— Нима? — Нютон хвана китката му и бързо огледа върховете на пръстите, които бяха болезнено обгорени. Графът виновно дръпна ръката си. — Покойният ми приятел Бойл13 веднъж ми демонстрира какво може да причини фосфорът. Спомням си, че ръцете му бяха обгорени като вашите. Но ще призная, че съм сгрешил, ако при обиска на лабораторията не бъдат открити доказателства за измама.
Граф Гаетано, все още олицетворение на невинността, мълчаливо подкани Нютон да огледа помещението. Господарят ми не се поколеба, бързо прекоси лабораторията и вдигна капака на нощното гърне на столчето в ъгъла. Вътре беше белязаният тигел с разтопеното олово.
— Как се досетихте, че е там? — изумено попитах аз.
— Преди да започне демонстрацията си, графът ме помоли да се отдалеча, защото се опасяваше, че може да го чуя как отваря гърнето. Нещо повече, гърнето не е направено от глина, а от метал, и това ми се стори странно.
— Как ще постъпим с двамата шарлатани? — попитах аз.
— За съжаление, в случая няма извършено престъпление — отвърна Нютон. — Бих желал обаче да ви посъветвам да не повтаряте измамните си демонстрации в Лондон, защото ще бъда принуден да ви разоблича пред всички учени.
Гаетано се подсмихна и присви очи. Видях, че той е по-скоро мошеник, отколкото превзет благородник, за какъвто го помислих отначало.
— А вие, сър, ще сторите добре, ако не се изпречвате на пътя ми — тихо каза италианецът, — защото ако ме наречете лъжец пред други джентълмени с благороднически произход, няма да се поколебая да ви предизвикам на дуел.
Доктор Лав беше не по-малко заплашителен от приятеля си.
— В Италия графът е известен фехтувач и е убил трима души, защитавайки честта си.
— Хайде, Елис — рече Нютон. — Мисля, че трябва да си тръгваме. Видяхме, каквото ни трябваше.
Излязохме и аз се зарадвах, защото атмосферата в лабораторията беше станала двойно по-опасна.
— Шарлатани — измърмори Нютон. — Как им е хрумнало, че могат да ни измамят?
Отвърнах, че според мен графът не прилича на човек, който лесно може да се откаже от нещо.
— Трябва да бъдете по-предпазлив, докторе. Извадихме късмет, че се измъкнахме, без да се сбием.
— Светът е пълен с мошеници. Забравете го. Той вече няма да ни безпокои.
Нютон се смили над все още празния ми стомах и ме покани в дома си на Джърмин Стрийт, близо до Сохо. Споменавам този факт само защото в онази вечер се запознах с госпожица Бартън — нещо като истинска трансмутация, защото след като я видях, чувствата ми се превърнаха в злато и интересът ми към другите девойки избледня като олово.
— Племенницата ми госпожица Бартън дойде да живее при мен и ще се зарадва на компанията ви — обясни Нютон, докато вървяхме към Пикадили. — Тя е дъщеря на доведената ми сестра Хана, която е омъжена за свещеник от Нортхамптъншър, преподобният Робърт Бартън. За съжаление той почина преди три години и остави малко пари на трите си деца. Аз поех разноските по отглеждането им. Казах й, че съм отегчителен, но тя иска да види Лондон. Нортхамптън, най-близкият град до дома й, е скучен, в по-голямата си част унищожен от пожара през 1675 година, и обществото там не е подходящо за интелигентно и хубаво момиче като Катерина. Лорд Монтагю я познава и ми каза, че е голяма красавица. Ще оценя и вашето мнение, Елис, защото смятам, че знаете за жените повече, отколкото за всичко останало.
— Не сте ли я виждали, сър?
— Виждал съм я, разбира се. Трябва обаче да призная, че не разбирам много от тези тела и механичното им въздействие върху съзнанието и чувствата на друго човешко същество.
— Човек би помислил, че описвате не жена, а геометрична задача, сър — засмях се аз. — Мисля, че красотата не може да се възприема като математическо изражение.
— Това е само ваше мнение.
Младата жена, на която бях представен, беше осемнадесет-деветнадесетгодишна и не приличаше на чичо си. Това обаче не беше изненадващо, защото майка й беше доведена сестра на Нютон. Госпожица Бартън безспорно беше хубава, но откровено казано, в първите няколко минути на запознанството ни реших, че не е чак толкова голяма красавица, както беше казал милорд Монтагю. След още няколко минути разбрах, че красотата не се изразява само в хубавото лице, защото трябваше да взема под внимание и очевидната й интелигентност. Повечето дами, които познавах, бяха много по-стеснителни и сдържани от племенницата на Нютон. Отличният й ум внасяше оживление в чертите й и добавен към хубостта й, удвояваше ефекта и на двете, затова красотата й неизбежното ме порази. Всъщност госпожица Бартън беше толкова красива, че ми харесваше все повече. Постепенно осъзнах, че й обръщам прекалено голямо внимание. Тя беше необикновено остроумна за възрастта си и изключително добре възпитана, тъй като девет-десет години е учила в местното училище в Бригсток.
— Чичо ми каза, че преди да започнете да работите при него, сте учили за адвокат, господин Елис — рече госпожица Бартън след вечерята.
— Да, такъв очаквах да стана, госпожице Бартън.
— Но сте се били на дуел, който ви е принудил да се откажете от ученето?
— Вярно е, макар че се срамувам да го призная пред вас, госпожице Бартън.
— Глупости — възрази тя. — Не познавам човек, който се е бил на дуел. Вие сте първият ми участник в дуел, господин Елис, но признавам, че познавам десетина адвокати. Нортхамптъншър гъмжи от тях. Това ли е шпагата, с която се дуелирахте?
Погледнах дръжката на шпагата си.
— Да.
— Бих искала да я видя. Ако ви помоля учтиво, ще ми я покажете ли?
Погледнах чичо й.
— Нямам възражения — каза той.
Извадих шпагата си, коленичих пред госпожица Бартън и й я поднесох на ръкава си.
— Внимавайте, госпожице, защото е много остра.
— Нямате вид на човек, който би носил тъпа шпага, господин Елис. — Тя хвана дръжката, вдигна шпагата и разсече един-два пъти въздуха. — Убихте ли го?
— Ако бях, сега нямаше да стоя пред вас. Пронизах го в гърдите.
Госпожица Бартън разгледа острието на шпагата на светлината на огъня.
— Само като си помисля, че е била изцапана с човешка кръв. Бих желала да се науча да се фехтувам.
— Ако чичо ви разреши, с удоволствие ще ви науча.
— Не — категорично възрази Нютон. — Изключено! Какво ще каже майка ви, дете?
Тя сви рамене, сякаш майка й нямаше значение, и после ми върна шпагата.
— Все едно, не съм дошла в Лондон, за да ме пронизват с шпаги.
— За нищо на света — рекох аз.
— Не, разбира се — съгласи се Нютон.
— Моля ви, кажете ми за какво се скарахте, господин Елис?
— С кого?
— С джентълмена, с когото се дуелирахте, естествено.
— За такава дреболия, че ще се изчервя, ако ви кажа, госпожице Бартън.
— Ако ви победя на дуел, ще ми кажете ли?
— Няма да имам избор. Но дори тогава ще го прошепна със страх, че ще си навлека презрението на чичо ви.
— Тогава ще се дуелираме. Ще ме предизвикате ли?
— С готовност, ако ще ви достави удоволствие. Да, предизвиквам ви. Това ви дава правото да изберете оръжието.
— Избирам дама.
— Внимавайте, господин Елис — посъветва ме Нютон. — Не й липсват умения.
Да играя на дама с госпожица Бартън, означаваше да разбера колко много прилича тя на чичо си, с когото често играехме в Тауър, защото предоставех ли му първия ход, щеше да ме победи, както и тя. Нямах нищо против госпожица Бартън да го стори, тъй като се радваше като дете на победата. След първата игра тя поиска наградата си.
— Хайде, плащайте. Обяснете защо се дуелирахте, господин Елис.
Бях доволен, че съм загубил. Това ми даде възможност да шепна в изящното й ухо, толкова близо до уханното й вратле, че едва се сдържах да не я целуна.
Тя се засмя на глас, когато чу думите ми, и после настоя отново да играем. Трябва да призная, че никога през живота си не съм бил по-щастлив да загубя няколко поредни игри на дама.
13
Робърт Бойл (1627–1691) — английски химик и физик, един от основателите на Кралското дружество. Формулира първото научно определение за химичен елемент, въвежда експерименталните методи в химията и полага началото на химичния анализ. — Б.пр.