— Имате право. Лорд Лукас само ще се опита да попречи на разследването ни и работата в Монетния двор. Той е като муха в кравешко изпражнение, която се мисли за кралица.

Отидохме до външната крепостна стена. Студеният вятър отнесе шапката ми и се наложи да я гоня, за да не прелети над зида и да падне в рова около крепостта.

— Внимавайте — каза стражът, изненадан, че ни вижда там. — Не е редно нощем да разглеждате забележителностите, господа. По-добре дръжте шапката в ръката си, сър, освен ако не искате да я подарите на луната.

— Как се казвате? — попита Нютон.

— Марк, сър — бавно отговори мъжът, стрелкайки очи насам-натам, сякаш не беше сигурен в този факт. — Марк Гилбърт.

Отблизо той изглеждаше твърде дребен за войник и раменете му бяха някак закръглени, макар че изражението и държането му бяха бдителни.

— Господин Гилбърт, тази вечер в Монетния двор беше намерен трупът на убит по особено жесток начин човек.

Гилбърт погледна над стената и после се изплю на територията на Монетния двор.

— Задължително е да разпитам всички, които може да са видели нещо от случилото се тук тази вечер.

— Не забелязах нищо необичайно, откакто застъпих на пост, сър.

— И кога беше това?

Преди да отговори, Гилбърт отново се изплю. Останах с убеждението, че го прави, за да стане по-разговорлив, защото се стеснява.

— В пет часа, сър.

— Но въпреки това, оттогава не сте патрулирали покрай тази стена? Сержант Роан и капитан Морне не бяха ли тук преди малко?

Гилбърт се намръщи, като чу, че Нютон знае това.

— Сержант Роан ме отмени за половин час, сър, но не видях офицер.

— Защо ви е отменил сержант Роан? Не е обичайно сержант да отменя обикновен войник.

— Вярно е, сър. Не мога да кажа защо го направи, но му бях много благодарен, защото е доста студено. Помислих, че това е причината. Пък и Роан е добър човек за французин.

— Сержант Роан е хугенот?

— Да, сър.

— Щом казвате. — Нютон тръгна покрай стената, оставяйки ме с Гилбърт.

— Кой е бил убит? — попита войникът.

— Даниъл Мърсър — отвърнах аз.

— Не. Дани Мърсър? Той не беше лош човек за служител в Монетния двор. Казвате, че е бил убит?

— Така изглежда — рекох аз, защото не виждах причина да го тревожа, а всъщност наблюдавах моя господар по-внимателно, отколкото слушах Марк Гилбърт.

Нютон вървеше на изток и бе стигнал до Месинговия хълм, а после се върна, като спря да вземе нещо от стената под краката му.

— Елате — каза той, минавайки покрай мен на път към стъпалата. — Бързо! Трябва да бързаме. Благодаря, господин Гилбърт.

Отидохме при кулата Байуърд, която беше входът за Тауър, където Нютон разпита вратаря. Човекът потвърди, че освен ако някой не носи шпага или пистолет, влизащите в крепостта не се обискират, а каретите и каруците се претърсват, когато излизат, в случай че като капитан Блъд се опитат да откраднат кралските скъпоценности. От обясненията му стана ясно, че в Монетния двор не е трудно да се пренесе обезглавен труп в каруца със сено.

Оттам тръгнахме по Уотър Лейн, влязохме във вътрешния двор и се отправихме към големия склад, където както вратарят ни уведоми, можеше да намерим сержант Роан. Докато минавахме покрай кралския параклис „Сейнт Питър“, видяхме двама мъже да вървят към нас в мрака. Едва когато се приближиха, познахме сержант Роан и капитан Морне.

— Доктор Нютон? — попита Морне. — Какво означава този слух? Говори се, че е открит още един труп.

— Да, капитане. На Даниъл Мърсър. В Монетния двор.

— Мърсър? Мисля, че не го познавам. Някой от вашите хора ли беше, докторе?

— Да, капитане. Един от гравьорите.

— Много неприятно.

— За мен също, защото трябва да разследвам случая по собствена преценка.

— Ще трябва да уведомите лорд Лукас.

— Да, но само когато реша, че знам достатъчно, за да не загубя ценното му време. Той има да решава големи дела.

— Да, точно така — колебливо се съгласи капитан Морне.

— Вероятно вие и сержантът ще ми помогнете да ускоря разследването си по един дребен въпрос, тъй като може да сте видели нещо, когато сте се срещнали на Месинговия хълм по-рано тази вечер. Тялото на Мърсър е било оставено на стълбището Сали Порт по онова време.

— Грешите, докторе. Не сме били на Месинговия хълм.

Нютон се усмихна хладно.

— Светът обича да го мамят. — Той махна шапката си, въздъхна шумно и се вторачи в осеяното със звезди небе. — Но аз не вярвам на външния вид на нещата, капитан Морне. Няма да се подведа, когато имам доказателства, на които разчитам. Още веднъж ще повторя, че вие и сержант Роан сте се срещнали на Месинговия хълм и ще ви помоля да ми кажете дали сте видели нещо необичайно на Минт Стрийт.

— Трябва да тръгвам — високомерно заяви капитанът. — Нямам време да разговарям с вас, доктор Нютон. Получихте отговора ми, сър.

— Преди да тръгнете, бихте ли желали да си вземете катарамата на колана?

Морне протегна ръка към катарамата на колана си, не я намери и ахна, като я видя на дланта на Нютон.

— Как е попаднала у вас, сър? — попита капитанът и я взе от ръката му.

— Намерих я на външната крепостна стена. Близо до Месинговия хълм. Мисля, че е паднала от колана ви, когато сержант Роан ви е повалил на земята и после отново ви е изправил на крака.

— Не е възможно някой да ни е видял — промълви Морне.

— Кажете ми, капитане, в армията обичайна практика ли е сержантите безнаказано да удрят офицерите?

— Мисля, че грешите, сър — обади се сержант Роан. — Не съм удрял офицер.

— Нито сте го заплашвали, предполагам.

— Това е личен въпрос между двама джентълмени — каза Морне.

— Не, сър, между офицер и сержант. Кажете ми, капитане, все още ли носите писмото, което сержантът ви даде?

— Писмо?

— А вие, сержант, у вас ли е гвинеята на капитана?

— Що за човек сте вие? — разтревожено попита Роан, сякаш мислеше, че Нютон е разбрал за всичко това чрез магия.

— Аз съм човек, който вижда много и разбира още повече. Помислете върху думите ми следващия път, когато с капитан Морне обсъждате тайните си. За какво се скарахте? За най-голямата тайна от всички?

— Нямам представа за какво говорите, сър — отвърна сержант Роан.

— Невъзможно е да сте ме разбрали погрешно. Бях пределно ясен. Дори за французин.

— Няма да ви давам обяснение за действията си, сър.

— Сега единствено дързостта може да ви помогне.

— Хайде, сър — обърна се Роан към Морне. — Да тръгваме, преди господинът да е проявил глупостта да ме нарече лъжец в очите.

Двамата военни тръгнаха към Кървавата кула, оставяйки ме изненадан почти колкото тях.

Нютон доволно се вторачи в тях и потри ръце.

— Мисля, че заложих капана, така да се каже.

— Беше ли разумно да ги предизвиквате, докторе? В Тауър вече бяха извършени две убийства.

— Три — поправи ме той. — Да не забравяме господин Мейси.

— Нали ме посъветвахте да мълча от страх, че това ще възпрепятства сеченето на новите монети? Или ще стане нещо по-лошо?

— Опасявам се, че вече е късно. Злото е сторено. И от половин час си мисля, че целта на убийството му е била да спъне Голямата парична реформа.

— Когато вестта се разчуе, служителите на Монетния двор може би ще се страхуват да идват в Тауър.

— Да. Ще говоря с господин Хол и ще го посъветвам да увеличи надниците им, за да успокоим страховете им. — Нютон отново погледна към отдалечаващите се Роан и Морне. — Но мисля, че онези двамата трябва да бъдат предизвикани, защото, изглежда, заговорничат. Същински Брут и Касий. Вероятно ще разкрият плановете си, тъй като Тауър очевидно крие някаква голяма тайна.

— Но откъде знаете тези неща, сър? За препирнята им? Катарамата. Писмото Предполагам, че са ви заподозрели в магьосничество.

— Магията се дължи само на две полирани пластини. Едната изпъкнала, другата вдлъбната, точно пасващи една към друга.

— Телескопът! — възкликнах аз. — Разбира се. Видели сте ги от североизточната страна на Бялата кула.