— Така може да се действа, ако някой пали складове, за да им вземе застраховката, но в този случай не става дума за това.

— Става, до известна степен.

— До известна стенен — да. Но останалото е в твоя периметър — жертвите. Вгледай се в жертвите, Лу, нали там си в стихията си?

— Почти нищо не е останало от тях — въздъхна той. — Колкото и особено да звучи, работата ми основно е свързана с трупове и със самото място на престъплението. А тези пожари ме лишават от всичко това. Което напълно руши методиката ми.

— Забравѝ за пожарите — посъветва го тя.

— Какво? — сепна се той.

— Остави пожарите на Бейън и Фидлър, на експертната група. Ти се заеми с жертвите и с всичко, което можеш да изровиш около тях. Разделяй и владей.

— Затова ли ме извика? — попита я той гневно. — За да ми кажеш как да си водя разследването? Не ти ли дойде наум, че е малко нахално?

Тя усети, че се изчервява. Понякога воюваха по този начин помежду си, но в много редки случаи. Заговори му, натъртвайки на всяка дума:

— Извиках те, за да те предупредя, че смятам да говоря с Шосвиц. Извиках те, за да ти кажа, че съм си определила среща с Емили Ричланд и да те попитам дали не искаш да й зададеш някакви въпроси.

— Емили Ричланд — повтори Болд.

— Говорих с нея по телефона. Спомена ми за човек с обгоряла ръка. — Това привлече вниманието му. — По всяка вероятност е военен, с лошо обезобразена ръка. Движи се със син микробус. — Тя усещаше съвсем отчетливо съпротивата му. От следващите й думи лъхаше сарказъм: — Какво не ти харесва? Че тя вече веднъж ни помогна да се справим с един случай?

Емили Ричланд, която се занимаваше с гледане на карти Таро срещу десет долара отвъд Лекарствения хълм, беше помогнала на полицията, съобщавайки местонахождението на отвлечен. По нейно искане полицията не беше огласила пред медиите участието й, което много беше впечатлило Дафи, тъй като тя смяташе, че подобен сензационен — сигурно можеше да се нарече така — жест се правеше, за да получи човек слава и известност, като един вид легитимиране на дейността. В същото време Дафи се възстановяваше от телесни повреди, претърпени от нея във връзка с друг случай, свързан с незаконна търговия с органи, и беше пропуснала случая с отвличането. Не се беше виждала лично с Емили Ричланд.

— Искаш да кажеш, че защото е Ричланд, да й повярваме?

— Толкова лошо ли е това? Нека да проверим сведенията. Ами ако това, което тя казва, наистина има връзка със случая? Не казвам, че тъй като е гадателка… просто ти предлагам да се вслушаме в думите й. Обгорялата ръка е все пак нещо като за начало.

— А какво ще правиш с останалите обаждания? На другите обявили се за гадатели. И тях ли ще изслушаш?

— Може би — отвърна тя и продължи ядно: — Емили Ричланд веднъж вече е доказала способностите си; само това искам да ти напомня. — Усети, че се задъхва от яд. — Възползвай се от услугите й.

Болд отстъпи:

— Трябва да проверяваме всяка нишка. — Отпусна се назад върху облегалката. — Права си. Може наистина да знае нещо.

— Опитай се да мислиш за нея като за доносница, а не като за гадателка — предложи Дафи.

— Тя видения ли получава?

— Не гледай на нея по този начин. Приеми помощта й по начин, който е най-приемлив за теб.

— Доносница? — повтори той, сякаш проверявайки как звучи тази дума.

— Остави нещата в мои ръце — предложи му тя.

Лу Болд кимна.

— Добра идея — каза.

Емили Ричланд не отговаряше на телефона си, вместо нея се отзоваваше телефонният й секретар. Дафи опита на следващия ден отново, в десет часа сутринта. Отново попадна на телефонния секретар. Втория път Дафи си записа адреса, фигуриращ в съобщението. Спусна се с асансьора на етажа на отдел „Убийства“ и енергично закрачи към офиса на Болд, съзнавайки с каква планина й предстоеше да се пребори.

Каза му:

— Колко платихме миналия път на Ричланд?

Болд беше с изпрани панталони, забеляза тя. Ризата му беше чисто нова, а обувките му — лъснати.

— Двеста или двеста и петдесет, доколкото си спомням.

— Трябва ми потвърждение, че мога да й предложа същата сума.

Болд замръзна.

— Значи отиваш при нея — беше констатацията му.

— Да, отивам. И ако се налага да й платя, ще го направя.

— Шосвиц ще ни направи на нищо.

— Не се обръщам към Шосвиц, а моля теб.

— Знаеш ли какво говорят за нас в отдела? — попита той реторично, не й давайки възможност да реагира, ако искаше да му отговори, което тя не смяташе да прави. — Че нищо не мога да ти откажа.

— О, можеш, разбира се. Твърде много детайли не са им известни.

— Запиши я в списъка на доносниците — беше отговорът му.

Това се наричаше малък компромис, който можеше да се преглътне. Даже й прозвуча като одобрение. Вече имаше необходимите пари, с които да плати на Емили Ричланд — обзе я въодушевление.

— И не си придавай такъв самодоволен вид — добави той.

— Това заповед ли е? — попита тя, ясно намеквайки за по-високия си чин от неговия.

— Сигурно си доволна от себе си — ухапа я той.

— О, разбира се. Много даже съм доволна — не се предаде тя.

Дафи потропа силно на вратата на лилавата къща. Давайки си сметка колко силно и нетърпеливо беше потропала, тя се запита до каква степен се простират способностите й да се превъплъти докрай в по същество подвеждащата роля, която беше намислила да изиграе. Повечето от гадателите не бяха нищо друго, освен своего рода артисти, които умело играеха ролята си. Ако например човек набереше телефон осемстотин, благодарение на чудото единна система за личностна идентификация и компютърната система за кредитен рейтинг, така нареченият гадател от другата страна на линията веднага можеше да разбере повече за него — за доходите му, гражданското състояние, как харчи парите си, колата, която кара, къщата — негова собственост, за каталозите, чрез които пазарува — и да използва информацията за сеанса. Макар да не й се искаше да го признае пред Болд, тя не вярваше на нито един такъв гадател, също и на Емили Ричланд. Не се знаеше каква връзка имаше Емили с палежите. Живееше в район, където се плащаха ниски наеми, а тя самата си изкарваше прехраната с лъжи. Трябваше да докаже пред самата Дафи, че умее да чете мисли и да вижда бъдещето.

Дафи се беше нагърбила със сложна мисия: да размени ролите: тя самата да започне да разказва лъжи и ловко да разпита Емили Ричланд в опит да провери докъде се простират способностите й; в опит да принуди тази жена да признае връзката си — професионална или лична — с палежите или с подпалвача; да предложи да й плати за евентуална информация, но само в краен случай.

Вратата се отвори.

Дългата тъмна коса на жената беше прибрана назад, изопвайки кожата на изпъстреното й с лунички лице, а това смъкваше поне десет години от нейните четиридесет. Очите й изглеждаха обсебващо сини измежду изобилния грим по ресниците и клепачите. Беше облечена с евтин черен кадифен халат, който добре очертаваше бюста й, макар да беше доста по-голям за фигурата й, пристегнат здраво около кръста с колан в индиански стил с бели и сини мъниста. Наниз от долнокачествени перли се виеше около шията й, чифт обеци, представляващи черно-бели портрети на Елвис Пресли, висяха от ушите й. Усмивката й беше лъчезарна и при все това тайнствена — но изненадващо естествена; очите й — изучаващи и любопитни.

— Добре дошла.

— Можете ли да ме приемете?

Дафи изигра объркване и неудобство.

— Заповядай — каза Емили, канейки я с жест да влезе.

Беше лакирала ноктите си с лак в прасковен цвят и перлен отблясък. Обута бе в балетни пантофки с черни панделки, носовете им бяха износени, сякаш наистина се беше упражнявала да ходи на палци.

— Аз съм Емили.