И така приключи с формалностите. Отведе Дафи при един стол, тапициран със зелен плюш, сложен пред обикновена маса, върху която лежеше колода многократно белязани с нокът по ръбовете карти Таро — в единия край, в другия — гигантска свещ, която, по всичко изглеждаше, щеше да й служи дълги години. На стената бяха изрисувани полуголи жени.

Дафи забеляза как ръката на жената леко се гмурна под ръба на масата, докато сядаше. Трениран жест. Светлината на лампите намаля до равнището на светлината на свещта, която тя запали с помощта на запалка „Бик“. В стаята се разнесе аромат на тамян, който напомни на Дафи за годините, прекарани в колежа.

— Идваш с въпрос, който се нуждае от отговор — заяви жената, погледът й беше изучаващ. — Имаш проблем с мъж.

Дафи замръзна на място, усещайки буца в гърлото си. Откъде, за бога, можеше да знае за проблемите й с Оуен? После си припомни, че навлизайки в квартала, тя беше завъртяла обратно годежния си пръстен, така че огромният диамант — избор на Оуен — беше скрит под пръста й. Добрите в този занаят могат да се ориентират по най-малката промяна в цвета на лицето, в тона на гласа, в движенията на тялото, напомни си тя. Дафи беше изучавала паранормалните явления в студентските си години. За всеки психолог без предразсъдъци това беше невероятна сфера за проучвания.

Усети лицето си да се облива в гореща червенина до степен, когато нямаше смисъл да се отклонява отговорът.

— Да, имам известни проблеми — призна тя, — но не съм дошла за това.

— Нещо, свързано с работата — полупопита, полуконстатира Емили, местейки ириси, без да откъсва поглед от Дафи, наляво, надясно, наляво, надясно. Сякаш я хипнотизираше. — Ти си доктор — предположи гадателката, после поклати глава в отрицателен жест и каза: — Нещо близко, но не точно това. Парамедицина може би… не… не си сестра. Нещо, свързано с медицината. Познах ли?

Дафи се размърда неспокойно на стола си, след което се изруга мислено, че се е предала толкова лесно. „Концентрирай се!“, заповяда си тя. Тази жена си разбираше от занаята. Беше много по-добра, отколкото Дафи беше очаквала. Освен това работеше бързо. Гласът й успокояваше. Очите й пронизваха, нищо не пропускаше. Беше се втренчила в шията на Дафи — сигурно отброява пулса ми, помисли си психоложката. Или просто разглежда с любопитство дългия белег там. Един от нейните номера; фокус!

— Годеникът ми е доктор — излъга с убедителен тон Дафи, — по икономика, не по медицина. Даже не знае какво да прави, ако си пореже пръста — додаде тя, развеселена от собствените си думи. — Но пък е богат като Крез — добави, допълвайки представата, която беше решила да изгради за него. — Обаче не съм дошла нито заради работата, нито заради него — продължи, бавно въвеждайки гадателката в предварително съчинената измислица. — Дойдох, защото сънувах странен сън. Досега гадала ли сте по сънища? — попита, знаейки какво значение придават гадателите на подобни неща.

— Сънищата могат да бъдат като отворени прозорци, скъпа моя. Към миналото, към бъдещето, или предпочиташ първо аз да ти кажа някои неща за теб — не си от много вярващите, нали? Няма нищо, не се притеснявай. Имам предвид, че не вярваш във възможностите ми. Това не са мои способности, трябва да знаеш. Изобщо не са мои. За мен е важно да го разбереш. И не контактувам с никого — нямам предвид такова нещо. Не съм контактьорка, не съм проводничка на нечии думи. Аз просто виждам. Миналото. Бъдещето. Виждам прекрасни неща; виждам ужасни неща. Това, което виждам, не зависи от мен, така че може да не останеш доволна от това, което ще чуеш от мен, но пък ще ти опиша всичко, което виждам. — Говореше бързо, без да създава усещане за неотложност, така че думите й се възприемаха като част от спокоен монолог, който на никого не би му се приискало да прекъсва. — Ти си човек, който е винаги подготвен. Премисляш предварително евентуалните си проблеми. Много си подредена. Поддържаш къщата си чиста, гордееш се, че изпипваш подробностите. Много си ядосана на годеника си — но не заради друга жена, а заради малко момиченце, нали?

Дафи усети като че я прониза ток. С каквато бързина говореше Емили, с такава бързина прехвърляше в ума си Дафи вероятните начини, по които гадателката може да е научила всичко това за нея. Някои неща можеха да намерят логичното си обяснение във вида, в който се беше явила пред нея, дрехите й, начина й на гримиране, но как беше разбрала за дъщерята на Оуен, за Корки? Как можеше да се обясни този факт? Не можеше да позволи друг да води играта; трябваше да поеме контрола над ситуацията.

— Интересува ме само моят сън — заяви тя с нетърпящ възражения тон.

— Не, скъпа моя! Няма да говорим за съня ти, докато не те убедя, а не виждам досега да съм те убедила. Не съм, нали? Не още. Не напълно. Съжалявам. Това е като двупосочна улица, чувствам, че си напрегната, а се страхувам, че повече няма какво да ти кажа. Ако искаш, пари няма да ти взема. Можеш да дойдеш пак друг път, ако искаш — както искаш.

Дяволски добър ход, помисли си Дафи. Предлага да си отидеш, без да плащаш, или да останеш още. За нейна собствена изненада изпитваше много по-голямо доверие към тази жена, отколкото й се искаше да признае.

— Не — каза тя. — Искам да остана.

Между тях се възцари тишина — след като се оказа, че гадателката беше овладяла ситуацията; носеше се само лека попмузика. Емили сбърчи вежди и каза:

— Има друг мъж, нали?

Дафи усети очите й да се пълнят със сълзи, а стомахът й да се свива на топка. Това вече беше прекалено!

— Не става дума за мен — отрони се от устата й.

Почувствала се беше похитена и победена.

Пред очите й застана лицето на Лу Болд и тъга сграбчи сърцето й. Усещаше се изтощена. Направо довършена. Не искаше да има вече нищо общо с всичко това — нито с гадателката, нито с Оуен, нито с полицията.

— Разбира се, че става дума за теб — обобщи Емили. — Приключило е, но споменът за него постоянно те преследва.

— Не искам да говорим за това!

— Няма — съгласи се Емили. — Няма причина да говорим за това, нали? Което е минало, е по-добре да си остане в миналото.

— Защо ме гледаш така втренчено?

— Гледам те. Вярно е. — За миг се поколеба, после продължи: — Мисля, че е най-добре да си поговорим за съня ти сега. Ти какво ще кажеш?

Чиста догадка, реши Дафи. Догадката й се беше оказала правилна, беше попаднала на добра следа и беше продължила да дълбае в същата посока до момент, в който беше опасно повече да рискува, за да не се разбере, че просто си играе на отгатване. Не беше медиум. Не беше и телепат — Дафи не си беше и помисляла за Лу. А може би пък беше мислила, не беше много сигурна за това. Чувстваше се объркана и ядосана. Да бъде объркана, беше все едно да е попаднала в непозната страна за нея; нито разбираше езика, нито познаваше обичаите. Върна се към годините, в които се беше занимавала с четене, учене, водене на разпити, оформяне на психологически портрети. Потърси безопасност в спомена за тях — като загубил се в тъмното човек, който най-после е съзрял светлинка в далечината. Издиша бавно, мъчейки се да се овладее.

Дафи бавно притвори очи и изрече с театрален тон:

— Сънят е винаги един и същ: сънувам мъж… не виждам лицето му… никога не ме поглежда, не ме гледа в очите… Силен мъж е. С внушителна фигура. Виждам да горят хора — произнесе тя с дрезгав, пресъхнал, изплашен шепот, знаейки добре даже без да отваря очи, че в този момент тя поема контрола над ситуацията. — Горящи къщи. Огромни пламъци. Виещи се пламъци. Горящи жени… — Пазеше хубавото за най-накрая: — Никога не виждам лицето му. Само неговата…

Тя стисна очи и поклати глава в отрицателен жест. Чакаше другата да се включи.

— Какво, скъпа моя? — попита Емили.

— Неговата ръка. Обгоряла ръка. Отвратителна е. Пръстите му са обгорели…

Емили ахна.

Дафи отвори очи, погледът й беше тържествуващ. Туш! Естествено, че гадателката беше пребледняла. Дафи попита: