Нютон не трепна. Вгледах се в лицето му и видях, че не изпитва удоволствие от тъжната гледка, но и не показва признаци на снизходителност. Хрумна ми, че наблюдава зрелището така, както би гледал дисекция на човешки труп в Кралското дружество, сякаш е някаква експериментална процедура.

Най-сетне палачът отсече главата на Кук по даден знак от пристава и я вдигна за одобрение на тълпата, обявявайки, че това е главата на Питър Кук, престъпник и предател. Така завърши онова кърваво утро.

От Тайбърн взехме файтон до къщата на Нютон, за да обядваме. Икономката госпожа Роджърс ни беше сготвила пиле. Апетитът на Нютон не бе намалял от жестокостта на наказанието, на което бяхме станали свидетели. Щеше ми се да го обсъдим, защото не ми се ядеше. Образът на разпорения стомах на Кук все още беше ярък и жив в съзнанието ми.

— Мисля, че подобна суровост не служи добре на закона — заявих аз. — Трябва ли един фалшификатор на монети да бъде наказан по същия начин като заговорник, който крои планове да убие краля?

— И двете еднакво подриват управлението на кралството — отвърна Нютон. — Всъщност дори може да се спори, че кралят може да бъде убит, без в страната да настъпят особени сътресения, като в древната римска империя, където преторианците са убивали като мухи императорите си. Ако парите са лишени от реална стойност, на държавата й липсва вярна мярка за благоденствие и бързо ще потъне в разруха. Но нашата работа не е да обсъждаме справедливостта на наказанието. Този въпрос е от компетенциите на съдилищата или на Парламента.

— Предпочитам да ме убият в леглото, отколкото да понеса такова нещо.

— Разбира се, винаги е по-добре да бъдеш екзекутиран, отколкото убит, защото осъденият има възможност да се помири с Всемогъщия бог.

— Кажете го на Питър Кук — рекох аз. — Според мен той би предпочел да свършат по-бързо с него и след това да го застигне справедливо божие наказание.

Изключително бурното време през ноември премина в смразяващи студове в началото на декември. Носеха се слухове, че френската флота се готви да дебаркира в Ирландия. Моят господар и аз прекарвахме утрините в кабинета, за да бъдем близо до кулата Байуърд, над входа на Монетния двор. Там беше влажно като навсякъде другаде в Тауър. Малката камина не затопляше тясната стая и аз често страдах от упорита кашлица. Документите плесенясваха и се налагаше да ги суша на огъня.

Кабинетът беше обзаведен с няколко удобни кресла, две-три писалища, лавици и нощно гърне с капак на столче. Имаше два прозореца. Единият гледаше към входа на Монетния двор, а другият към рова около крепостта, където изхвърляхме гърнето. Ровът беше дълбок три и широк девет метра и преди време бе гъмжал от змии, крокодили и алигатори от Кралската менажерия.

Онази сутрин двама работници, с разрешението на кралския наместник, чистеха с драга мръсната вода. Едно от правата на Тауър беше, че всичко паднало в рова, е собственост на крепостта, и съответно, на Кралския наместник. Не им обръщахме внимание, защото бяхме обезпокоени от слуховете за нов метод за фалшифициране на монети, който се усъвършенстваше върху златните гвинеи. Информацията бе съобщена на моя господар от Хъмфри Хол, един от множеството доносници на Нютон, благонадежден човек. Неочаквано до нас достигна вестта, че единият чистач е извадил от рова човешки труп. Съдейки по състоянието му, възникнали подозрения, че човекът е бил убит. Краката му били завързани и по всяка вероятност е бил удавен с тежест.

— Интересно — отбеляза Нютон, който като чу новината, престана да милва котарака Мелхиор и погледна през прозореца.

— Нима? — попитах аз. — Изненадан съм, че там не са паднали и други хора, защото ровът е опасан само с ниска ограда от колчета, която не би задържала и коза.

Любопитството му обаче не намаля от забележката ми.

— Може би е убягнало от вниманието ви, Елис, но хората, които падат в рова, не си правят труда да си слагат тежести — презрително произнесе той. — Това ме интересува. Защо някой ще изхвърля труп в рова, когато Темза е съвсем наблизо? Би било много по-лесно да занесе тялото до пристана на Тауър и после да остави приливите и водовъртежите да го отнесат далеч оттук.

— Нямам хипотеза — отвърнах аз присмехулно, като използвах израз от собствената му философия, но той не се засегна.

Всичко можеше да свърши дотам, но мнозина работници в Монетния двор, подтикнати от страх, бяха спрели машините си, когато бяха чули за откриването на трупа. Това принуди моя господар да остави работата с господин Хол и придружен от мен, да отиде да разследва случая.

Тялото беше занесено в празно мазе на Уотър Лейн, която минаваше успоредно на реката и беше единственият път между вътрешната и външната крепостна стена, който не беше владение на Монетния двор. Пред вратата на избата се бяха събрали няколко стражи, един полицай, дърводелецът и двамата чистачи, намерили трупа. Всички бяха погнусени от смрадта на вкочаненото тяло. Полицаят господин Осбърн, човек със сипаничаво лице, който вечно седеше в кабинета си и беше толкова пиян, че не можеше да се държи на краката си, даваше указания на дърводелеца да направи евтин ковчег, но като видя господаря ми, млъкна и безочливо завъртя очи. Изглеждаше много раздразнен.

— По дяволите, сър! — възкликна той, обръщайки се към доктор Нютон. — Каква работа имате тук? Случаят е за Артилерията. Не интересува Монетния двор, нито вас. Човекът вече е мъртъв и не може да бъде обесен.

Нютон се поклони официално, без да обръща внимание на оскърблението.

— Господин Осбърн, нали? Признавам, че съм озадачен. Мислех да предложа помощта си за разпознаването на тази нещастна душа и как го е сполетяла смъртта, защото мнозина от нас в Кралското дружество сме запознати до известна степен с науката анатомия. Но сега разбирам, че вероятно знаете всичко за клетника.

Останалите се ухилиха подигравателно на полицая, защото беше очевидно, че Осбърн не знае нищо и ще извърши разследването безучастно и по всяка вероятност в противоречие със закона.

— Мнозина се напиват и падат в рова — неуверено рече той. — В това няма голяма загадка, докторе.

— Така ли мислите? По мое наблюдение виното и бирата могат да накарат пияния да се спъне, затова завързването на краката му е излишно.

— Тогава и вие сте чули за това? — глуповато отбеляза Осбърн, махна шапката си и почеса късо подстриганата си глава. — Е, сър, трупът вони ужасно, тъй като е разложен. Човек едва стои до клетника, камо ли да го разследва.

— Да, сър — обади се единият страж. — Доста е остра миризмата за очите и носа. Решихме да го затворим в ковчег и да го сложим в мазето, за да не се разнася смрадта, докато полицаят разпита енориашите.

— Отлична идея — рече Нютон. — Само че първо ми позволете да видя на какви въпроси ще може да отговори този човек. Ще ми разрешите ли, господин Осбърн?

Полицаят кимна.

— Дългът ми повелява да го сторя — недоволно измърмори той. — Ще ви изчакам.

— Благодаря, господин Осбърн — учтиво каза Нютон. — Ще ви помоля за малко от вашия тютюн за дъвчене, който няма да позволи на миризмата на трупа да влезе в ноздрите ни. И още, за няколко свещи, защото ще ни трябва светлина, и камфор, за да премахне смрадта от помещението.

Осбърн отряза парче тютюн за моя господар и мен и щеше да прибере ножа си, но Нютон поиска и него. Полицаят го даде с готовност и отиде да вземе свещи и камфор. Нютон се обърна към двамата чистачи, предложи им по един новоизсечен шилинг и им зададе няколко въпроса за занаята им.

— Как изгребвате мръсотиите?

— Ами, с мрежа, докато гребем с лодката, сър. В предната й страна има желязна рамка, която потъва на дъното и го изстъргва, а лодката я тика напред. Така в мрежата се събира всичко, изпречило се на пътя й. Предпочитаме да търсим в реката, сър. Там има повече неща. Понякога си опитваме късмета в рова, както сме задължени според разрешителното ни за работа. По тежестта разбираме, че сме намерили труп, сър, но този е първият, който откриваме в рова.