— Къде по-точно го намерихте?

— В източната страна на Тауър, сър, под кулата Деверо.

— Това е в границите на Артилерията. — Нютон видя, че човекът се намръщи, и добави: — Имам предвид онази част от крепостта, която не е заета от Монетния двор.

— Да, сър.

— Надълбоко ли беше трупът?

— Да, сър. Доста надълбоко, но не на дъното. Закачихме го и известно време не помръдна. После обаче изскочи внезапно, сякаш е имал тежест, защото както ще видите с очите си, сър, глезените са завързани с въже, от което се е откъснало нещо друго, по всяка вероятност някакъв тежък предмет.

— Претърсихте ли джобовете?

Работниците кимнаха.

— Намерихте ли нещо?

Двамата се спогледаха.

— Ще задържите каквото сте намерили или ще бъдете обезщетени. Давам ви думата си.

Единият пъхна мръсната си ръка в джоба и извади два шилинга. Нютон ги разгледа внимателно и после му ги върна.

— Виждали ли сте много трупове, извадени от реката?

— Да, сър. Предимно под Лондонския мост. Както гласи поговорката, умните минават отгоре, а глупците отдолу. Послушайте съвета ни, господа. Винаги минавайте по моста, вместо под него.

Господин Осбърн се върна със свещи и камфор и ги занесе в мазето.

— Един последен въпрос — рече Нютон. — Можете ли да кажете колко време е било едно тяло във водата?

— Да, ваше благородие, независимо от температурата, която силно уронва достойнството на човека. Лятото е хладно и не променя особено бързината на разлагане. Но с течение на времето дори плъховете губят апетита си, защото тлъстините в човешкото тяло се втвърдяват, подпухват и залепват за костите, а кожата омеква и се разлага. Тялото заприличва на изгоряло в пожар, но е бяло, а не черно.

— Тогава, по вашата веща преценка, какво мислите за този труп?

— Шест месеца, сър. Ни повече, ни по-малко.

Нютон кимна и даде на всеки шилинга, който бе обещал, а на мен — тютюн за дъвчене.

— Дъвкали ли сте тютюн, господин Елис? — попита той.

— Не, сър — отвърнах аз. Можеше да добавя, че това може би е единственият лош навик, който не бях придобил, докато учех право. — Дори когато ме е болял зъб.

— Тогава запомнете, че трябва да плюете често. Малко известно е, че тютюнът съдържа мазна течност, наречена никотиана, смъртоносна отрова. Всички, които дъвчат тютюн, експериментират с токсичния й ефект. Но може да ви стане лошо, независимо дали дъвчете тютюн или не.

Нютон влезе в мазето. Последвах го и видях, че Осбърн пали свещите, за да освети помещението.

— Благодаря, господин Осбърн. Това ще бъде всичко засега.

Ако не беше смрадта, трупът на дъбовата маса съвсем не приличаше на човешки, а по-скоро на древногръцка или римска статуя, отчаяно нуждаеща се от реставриране. Лицето беше неузнаваемо, с изключение на изражението на болка, застинало в чертите. Беше ясно, че човекът е мъж, но инак не можех да кажа нищо друго за него.

— Какво забелязахте за възела? — попита Нютон, гледайки въжето, с което бяха завързани краката на трупа.

— Не много — отвърнах аз. — Изглежда обикновен.

Нютон измърмори нещо, съблече редингота си и ми го даде, а после запретна ръкави. Видях, че има много белези на ръцете, но освен това е заинтригуван от трупа. Той сряза с ножа на господин Осбърн остатъците от дрехите на мъртвеца, като през цялото време ми обясняваше какво прави.

— Наблюдавайте очевидните закони и процеси в природата, господин Елис. Нищо не може да се промени, без първо да се разложи. Вижте как съществува взаимодействие между неща от различно естество. Първата й работа е да смеси и да разбърка елементите в хаос на разложение, а после да ги пригоди за ново поколение или хранене. Всичко може да се създаде отново. Всяко тяло може да се превърне в друго, от какъвто и да е вид, и да премине всички междинни етапи на качествени промени. Това са основните принципи в алхимията.

По-добре да ми беше казал какво има предвид, защото нямах представа за какво говори.

— Алхимик ли сте, сър? — попитах аз и доближих свещта до трупа.

— Да — отвърна той и махна последната ивица плат от мъртвото тяло. — Белезите на ръцете ми, които забелязахте, когато навих ръкавите си, са от изгаряния. От двадесет години използвам пещ и тигел за химичните си експерименти.

Това ме изненада, защото законът срещу размножителите, както наричаха алхимиците, които се опитваха да добият злато и сребро, беше отменен през 1689, но допреди седем години размножаването беше углавно престъпление, наказвано със смърт. Разтревожих се, че човек като доктор Исак Нютон признава с такава лекота свое предишно сериозно престъпление. Останах обаче още по-изумен, че вярва в подобно безспорно шарлатанство.

Той започна да разглежда зъбите на мъртвеца като човек, който смята да купува кон.

— Виждате ми се малко разстроен, Елис. Ако възнамерявате да повърнете, моля, направете го навън. Стаята вони достатъчно противно.

— Не, сър. Чувствам се добре — отвърнах аз, макар че главата ми леко се бе замаяла от тютюна, който дъвчех. — Но много алхимици не са ли в съюз с дявола?

Нютон изплю храчка тютюнев сок на пода, сякаш се надяваше, че мнението ми е там.

— Вярно е, че мнозина се опитват да изопачат благородната мъдрост на влъхвите. Но това не означава, че няма истински магьосници. — Той млъкна, извърна лице от трупа, пое дълбоко въздух и после отново се доближи до отворената уста на черепа, а накрая отстъпи назад. — Липсват му моларите на горната лява челюст.

— Какво е молар?

— Задният стриващ зъб, разбира се. От латинската дума molaris, която означава воденичен камък. Освен това забелязах, че липсват вторият и третият пръст на лявата му ръка.

— Много неща му липсват на клетника. Ушите, носът, очите…

— Наблюдателността ви е похвална, господин Елис, само че двата пръста са ампутирани на едно и също място, в горната част. Това е характерна особеност за този индивид. Както и modus mortis9. Състоянието на гръдния кош е изключително необичайно. Ребрата са натрошени, сякаш е бил смазан от силен натиск. И забелязвате ли странното положение на краката? Долната част е притисната до горната, а бедрата нагоре към корема.

— Наистина е странно — признах аз. — Сякаш е бил свит на кълбо.

— Точно така — мрачно измърмори Нютон. Преди — Мислите ли, че е възможно… Не, само ще ви ядосам, докторе.

— Кажете — настоя той.

— Само хипотеза.

— Ще ми позволите ли аз да преценя дали е така? Може би някое наблюдение ви е озадачило. Във всеки случай бих искал да чуя какво имате да казвате.

— Питам се дали нещастникът не е поредната жертва на Могъщия великан. Чух един от стражите да изказва същото предположение.

Могъщия великан беше прословут и все още неразкрит убиец, от когото всички се страхуваха, тъй като беше убил неколцина, смазвайки ужасяващо телата им.

— Това трябва да бъде доказано — рече Нютон, — но от онова, което знам за предишните му жертви, Могъщия великан, в съществуването на когото се съмнявам, не изхвърля труповете и не завързва с въже краката им.

— Защо се съмнявате в съществуването му?

— Поради простата причина, че великаните са малко на брой и изпъкват в тълпата — отвърна Нютон и продължи да оглежда трупа. — Убиец като Могъщия великан би предпочел да остане анонимен. Запомнете думите ми, господин Елис, че когато онзи престъпник бъде заловен, ще се окаже не по-голям великан от вас и мен. Но в случая е безспорно, че този човек е убит по особено жесток начин. Това е очевидно, както е демонстрирана тук и истината за алхимията.

— Не разбирам — признах аз. — Как е демонстрирана истината на алхимията от един труп, господарю?

— Живото тяло е микрокосмос. След като изживява определения си период от време под въздействието на топлината и въздуха, то се завръща през водата, за да се разложи в земята, в безкрайния цикъл на живота и смъртта.

— Весела мисъл. Питам се кой ли е бил?