— Не мисля, че ще ги намерим — каза той и ми даде документите. — Госпожа Бернингам вероятно вече е на борда на някой кораб, а Даниъл Мърсър е мъртъв.

— Мъртъв? Защо мислите така?

— Заради посланието, оставено в квартирата му, и алхимичните улики, които видяхме на масата. И защото никоя от вещите му не беше взета. Новата боброва шапка на стола сигурно струва пет фунта. Човек не забравя подобна шапка, когато доброволно отива някъде. Нито би оставил хубава, топла пелерина в такова студено време.

Както обикновено, логиката в доводите на Нютон беше неопровержима.

Готвех се да му кажа, че бих искал да отида да си легна, защото е късно, когато на вратата се потропа и в кабинета влезе възрастният Жан Ротие.

Той произхождаше от стара фамилия на фландърски гравьори, които бяха работили в Монетния двор от реставрацията на английската монархия и възвръщането на крал Чарлс на престола. Положението му беше странно. Ротие беше римокатолик. Братята му Жозеф и Филип бяха отишли да работят в Монетните дворове на Париж и Брюксел и бяха заменени от двамата му синове, Джеймс и Норбърт, които наскоро бяха избягали във Франция. Джеймс беше обвинен, че се е включил в заговор за убийството на крал Уилям. Старецът беше останал сам в Монетния двор. Артилерията го подозираше, че е предател заради вероизповеданието му и предателите в семейството му. Нютон обаче го харесваше, имаше му доверие и се отнасяше с него с уважението, дължимо на човек, отдал много години от живота си на държавната работа. Ротие беше бавен и спокоен, но в момента беше много развълнуван.

— Доктор Нютон! — възкликна той. — Господин Елис! Случи се нещо ужасно. Убийство, сър. Потресаващо, страшно убийство. В Монетния двор, сър. Не бях виждал такова чудо. Труп, докторе. — Жан Ротие се отпусна тежко на стола и махна вехтата перука от главата си. — Мъртъв е. И неописуемо обезобразен, но съм сигурен, че е Даниъл Мърсър. Съкрушителна гледка. Кой би извършил подобно нечовешко злодеяние?

— Успокойте се, господин Ротие — каза Нютон. — Поемете дълбоко въздух, за да влезе в кръвта ви.

Старецът кимна и изпълни препоръката, а после отново сложи перуката на главата си, събра мислите си и обясни, че в Монетния двор, на стълбището Сали Порт е намерен трупът на Даниъл Мърсър.

Нютон невъзмутимо взе шапката и пелерината си и запали свещта във фенера.

— На кого друг казахте за това, господин Ротие?

— На никого, сър. Дойдох право тук от вечерната си разходка из Тауър. Напоследък не спя добре и установих, че нощният въздух ме успокоява донякъде.

— Пазете убийството в тайна, господин Ротие. Не казвайте на никого какво сте видели. Поне засега. Опасявам се, че новината ще възпрепятства сеченето на новите монети. А ние ще се опитаме да я пазим в тайна от Артилерията, колкото е възможно по-дълго, за да не им хрумне да се намесят. Хайде, Елис, размърдайте се. Имаме работа.

Излязохме от кабинета и тръгнахме на север, по посока на къщата ми. Прегърбихме рамене срещу студения вятър, който бръснеше лицата ни като бръснач. Стълбището Сали Порт се намираше между градината ми и бараката, където Нютон държеше част от лабораторните си пособия, и водеше от Монетния двор до стените на вътрешния двор и Тухлената кула, където живееше Командирът на Артилерията.

Старият Ротие не беше преувеличил. На трепкащата светлина на фенерите моят господар и аз видяхме гледка, от каквато само Луцифер би изпитал удоволствие. Трупът на Даниъл Мърсър лежеше на стълбите, сякаш в тъмното беше стъпил накриво и бе паднал. Но само изглеждаше така, защото главата му беше отрязана и бе оставена до шията. Очите бяха избодени и неизвестно защо, сложени върху пауново перо, поставено до флейта. На стената с тебешир бяха написани буквите:

Лицето на Нютон блестеше на светлината на фенера, сякаш беше направено от злато, а очите му искряха като диаманти. Видях, че вместо да е отвратен от ужасяващата гледка, той по-скоро бе развълнуван. Веднага щом огледа тялото на Мърсър, Нютон измърмори думата „живак“. Имах чувството, че значението на пауновото перо и флейтата вече му е известно.

— Отидете в къщата си — каза той — и донесете паче перо за писане и хартия. И още един фенер.

Изпълних желанието му, като треперех, тъй като убийството беше извършено близо до дома ми и ме накара да изпитвам страх. Върнах се и Нютон ме помоли внимателно да препиша буквите, надраскани на стената до стълбището. Направих го, сякаш бяха важни писмени показания, а не безсмислена бъркотия от букви. Междувременно Нютон изкачи стъпалата и се разходи из Тухлената кула и Кулата със скъпоценностите. Приключих с писането и отидох при него. Видях го, че оглежда земята на светлината на двата фенера, и го попитах какво търси.

— Голям кръвоизлив. Невъзможно е да обезглавиш човек, без да изтече много кръв. Но на стъпалата няма нищо. Нито дори капки — отвърна той и се изправи. — И тук няма кръв. Трябва да слезем по стълбите до Минт Стрийт и да потърсим там.

На улицата също нямаше кръв. Нютон разгледа внимателно следите от колела върху земята.

— Преди половин час каруца е оставила тежък товар и е заминала — отбеляза той. — Минала е точно оттук.

Погледнах дирите от колела, но не забелязах нищо от онова, което господарят ми очевидно ясно бе видял.

— Защо мислите така?

— Преди половин час валеше проливен дъжд, който би заличил следите. Обърнете внимание, че вътрешната им страна е много по-дълбока от външната, следователно, може да направим извода, че в средата на каруцата е имало значителна тежест. Ясно е, че Даниъл Мърсър не е бил убит тук, а някъде другаде. По всяка вероятност е бил докаран тук с каруца и после оставен на стълбите заедно с предметите, които виждаме. — Нютон доближи двата фенера до обезглавения труп и внимателно го разгледа.

Погледът ми непрекъснато се стрелкаше към очите на клетия Мърсър и пауновото перо, върху което бяха поставени като за ритуално жертвоприношение.

— Напомня ми за мита за Аргус — плахо отбелязах аз, защото се боях от презрителния смях на Нютон.

Той обаче вдигна глава и ми се усмихна.

— Моля ви, продължете.

— Аргус, който е бил убит от Хермес, подбуден от Зевс обясних аз. — Имал е много очи и е пазел Йо, която е била обект на сластолюбието на Зевс, но е била превърната в крава от Хера. — Видях, че Нютон кима насърчително, и продължих с класическото тълкуването на сцената на убийството. — Хермес засвирил на флейтата си, така че Аргус да заспи, а после го убил и отвлякъл Йо. Това може да обясни присъствието на флейтата, господарю.

— Добре. А перото?

— Нямам обяснение за него.

— Перото е алхимичен знак и не може да бъде изтълкувано лесно от непосветен човек. Познанията в тайното изкуство са като уменията в музиката. Смъртта на гиганта Аргус е тъмната материя или мракът, тъй като argos на гръцки означава блестящ или бял. Хера посяла стоте му очи на опашката на пауна. Това обяснява пауновото перо, което също е символ на злото око и се смята, че носи лош късмет.

— И наистина е било така за клетия господин Мърсър — рекох аз, макар че не разбрах напълно алхимичното обяснение на Нютон.

Всъщност бях развълнуван от едно съвпадение, което прозрях. Избодените очи на Мърсър ми напомниха за нападението на господин Туисълтън, който се опита да извади моите очи, скоро след като се бях нанесъл в къщата на Пазителя. Реших, че сега моментът е подходящ да кажа на Нютон за атаката. Той ядосано въздъхна.

— Защо не ми го казахте досега? А убийството на господин Кенеди не ви ли даде основание да се тревожите, че извършителят може да е душевноболен?

— Не. Откровено казано, оттогава господин Туисълдън изглежда по-уравновесен, инак щях да спомена за случката по-рано.

— Има ли още нещо, което сте пропуснали да ми кажете? Може би за човек с окървавена брадва в ръката? Или да сте видели паун с оскубана опашка?

— Сега, като се замислих, има нещо. Отново за господин Туисълтън.