— Но той е опасен.

— През повечето време е такъв, какъвто го виждате сега, напълно спокоен. Не ни карайте да го изпращаме там, господин Елис.

— Аз? Не мога да заповядвам на никого от вас, господин Бул. Грижата за него е ваша работа.

— Няма да е така, ако докладвате за случилото се, сър.

— Исусе, смили се над нас — извика господин Туисълтън.

— Виждате ли? Дори той ви моли за прошка — намеси се и Роан.

Въздъхнах, ядосан от обрата на събитията. Бяха ме нападнали в собственото ми легло и едва не ме бяха удушили, а сетне ме молеха да забравя всичко, сякаш беше глупава ученическа шега, а не опит за убийство. Фактът, че душевноболен се разхождаше свободно наоколо сякаш беше презрян гарван, беше подигравка за охраната на Тауър.

— Тогава трябва да обещаете, че господин Туисълтън ще бъде държан под ключ поне нощем — отстъпих аз. — Следващият човек, когото нападне, може да не извади късмет като мен.

— Имате думата ми — заяви Роан.

Кимнах, макар и с нежелание, защото ми се струваше, че в случая нямам голям избор. Нютон ми беше казал, че отношенията между Монетния двор и Артилерията са лоши, и не исках да ставам повод за още неприязън.

— Какво го е накарало да си загуби ума? — попитах аз.

— Писъците — отвърна самият господин Туисълтън. — Чувам писъци. На умрелите тук. Никога не спират.

Сержант Роан ме потупа по рамото.

— Вие сте добър човек, господин Елис. Имам предвид за служител на Монетния двор. Обещавам ви, че той вече няма да ви безпокои.

През следващите дни и седмици често виждах господин Туисълтън да се разхожда из крепостта, винаги придружен от военен от Артилерията. Той наистина изглеждаше съвсем нормален и не беше за затваряне в лудница, затова се поздравих, че съм взел великодушно решение. Едва след няколко месеца се запитах дали не съм направил ужасна грешка.

Публичните дела бяха в окаяно състояние и в страната цареше хаос. Монетният двор работеше по двадесет часа на ден, шест дни в седмицата. Нютон също работеше толкова, макар че нямаше нищо общо с организирането и поощряването на сеченето на новите монети. Спеше малко и в редките случаи, когато не преследваше фалшификатори, се залавяше да търси решение на математическа задача, поставена му от някой от множеството злонамерени хора, с които си кореспондираше. Искреното им желание беше да намерят грешка в изчисленията му. Имахме много работа и скоро станахме чести посетители в затворите „Флийт“ и „Нюгейт“, за да взимаме показания от мошеници и разбойници, мнозина от които бяха наказани с пълната суровост на закона и изтърпяваха най-тежки присъди.

Ще спомена само един от случаите, не защото има връзка с ужасяващата и загадъчна история, която измъчваше господаря ми почти година, а за да покажа как много други юридически въпроси занимаваха едновременно виртуозния му ум.

Лордовете от Върховния съд управляваха Англия в отсъствието на краля, който се сражаваше без голям успех срещу французите във Фландрия. Те бяха получили писмо от Уилям Чалонер, изключително умен и ненадминат фалшификатор, който твърдеше, че в Тауър се секат монети, съдържащи по-малко сребро, отколкото е задължително, правят се фалшиви гвинеи и от Монетния двор се крадат нещамповани монети и щампи за гвинеи. Техни светлости заповядаха на моя господар да разследва тези твърдения — нещо, което беше длъжен да направи, макар да знаеше много добре, че Чалонер е самият Меркурий, покровителят на крадците и измамниците, що се отнасяше до красноречие, и им е подхвърлил безполезна информация. Междувременно Питър Кук, джентълмен, по-късно осъден на смърт за фалшифициране на пари, се опита да отърве въжето, като призна, че Чалонер и някои други хора са му съучастници.

Измамниците се издаваха един друг и веднага щом научи за признанията на Кук, Томас Уайт, друг мошеник, заплашен от смъртна присъда, обвини Джон Хънтър, който работеше в Монетния двор, че снабдявал Чалонер с матрици за гвинеи. Той посочи като фалшификатори и Робърт Чарнок, прословут якобит, наскоро екзекутиран заради участието си в заговор срещу крал Уилям, организиран от сър Джон Фенуик, Джеймс Причард, полковник от конната гвардия на Уиндзор, и човек на име Джоунс, за когото не беше известно почти нищо. Уайт беше осъден въз основа на показанията на Скоч Робин, бивш гравьор в Монетния двор. Макар че Нютон се съмняваше в почтеността му, Робин успя да предаде най-малко един от приятелите си по време на щателните разпити.

Много се учудих, че човек, който се бе затворил в Кембридж в продължение на четвърт век, може да се окаже такъв вещ разпитван. Понякога Нютон беше строг и непреклонен и се заричаше, че Уайт ще бъде обесен до края на седмицата, ако разбере, че прикрива още някой престъпник. Друг път моят господар се държеше с Уайт лицемерно дружелюбно и весело и човек би помислил, че са особено близки. С помощта на тези адвокатски номера, които Нютон, изглежда, прилагаше инстинктивно, Уайт назова още петима други и отново спечели отмяна на наказанието.

Мнозина измамници признаваха провиненията си и издаваха съучастниците си, но някои продължаваха да лъжат и бяха тъй хитри, че дори плачеха, бръщолевейки, че нищо не знаят. Нютон не беше човек, когото можеха да измамят лесно, и не прощаваше на лъжците, сякаш съобщилите фалшива информация бяха виновни в нещо по-лошо от фалшифицирането на монети. С Питър Кук, който няколко пъти се опита най-нелицеприятно да излъже моя господар, Нютон се показа отмъстителен като трите фурии, „бесните“ богини на възмездието от античната митология.

Първо, посетихме нещастника в тъмницата „Нюгейт“. Срещнахме се и с неколкостотин други, защото обичаят в Англия беше да видиш всички осъдени, така както посетителят в Лондонската крепост Тауър може да види лъвовете в Барбикан. Второ, присъствахме на заупокойната молитва на глупавия злосторник, където Нютон не изпусна от поглед Кук, който седеше сам на отредената му пейка пред отворения ковчег. Господарят ми все още не беше напълно удовлетворен от отмъщението си и настоя да отидем в Тайбърн8 и да станем свидетели на мъчителната смърт на Кук.

Спомням си го ясно, защото за пръв път видях човек да бъде обесен, влачен и разчленен — отвратителна гледка. Освен това ситуацията беше необикновена, тъй като Нютон рядко присъстваше на екзекуциите на дадените под съд от него престъпници.

— Мисля, че е правилно и редно — каза той, сякаш се оправдаваше — като представители на закона от време на време да ставаме свидетели на участта, до която разследванията ни са довели закононарушителите, за да можем да се държим с подобаваща сериозност и да не отправяме лековато обвинения. Не сте ли съгласен, господин Елис?

— Да, сър, щом казвате — едва-едва отвърнах аз, защото не изпитвах никакво желание да наблюдавам подобно зрелище.

Кук, който беше мускулест и силен човек, бе докаран на гальота от колове до мястото на екзекуцията. На кръста му беше завързано въже, а в ръката си държеше примката. По мое мнение се държеше мъжки, макар че палачът беше до него и през цялото време държеше секирата, с която скоро щеше да отсече крайниците му. Потреперих само при вида на инструмента за мъчения.

Прекарахме почти час в Тайбърн. Кук бавеше изпълнението на присъдата си с дълги молитви, докато накрая, почти припаднал от страх, беше довлечен до стълбата от палача, който преметна въжето през гредата и после го сложи на врата му. Тълпата изрева развълнувано и се притисна към ешафода. Имах чувството, че ще ни смачкат.

Палачът си беше свършил работата добре, защото петите на Кук докосваха ешафода. Осъденият беше жив, когато той го разряза и с нож в ръката се нахвърли върху жертвата си като някой от кървавите убийци на Цезар. Притихналото множество ахна като един, когато палачът, изкормвайки Кук като стар козел, разпори корема му, бръкна вътре и извади шепа черва, от които се вдигаше пара, защото денят беше студен. Той ги изгори на мангала пред все още видимо дишащия мъченик. Кук не можеше дори да изстене в агония, тъй като примката стягаше гърлото му.