бен чу тътренето на тежкия чувал по пода, мъжът изсумтя, явно докато го вдигаше, за да го прехвърли през рамо. Задната врата се затръшна.

Не му се мислеше още дали трябва да отиде в полицията и да съобщи за сделка с наркотици; най-важното за него сега беше да излезе на свобода, да бъде в безопасност.

Нямаше звук от дърпане и заключване на резето. Шофьорът беше оставил вратата незаключена. Защо, не спираше да се пита Бен. За него това беше все едно да светне зелената светлина на светофара. Открехна капака и надникна навън. Светлината го заслепи и той замига. Микробусът беше празен.

Сега беше моментът да избяга.

Обаждането по мобифона на детектива по палежите Нийл Бейън, за да съобщи за пристигането на химик от специализираното звено по палежите към ФБР завари Болд на път за службата. Той направи обратен завой по „Орора“, пресече „Уолингфорд“ по Четиридесет и пета улица, за момент забелязвайки плакат, рекламиращ филм с Ричард Драйфус.

Не беше ходил на кино от две години. Преди раждането на Майлс двамата с Лиз ходеха на кино по три пъти на седмица. Обади се на жена си по мобифона, защото в колата нямаше телефон, но чу записа с нейния глас на телефонния секретар. Беше й казал колко са му липсвали, тя и децата, как неделя сутринта му се е сторила повече като сряда и как едва ги дочакал да се върнат. С нищо не подсказа наличието на втора жертва, че тревога е свила сърцето му, че не може да диша спокойно и се тормози дали вече не е набелязана трета жертва и че той — водещият следовател по това дело, притежава само едни отпечатъци от стълба и няколко нишки от плат. Само да споменеше това и Лиз можеше да се обади в банката и да поиска цяла седмица — той нямаше да издържи толкова дълго, без да вижда децата си.

Хауърд Кастърстейн изглеждаше като преподавател от университета, където Болд понякога четеше лекции по криминология. Беше с бяла риза и вратовръзка, и потник, който личеше под ризата. Беше с много ниска подстрижка, което правеше почти невъзможно да се определи цветът на косата му, с широките плещи на човек в добра кондиция. Първото впечатление на Болд от химика не беше добро. И той се изпълни с неприязън към намесата на федералните още преди да се е стигнало до някакви обяснения и разяснения. Представи се досами останките от къщата, унищожена от пожара, охранявани от полицията. Вече нищо не тлееше, наоколо се виждаха само двама патрулиращи.

Кастърстейн имаше пронизващ поглед и яко ръкостискане. Представи се като Хауи и веднага премина по същество:

— Ако намереният труп е на Мелиса Хейфиц — притежателката на тази къща, което ние смятаме, че ще се потвърди, то тогава може да се окаже, че някой е прикрил факт на незаконен бизнес и търговия, като е подпалил това място. Хейфиц е варила конфитюри и е подготвяла изпращане на каталози за продукцията си, правила го е за лично облагодетелстване. Това се квалифицира като незаконна търговия, което изисква наша намеса без съмнение. Но аз съм тук в качеството си на химик. Нямам намерение по никакъв начин да се намесвам в разследването, сержант. Споменавам всичко това само за да сме наясно. Нека специалистите си свършат работата, всеки в своята област, и да открият шефа на това шоу — а не да се изпокараме заради него. — За миг спря. — Един от вашите — от специалистите по палежите, Бейън, се свърза с нас във връзка с „Пожара Инрайт“. Вашата лаборатория не била открила въглеводороди в събраните образци — и ни ги изпрати на нас. И ние не открихме нищо такова, така че като разбрахме по телефона за пожара снощи, шефът ме изпрати тук да действам, по линия на Националния спасителен отряд — поясни той. Болд засега не успяваше да произнесе и дума — Националният спасителен отряд действаше в малки градчета, които нямаха звена за разследване на палежи, или в такива случаи като взрива в Оклахома Сити с изключително много жертви и при съвсем явно подпалвачество. — Можем да се ангажираме с който и да било случай, независимо в кой щат, в рамките на едно денонощие и даже по-малко. Толкова за мен. Представих се. Ти какво ще кажеш за себе си?