Графът беше облечен в натруфено облекло от коприна, носеше шапка с грамадно перо и беше пълна противоположност на придружителя си, който според мен беше на петдесетина години. Той се поклони с повече показност и по-голям замах от ирландски актьор и после заговори колебливо, със силен акцент:

— Сър, ще бъда изключително поласкан, ако ми бъдете гост на вечеря. Когато ви е удобно. Настоявам.

— Не съм безразличен към честта, която ми оказвате, графе — отвърна Нютон, — но приемам малко покани.

— Графът знае, че сте зает — обади се доктор Лав.

— Точно така.

— Независимо от това, той смята, че има нещо, което ще представлява научен интерес за вас.

— Едва ли.

Доктор Лав извади унция злато от подплатена с кадифе кутийка и я подаде на Нютон.

— Пред очите ми графът използва изобретена от него тинктура и превърна жалко парче олово в този слитък злато — обясни доктор Лав.

Нютон развълнувано разгледа златото.

— Златарят, на когото го донесох, заяви, че това е най-чистото злато, което е виждал — продължи доктор Лав.

— Да, наистина — рече Нютон и претегли златото на дланта си, като през цялото време се държеше престорено великодушно.

— Ето защо, кой може по-добре от вас, доктор Нютон, Пазител на Кралския монетен двор и най-големият учен в Англия, да изпробва чистотата на това злато? И ако не сте убеден, че е истинско, може би ще искате да станете свидетел на процеса на трансмутация, демонстриран от графа?

— Да, точно така — отговори Нютон.

Часът на демонстрацията беше уговорен и ние най-сетне отпратихме двамата алхимици и можахме да влезем в къщата. Нютон ми даде парчето злато.

— Прилича на истинско и тежи като такова — отбелязах аз. — Мисля, че искам да видя трансмутацията. Ако подобно нещо е възможно.

— В момента имаме друга работа. — Нютон намери микроскопа си, сложи го на масата до прозореца и постави до него огледало и свещ, за да освети по-добре пробата. — Потърсете книгата на господин Льовенхук11 — рече той и разпръсна върху предметното стъкло изстърганата от уреда за изтезания кръв. — Или „Микрография“ на Хук12.

Не можах да намеря нито едната от книгите.

— Няма значение — каза Нютон, извади карфица от ревера си и убоде палеца си, откъдето бликна капка рубиненочервена кръв, а сетне го допря до друго предметно стъкло и ме покани да погледна.

Постепенно различих неясен, но увеличен образ. Нютон ме увери, че това е неговата кръв. Гледката беше едно от най-забележителните неща, които бях виждал. Кръвта от палеца на Нютон изглеждаше жива.

— Съставена е от хиляди частици! — възкликнах аз. — Но само част от тях са червени. И плават в някаква почти прозрачна течност. Сякаш гледам отблизо езерце в ясен летен ден.

Нютон кимна.

— Миниатюрните частици се наричат клетки. Смята се, че те са най-малкият елемент на живата материя.

— Не предполагах, че е възможно човекът да бъде сведен до нещо тъй малко. Като ги гледам отблизо, човешкият живот съвсем не ми се струва божествен. Сякаш не сме нещо повече от плавей в селски вир.

Той се засмя.

— Мисля, че сме по-сложни. Но, моля ви, кажете ми какво е вашето мнение за пробата, която взехме от уреда за изтезания.

— Несъмнено е същата, сър. Само че не се движи. Сякаш животът в езерцето е спрял.

— Точно така.

— Тогава наистина е кръв. Какво ще правим?

— Нищо. Ще помисля на спокойствие и ще видя дали ще мога да го обясня. А дотогава, избийте въпроса от главата си, за да не се изплъзнат от устата ви нашите разкрития, които със сигурност доминират в съзнанието ви.

Две-три вечери по-късно, след като Нютон бе анализирал пробата злато и се бе убедил в първоначалната си преценка, че е истинско, аз го придружих до дома на доктор Лав в Сохо. Граф Гаетано прие новината за златото си със скромна усмивка и смирено повдигане на рамене, сякаш очакваше, че демонстрацията му е предрешен въпрос и Нютон вече го поздравява за трансмутацията. Доктор Лав поднесе великолепна вечеря, но преди да я опитаме, Нютон, вече отегчен от разговора с двамата философи, погледна часовника си и заяви, че изгаря от нетърпение да види превръщането на оловото в злато.

— Какво ще кажете, графе? — попита доктор Лав. — Готов ли сте?

— Напълно.

Придружихме доктор Лав и граф Гаетано до работилницата в задната част на къщата. Пещта вече беше загрята и в помещението беше адски горещо. Нютон отвори чантата, която бе донесъл, и извади тигел.

— За да избегнем измамите — обясни той, — донесох тигел, дървени въглища и живак, с който съм убеден, че златото не се смесва. Сигурно ще се съгласите, че е важно да подхождаме към алхимичните въпроси с колкото е възможно повече научна взискателност.

Граф Гаетано се усмихна широко.

— Напълно — повтори той, взе нещата от Нютон и се залови с трансмутацията.

— Докато работите, графе — добави Нютон, — вероятно ще благоволите да споделите някои подробности за овладяването на тайното изкуство?

— Опасявам се, че засега това ще трябва да остане в тайна, сър.

— Естествено. Колко време ще продължи трасмутацията?

— Не повече от няколко минути — отвърна доктор Лав. — Процесът е забележителен.

— Така и трябва да бъде — отбеляза Нютон. — Всички учени, за които съм чел, твърдят, че се изискват няколко месеца, за да се види резултатът от трансмутацията.

— Необходими са няколко месеца, за да научите тайната на това изкуство — решително заяви графът, — но след като великата тайна стане известна, работата е абсолютно проста. А сега, сър, бихте ли застанали ей там?

— Признавам, че съм заинтригуван — рече Нютон, отдалечавайки се от металното нощно гърне с капак на столчето в ъгъла.

Графът сложи половин унция олово в тигела на Нютон и го загря в пещта. След като металът се разтопи, той добави специалната си тинктура, и ние видяхме, че оловото се разтвори.

— Господа — каза Гаетано, — моля ви, отдръпнете се и закрийте очите си, защото ще последва силен блясък и светлината вероятно ще ви заслепи.

Отдръпнахме се от тигела. В продължение на няколко минути не се случи нищо, затова накрая се изкуших и погледнах през пръстите си. В същия миг блесна ослепителна светлина и се разнесе силна миризма на канела. Както предрече графът, бях заслепен за няколко минути от зеленото петно пред очите ми. Когато обаче възвърнах зрението си и разгледах тигела, за мое изумление видях, че съдържанието му се е превърнало в чисто злато.

— Нямаше да повярвам, ако не го бих видял с очите си — казах аз.

— Това е сигурно — рече Нютон.

Графът изсипа разтопеното злато в калъп, охлади го, сложи го във вода и го излъска, за да го разгледаме.

Нютон постави малкия слитък на везни, за да определи теглото, и се усмихна. След това ми го даде и докато се удивлявах на чудото, което бях видял, той разгледа тигела, откъдето беше излято златото.

— Вече нямам съмнения — решително заяви той. — Господине, вие сте мошеник! Реших предварително да разсея съмненията си за демонстрацията ви, като белязах ръба на тигела, който ви дадох. Маркировката изчезна и…

— Горещината на огъня го е заличила — възрази доктор Лав.

— Белегът беше незаличим, тънка резка, която изсякох в камъка на моя тигел днес следобед. Убеден съм, че тигелът с маркировката и оловото е бил подменен с тигела със златото. Усъмних се веднага щом графът ни посъветва да закрием очите си. Той изчака, докато любопитството ни надделя и надникнахме, за да видим какво се е случило. В същия миг графът хвърли фосфор в тигела, заслепи ни и извърши подмяната. Аз обаче надуших измамата, защото фосфорът има неприятен мирис, но остротата може да се притъпи, като се разтвори в масло от канела.

— Дълбоко грешите, сър — каза Гаетано и невинно размаха ръце.