— О, в това няма съмнение — усмихна се Нютон. — Вашият предшественик Джордж Мейси.

Нютон ме накара да се закълна да не казвам на никого кой е убитият от страх, че информацията ще забави още сеченето на новите монети.

— Секачите на монети са много суеверни — заяви той. — Това само ще ги обърка и уплаши още повече, защото са най-доверчивите глупаци, които познавам. Ако се разчуе кой е клетникът, мигновено всички ще престанат да секат и Монетният двор ще спре да работи.

Съгласих се да мълча, но бях обезпокоен от лекотата, с което моят господар излъга господин Осбърн и стражите, когато отново бяхме пред избата.

— Дължа ви извинение, господин Осбърн. Уви, човекът е толкова разложен, че не може да се каже нищо за него. Мога само да ви уверя, че не го е убил Могъщия великан.

— Но как разбрахте, докторе?

— Обръщам внимание на съобщаваните подробности за убийствата му. Във всички случаи ръцете на жертвите са били счупени. Нараняванията на този човек са изключително върху торса. Ако Могъщия великан го беше държал в прегръдките си, както вече се говори, щях да очаквам и ръцете му да са счупени като ребрата. Може да го затворите в ковчег, ако желаете.

— Благодаря, докторе.

— Мисля, че се нуждаем от питие, Елис — каза Нютон и изплю тютюна на земята, — за да премахнем вкуса на проклетия тютюн и може би да успокоим стомасите си.

Едва когато тръгнахме обратно по Уотър Лейн към „Каменната кухня“, името на пивницата в Тауър, лъжата на Нютон започна да безпокои християнското ми съзнание.

— Сър, сигурен ли сте, че е Джордж Мейси? Аз едва определих, че е човешко същество, камо ли да разпозная горкия нещастник.

— Няма съмнение в това. Виждал съм го само един-два пъти, но не ми убягна от вниманието, че липсваха няколко зъба на горната челюст. Още по-важното е, че му липсваха горните части на втория и третия пръст на лявата ръка. Това разследване е изключително странно за Тауър като цяло и в частност за Монетния двор.

— Нима?

— Вероятно когато се запознаете по-добре с практиката на сеченето на монети, ще разберете, че работникът, който пуска нещампованите монети в пресата, трябва да има много чевръсти пръсти. Едва ли има някой от тях, който да не е загубил един или повече пръсти. Преди да стане чиновник, Мейси беше секач на монети. Тези наблюдения, вещото мнение на чистачите откога трупът е бил във водата и намирането на двата новоизсечени шилинга в жертвата, водят до изречения от мен извод. Макар че монетите са били отдавна във водата, обрязаните ръбове бяха непогрешими.

— Тогава, щом е Джордж Мейси…

— Може да бъдете сигурен.

— А вечният му покой при Исус? Не заслужава ли подобаващо християнско погребение? Ами семейството му? Вероятно ще искат да има надгробен камък, за да го помнят. Да не говорим, че изгарянето е грехота.

— Не виждам какво значение би имало за него? — усмихна се Нютон, искрено развеселен от изблика ми. — Мисля, че в Ламбет Марш има една блудница, при която той ходеше. Но не мисля, че тя ще плати погребението му. А що се отнася до вечния му покой при Исус, зависи дали Мейси е бил християнин, нали?

— Разбира се, че е бил. Нали и той е сложил ръка върху Библията и се е заклел като мен да пази тайната на сеченето на парите в Монетния двор?

— Може и да го е сторил. Това обаче не доказва нищо. По-голямата част от Библията е написана от хора, които не са знаели нищо за Исус Христос. Не, очевидната истина е, че Мейси е бил християнин колкото и пророкът Ной, чиято история се среща в голям брой езически предания. Казах ви, че съм го виждал един-два пъти, но разговарях с него и разбрах какви са религиозните му убеждения. Той беше привърженик на арианството. Вярваше, че Исус Христос няма божествен произход и не е от същата материя като Бога Отец. Ето защо Мейси едва ли би искал християнско погребение, с всичките му съпътстващи ритуали.

— Но арианството е ерес. Не е ли така?

— Мнозина биха отговорили утвърдително — измърмори Нютон, — но трябва да сте загрижен повече от въпросите защо и къде е бил убит Мейси, отколкото за съдбата на безсмъртната му душа. Според мен очевидно е бил убит в Тауър от хора на Артилерията, които са бързали да се отърват от трупа.

— Защо мислите така?

— Засега само ще ви помоля да си спомните възела на въжето, с което са завързани краката на клетия Мейси. Казахте, че е обикновен, но в действителност е много особен. Двата края са извити в противоположни посоки и образуват примки, през които може да мине кука със закачена верига или тежест. Възелът се нарича „котешка лапа“, използва се за прикрепяне на кука към въже и е доста разпространен, макар че рядко съм го виждал извън Тауър. Имам и други основания да мисля, че е замесена Артилерията. Ще ги разследваме веднага щом пийнем нещо.

„Каменната кухня“ представляваше миниатюрен Вавилон на пороци и грехове. Съпругата на собственика беше развратница и съумяваше да убеди служителите на Монетния двор и стражите, които ходеха там, да направят нещо повече, отколкото само да изпиват заплатите си. Тя или приятелките й често завеждаха някой мъж в тъмен, затънтен ъгъл за чукане на крак за три пенита и веднъж дори ми се стори, че видях мръсницата да упражнява занаята си зад църквата „Сейнт Питър“. Всъщност съм убеден в това, защото трябва да призная, че и аз ходих един-два пъти с нея и с други. Истината е, че в Тауър имаше много места, където блудницата от „Каменната кухня“ можеше да се продаде на някой мъж за няколко гроша. Това беше една от причините, поради които моят господар рядко се осмеляваше да влезе в пивницата. Той ненавиждаше и пиянството, и сбиванията между секачите на монети и артилеристите. Аз, от друга страна, често посещавах заведението, когато Нютон беше на Джърмин Стрийт, защото „Каменната кухня“ беше най-уютното място в Лондонската крепост. Там имаше чудесна камина и огромен казан, който обикновено съдържаше превъзходна гозба, тъй като въпреки че беше развратница и вероятно болна — през лятото половите й органи смърдяха като мръсно куче на шотландец, — стопанката беше отлична готвачка.

Влязохме в пивницата и Нютон неодобрително огледа посетителите. Погледът му предизвика шушукания, въздишки и подсвирквания. Господарят ми не умееше да общува с обикновените хора, затова изглеждаше надменен в техните очи.

Седнахме до огъня, защото навън беше студено, и стоплихме ръцете и краката си. Поръчахме си две халби ейл и огледахме секачите на монети, които бяха приключили смяната си, и освободените от задълженията си стражи. Кимнах на неколцина познати — инспектора на леярните, един гравьор, един секач и бръснаря. Поздравих дори господин Туисълтън. Косата му беше разрошена, а лицето бледо. Седеше свит между един от стражите и сержант Роан и изглеждаше зле. Туисълтън ми се усмихна и отново се вторачи в листа, който явно бе погълнал цялото му внимание.

Разбира се, усмихнах се и на стопанката. Тя ни донесе ейл и ме погали със сладострастен поглед, макар че прояви благоразумието да не ми говори твърде свойски в присъствието на моя господар и да ме постави в неудобно положение.

Нютон гледаше всичко това подозрително и седнал сред яките, мускулести пияници от Монетния двор и Артилерията, чието поведение беше скандално за здравия разум и чиито лица имаха престъпни изражения, мога да се закълна, че смяташе всеки за хладнокръвен съучастник на фалшификатори на монети.

Пиехме си ейла и не издавахме намеренията си, когато Джонатан Амброуз, златар, който работеше на договор с Монетния двор като леяр и полировач и бе загубил доверието на Нютон, защото братовчед му беше обесен като престъпник, се приближи до нас, изгледа ни презрително и заговори оскърбително на моя господар:

— Доктор Нютон — с пиянска невъздържаност започна той, — заявявам, че не сте обичан тук! Всъщност мисля, че сте най-мразеният човек в Тауър.

— Седнете, господин Амброуз! — извика сержант Роан. — И си мерете приказките.

Нютон не помръдна и привидно невъзмутим, подмина думите на Амброуз. Аз обаче предусетих неприятности, изправих се и застанах между златаря и моя господар.