Болд не беше сигурен откъде да започне.

— Аз съм от отдел „Убийства“ — каза той.

— Много добре знам кой си — беше приносът на Кастърстейн към изкуството да се правят комплименти. — Аз и момчетата участвахме в обсъждането на оня случай в Портланд преди години. Във връзка с обстоятелствата около жертвата. Чудесна работа свършихме тогава.

— Аха, значи обстоятелствата около жертвата — натърти раздразнен Болд. Пак се очертава лошо начало. — Тук си като химик — направи опит да изясни ситуацията Болд — или като шпионин? Как да се разбере ти и твоите момчета кога просто съдействате и кога поемате командването?

— Хауърд — наричай ме Хауи. — Кастърстейн се ухили с малко пресилена усмивка.

— Нещата не стоят така. Бейън поиска и нашата лаборатория да се включи. Разполагаме с всичко необходимо да ви свършим работа — каза той. — Това е всичко, сержант. Нищо повече.

Засега, помисли си Болд. Но смени подхода и каза:

— Всяка помощ е добре дошла. Ако се окаже, че Мелиса Хейфиц е изгоряла в този пожар, ще имаме две убийства и твърде малко събрани улики. Ако вие можете да ни представите нещо, ще сме ви много благодарни. — Знаеха името на жертвата, преди той самият да го е научил! Почувства се направо унизен. — А ако и тя се окаже самотница, ще осъмнем в град, пълен с изплашени жени. Вестниците ще се постараят това да не ни се размине.

— Значи да се хващаме на работа тогава — отвърна Кастърстейн, повдигайки ръце, за да му покаже какво държи — метални кутии, в които да събере нови образци от мястото на пожара. — Това, което досега видяхме, направо ни озадачи и обърка, сержант. А такова нещо не можем да допуснем. — Той се извърна към опожарените останки и додаде: — Ако пожелаеш да ме придружиш, много ще съм ти благодарен, тези обикаляния из местопрестъплението много изтощават.

Лу Болд го последва, готов да научи нещо ново. Хауи Кастърстейн имаше вид на човек, който можеше да му го предложи.

Болд заговори силно, за да бъде чут сред шума на минаващ мотоциклет.

— Ако много си харесваш обувките — предупреди той, — не те съветвам да влизаш там с тях.

Ужасен, но и въодушевен, Бен се измъкна от хранилището, като здравото му око беше вперено в задната врата на микробуса, без да има някакъв план какво ще прави след това. Поведението му по-скоро приличаше на затворена в клетка птичка, след като е открила къде се намира вратичката на клетката. Внимателно приближи вратата, невярващ и предпазлив, но позволявайки си един смел поглед към паркинга. След което моментално се приведе и благодари на щастливата си звезда, че не беше понечил направо да се измъкне през вратата, както се изкушаваше да направи. Мъжът, Ник, наркодилърът, шофьорът, очакваше асансьора. Големият зелен брезентов чувал с щампована абревиатура, означаваща Военновъздушни сили — САЩ, подпрян на стената, се свличаше от тежестта на съдържанието си. Бен нетърпеливо зачака асансьорът да прибере мъжа.

Чудно как само с едно око Бен можеше да обгърне с поглед толкова много неща или може би тъкмо на недостига на зрително поле се дължеше усилването на периферното му зрение. Много често го беше удряла футболна топка или хокеен стик, или даже юмрук на друго дете, тъй като се бяха придвижили твърде бързо в зрителното му поле и го бяха хванали неподготвен. Малко по малко мозъкът се беше пригодил към това да му изпраща предупредителни сигнали много по-рано, отколкото получаваха същите сигнали хората, които гледаха с две очи. На Бен не достигаше дълбочина на зрителното поле — светът се представяше в две измерения пред лявото му око. Преценките му за дистанция бяха винаги погрешни, а двигателната му координация по линия на връзката око — ръка беше увредена заради тази телесна аномалия. Но ако нещо или някой попаднеше в полезрението му, то или той се регистрираше в цялостния си вид и значимост.

Беше просто някаква фигура. Тъмна. С височината на втория му баща. От лявата му страна, между две паркирани коли. Наблюдаваше. Може би той или тя стоеше там, очаквайки да се появи някой от притежателите на някоя от колите, след като му е бил проверен багажът на летището. Струваше му се обаче, че ставаше дума за нещо далеч по-престъпно — ами например ако тази фигура наблюдаваше самия Бен или мъжа до асансьора? Най-лошото беше, че присъствието на този човек плашеше Бен до такава степен, че да се страхува да се покаже извън микробуса — щеше да бъде забелязан, а нещо го караше да не допуска подобна възможност, на никаква цена. Макар да не можеше точно да формулира усещанията си, той за първи път истински се докосна до това, което наричаше дарба у Емили, изпита на практика какво значеше да притежаваш способността да се настроиш на вълната на неуловимите сигнали вътре в него, които, ако трябваше да им вярва, чертаеха картина от собственото му бъдеще — ако прекрачеше извън микробуса, чакаше го опасност.

Фигурата в сянка изцяло го беше завладяла, не можеше да откъсне поглед от нея. Когато мъжът — той изведнъж го видя съвсем ясно — извърна поглед от асансьора към микробуса, Бен знаеше — с абсолютна сигурност — че се беше запътил към него. Не разбираше защо. Не можеше да извлече от видяното никаква връзка с този човек, която да му се струва смислена. Но знаеше.

Асансьорът пристигна.

Бен завъртя дръжката на вратата, изкушен да избяга веднага, без да обръща внимание на тъмната фигура. Желанието му да се измъкне беше така силно, че буквално го тласкаше навън. В същия този миг обаче мъжът в сянката се раздвижи, излизайки от скривалището си между двете коли, и се запъти право към микробуса. Един глас в главата на Бен му заповяда: „Недей!“ и той отпусна бравата.

Ник, шофьорът, влезе в асансьора с чувала на рамо. Асансьорната врата се плъзна и го скри.

Другият мъж се приближаваше изненадващо бързо — с големи крачки, почти тичайки. Ивици светлина преминаваха по лицето му, но даже и така на Бен му беше невъзможно да различи очертанията на това лице. Изглеждаше така, сякаш мъжът носеше маска.

Бен повдигна пейката и се вмъкна в хранилището, принуден да се скрие сред инструментите и мазните парцали, усещайки се все повече забъркан в нещо, с което не искаше да има нищо общо. Колко пъти Емили го беше предупреждавала изобщо да не се докосва до колата на клиент! Почувства се така, като че всичко се беше случило абсолютно нарочно — за да му бъде като урок; даже очакваше приближаващата се фигура да се окаже Емили. Всичко това се разиграваше в мислите му. Обеща си, че ако успее да се измъкне жив, никога повече, поне един милион години, няма да пипне чужда собственост. Надяваше се, че това обещание, дадено пред самия него, можеше по някакъв начин да го защити от мъжа, който идваше насам, а това караше стомахът му да се свива от страх.

Задната врата на микробуса се отвори с проскърцване. Бен усети, че всеки момент ще се напикае. Затрудняваше се да диша, гърлото му беше пресъхнало. Докато шофьорът за него беше означавал заплаха, тази тъмна фигура той възприемаше като самата смърт. Сякаш тя крачеше по паважа. Застрашителна. Вещаеща зло. Тази тъмна фигура навяваше страх. Бен усещаше злото в този мъж през стената на хранилището като горещ сух вятър, от който изведнъж повява студ. Вледеняващ. Ужасяващ.

Вратата се отвори и почти веднага се затвори; Бен не усети пружиниране на ресорите — никакъв знак, че мъжът е влязъл вътре. Чакаше и се ослушваше. Кръвта му блъскаше в ушите и в гърдите. Пръстите му се вледениха и изведнъж целият потрепери, сякаш някаква тъмна сила беше надвиснала над него. За малко да изпищи от ужас. Преглътна страха си и се осмели да открехне пейката и да надзърне навън.

Абсолютно празно. Прииска му се шумно да благодари на Бога. Вместо това вдигна капака, прехвърли се извън ковчега и се втурна към изцапаното стъкло на задната врата.

Паркингът изглеждаше празен. Но той не повярва, че това е така наистина и огледа навсякъде, отново и отново, за да установи къде се е спотаил онзи мъж — той обаче не се виждаше никъде. Бен завъртя бравата на вратата и я натисна навън, надявайки се за негов късмет вратата да се окаже…