Но въпреки че опитваше да се убеди сама, че го обича, че съжалява и че последното, което иска е да му навреди, това не помагаше. Защото дълбоко в себе си, на място, до което разумът не можеше да се добере, тя все още искаше — макар че бяха минали тринайсет години от онази вечер — само и единствено той да падне. Лицето му да се размаже до неузнаваемост, ръцете и краката му да се счупят като клечки за зъби, а дланите му, онези меки длани, които бе обичала и от които се бе бояла повече от всичко на света, да се разбият на кървави парченца на паважа, далеч долу.

И в същия миг, в който омразата в нея се отприщи, някой натисна play и желанията ѝ се сбъднаха.

Често се будеше точно тогава, в момента, в който той изчезваше от погледа ѝ, и не ѝ се налагаше отново да преживява глухия звук, когато тялото се удря в земята пет етажа по-надолу.

Но невинаги.

Не днес.

Глухият, тъп звук все още кънтеше в ушите ѝ, докато поглъщаше бързата си закуска до мивката. Заглуши се донякъде от шума от трафика, докато с висока скорост се движеше с колелото по „Роламбсвеген“, все още отекваше леко в тила ѝ, когато прескачаше бордюрите по „Дротнингхолмсвеген“ и още не бе заглъхнал изцяло дори когато, останала без дъх, намали при караулката пред входа на тунела към Круноберг, който минаваше под парка.

Тя спря пред портата и показа значката си на пазача, който само ѝ махна с ръка да продължава, очевидно по-заинтересован от мобилния телефон, с който се занимаваше, отколкото от това да си върши работата.

„Още един некомпетентен идиот“, помисли си тя ядосано, преди да тръгне по тунела към Круноберг и хладният му мрак да я изолира от външния свят и всичките му звуци.

— Хайде отново, удряйте, по дяволите! Това да не ви е гимнастика за домакини!

Потта се лееше от шестимата охранители. Петима мъже, една жена. Долу на земята, десет лицеви опори, веднага пак на крака, вдигнат гард, ритник, удар, удар, после пак долу. Двайсет коремни преси от седнало положение, после пак гардът горе. И така десет пъти, после смяна със спаринг-партньора. Хващаш здраво щита за тренировки, ритник, удар, удар.

Партньорът ѝ беше силен и ударите се усещаха през подплатения щит в ръцете на Ребека.

Бам, бам, бам.

Още три пъти, после пак смяна.

Инструкторът по самозащита днес оправдаваше името си. Петер Пейн определено не бе получил прякора си, защото беше англичанин.

Първо физическо упражнение за зайците в Алфа. Очевидно Вахтола бе поръчала стабилна тренировка, за да тества новобранците в групата си. Ребека можеше да види как шефката ги наблюдава от стъкления коридор над залата за самоотбрана.

Бяха минали около четиридесет и пет минути и засега темпото беше желязно. Въпреки че всички бяха добре тренирани, неколцина вече бяха започнали да оклюмват.

— Окей, спрете, съберете се тук.

Петер Пейн ги подкани с жест да се приближат. Чу се колективна въздишка на облекчение и за свое удоволствие Ребека забеляза, че не един и двама от колегите ѝ се подпряха на колене, за да си поемат дъх. Тя беше изморена, но не чак толкова, колкото големите момчета.

„Това е предимството на по-малките мускули, момчета, нужен е по-малко кислород, като ги напрягаш“ засмя се тя наум, преди новите разпореждания на Пейн да я прекъснат.

— Задържане-освобождаване, групи по трима, двама държат, един се измъква. Въпроси? Окей, започвайте и искам да видя бързи действия! Go-go-go!

Тя се падна с двама, които познаваше слабо от по-рано. Стефан и Деян. Първият бе мускулест мъж, около метър и деветдесет, вторият не се различаваше много, само не беше толкова висок.

— Започвам — каза Деян кратко и направи знак на Ребека да му направи хват откъм гърба, а Стефан същевременно зае позиция, за да заключи ръцете на Деян от другата страна.

— Киаай…! — Деян се измъкна със сложно движение от някакво бойно изкуство, като в същото време нададе силен вик.

— Браво, Савич, само разкарай „Карате Кид“ виковете — изкоментира инструкторът, който стоеше отстрани на тренировъчната постелка.

— Хайде пак! Нормѐн, Викстрьом, за бога, трябва да го затрудните малко!

Ребека погледна нагоре към стъкления коридор. Вахтола все още стоеше там и изглежда наблюдаваше тъкмо тяхната тройка.

— Киаай! — Деян отново се измъкна, този път още по-лесно.

Мамка му, беше изгубила концентрация и Пейн нямаше да остави нещата така.

— Стегни се, Нормѐн! Ако искаш да си част от елита, трябва да си по-надъхана!

Трети опит и тя вече знаеше как приблизително става движението. Деян правеше бърза стъпка встрани, преди да се измъкне, така че какво щеше да стане, ако го спънеше през сгъвката на коляното, докато правеше крачката?

Отговорът беше, че той падна назад в ръцете ѝ и със Стефан лесно успяха да го завъртят и повалят върху постелката.

— Добра работа, Нормѐн, това искам да виждам! — Пейн изръкопляска и Ребека не можа да не хвърли срамежлив поглед към коридора. Изражението на Вахтола не трепна.

— Смяна — каза Деян решително. Беше почервенял и очевидно не беше доволен, че се е огънал пред погледа на новия шеф.

— Аз поемам отзад.

Преди Ребека да успее да реагира, той застана зад нея и ѝ направи някакъв ключ. Кръстосана хватка около врата ѝ, дясна ръка пред трахеята, хванала другата при сгъвката, а самата лява стегната назад около врата ѝ.

Беше като в менгеме!

Бързо опита да се добере до ръката, която блокираше дишането ѝ, но Викстрьом, който стоеше пред нея, я улови за китките. Тя се бореше и се въртеше, за да се измъкне, но беше ясно, че Деян няма намерение да остави това да се случи.

Беше payback time и вместо да отпусне малко и да ѝ даде шанс, той стегна хватката още по-здраво. Краката ѝ почти се отделиха от земята.

— Хайде, Нормѐн — изсъска той в ухото ѝ. — Покажи какво можеш!

Ребека усети как ѝ причернява пред очите. Хватката беше толкова здрава, че притокът както на въздух, така и на кръв беше на път да прекъсне. Тя наново опита да се освободи, този път с повече ярост, но Викстрьом изглежда не бе забелязал, че нещата излизаха извън контрол и продължаваше да я държи за китките.

Зрителното ѝ поле се стесни и тя усети паниката да се надига. Беше задържана, не можеше да диша, да се движи. Приклещена, оставена на милостта на друг човек, някой, който ѝ мислеше зло. Изоставена. Безпомощна. И изведнъж вече не се намираше в зала за тренировки в Круноберг, ами в апартамент в южно предградие, а мъжът, който я държеше, не беше колега с наранена гордост.

— Ще те убия, малка курво! — прошепна той в ухото ѝ и тя разбра от интонацията, от тембъра, който така я плашеше, че наистина има предвид всяка дума. Този път тя наистина щеше да умре!

Паниката, която тя по принцип държеше здраво под контрол, сега внезапно се измъкна и изпълни главата ѝ, напомпа адреналин в поддаващите ѝ мускули и пое командването над тялото ѝ. И тя веднага се съживи.

Остави се да падне като чувал надолу и щом хватката се разхлаби с няколко милиметра, тя опря двата си крака в пода и се изстреля назад и нагоре с такава сила, че тримата почти се преобърнаха.

Ребека усети тила си да се удря в нещо твърдо, чу изпукване, а когато замахна напред с крака, за да нанесе удар и в тази посока, силата на ритника най-накрая наруши точката на равновесие и те се строполиха на земята.

За няколко секунди всичко почерня, след което зрението ѝ постепенно се възвърна.

Беше на пода, с гръб към нокаутирания Деян, чиито крака бяха от двете ѝ страни. На метър пред нея беше приклекнал Стефан, който се държеше за корема. Тя светкавично скочи на крака и се обърна към Деян, който още лежеше долу. Държеше носа си с две ръце, но ако се съдеше по струйките между пръстите, това не бе достатъчно, за да спре кървенето.

— По дя’олите ти с’ луда, Номѐн — изписка той, докато я зяпаше, в равна степен недоверчиво и обвинително.

Тя не знаеше какво точно да каже.

— Аз… — започна тя несигурно, но Петер Пейн я прекъсна.