В същия миг, в който завърши въпроса си, телефонът отново замига — все едно беше прочел мислите му. На ръба на зловещото!

Той откачи телефона от колана и беше на път да прочете съобщението, когато гласът го стресна и той изпусна апарата право на бетонния под.

Мамка му, как се изплаши! Явно бе застанал точно под един от високоговорителите. Още малко и щеше да му се наложи да си смени гащите.

Мърморейки, той вдигна телефона и отвори съобщението.

Белият заек се намеси за трети път и той се оказа в хладна, бетонна стая, пълна с бръмчащи кутии, кабелни скари и лостове. Миришеше на електричество и топъл метал.

В стаята имаше цял куп кутии, но за късмет само една от тях беше черна.

Стара вещ от бакелит, която изпъкваше значително сред останалите анонимни, метални кутии. Отпред имаше две ламинирани копчета, едното синьо, другото червено.

Той натисна READY.

Той натисна ДА.

Съобщението изчезна и бе заменено от брояч.

Това беше толкова убер fucking cool! Ето за това говореше! Но какво да избере, синьото или червеното хапче?

И двете бяха правилни, но изглежда само едното имаше значим ефект!

Усещаше пулса си да бие в тъпанчетата му.

Play it safe or go all in?

Естествено, имаше само един отговор.

Приключение без риск беше като шибания „Дисниленд“! Време беше да разбере колкото дълбока всъщност беше заешката дупка!

Той натисна червеното копче.

Чу се щракване, после слабо бръмчене. Флуоресцентната лампа на тавана примигна.

HP затаи дъх.

Щом приключи с известието, тя се отби през отдел „Разследване“, за да види дали някой от старите ѝ колеги е на смяна. Тъй като Охраната се водеше просто командировка, редовното ѝ място в отдела още се пазеше. Но коридорът беше празен, което може би не беше толкова странно, защото часът беше почти седем. Малцината клетници, които не бяха в отпуска, поне бяха достатъчно разумни да свършат работа навреме.

След интервюто с Андерберг я бяха откарали до тях с патрулка, така че колелото ѝ още стоеше в гаража на полицията. Най-бързият път дотам беше с асансьора в ареста и тя пое по стълбите надолу към „Бежовия километър“, както някой шегаджия бе кръстил дългия коридор.

Долу работеха на пълни обороти, както бе обичайно за петък вечер. Всички килии вече бяха пълни и няколко уморени следователи обикаляха из множеството стаи, където патрулите имаха дебрифинг. Един изключително буен пияница, ескортиран от двама солидни полицаи, блокираше почти цялата приемна пред стъклената клетка на офицера на смяна.

Friday night, пиянство и fight определено беше полезен опит, но съвсем не ѝ липсваше…

Докато минаваше покрай тях, единият от полицаите я разпозна и ѝ кимна, а тя отвърна на поздрава му. На път към коридора тя чу, че радиостанцията му се включи:

Нищо не стана. Не че знаеше какво точно бе очаквал, но все пак? Трябваше да има все някаква малка реакция? След драматичното въведение най-малкото, което можеше да се очаква, бяха поне мигащи алармени светлини или вой на сирени. Тичащи стъпки по коридора или поне разярено тропане по вратата?

Но това…? Едно голямо нищо.

Disappointed!!!

Изчака още няколко минути, след което излезе разочарован от стаята, закрета надолу по стълбите и едва когато пресече улицата и излезе на Кралската градина, той бавно започна да схваща.

— … просто спря — каза учудено един пич на друг и посочи към сградата, от която HP току-що бе излязъл.

— Обикновено не трябва ли и да свети? — чу той да казват минувачите.

После видя хора да размахват телефоните си и скоро до него се наредиха цял куп снимащи. Щом проследи погледите им нагоре към покрива и видя какво бе разбудило любопитството им, разочарованието му внезапно се изпари и бе заменено от напълно ново и неописуемо чувство, до което никога преди не се бе и доближавал. Сърцето му сякаш биеше барабани в гърдите му. Обувките му почти се отлепиха от земята, а дънките започнаха да го стягат в слабините.

Беше толкова адски, шибано яко! Talk about mission completed!

Високо горе, между медиите плочи на покрива, големият, светещ часовник на НК, който от петдесет години се въртеше над града почти без прекъсване, изведнъж бе спрял.

Стрелките на тъмния циферблат показваха точно седем часа. И той осъзна, че Водачът бе имал право. Току-що бе започнало ново време!

Понякога, най-вече когато сънуваше, тя все още можеше да види лицето му пред себе си, така както бе изглеждало последния път, когато погледите им се бяха срещнали. Първо яростта, после учудването и накрая ужасът в очите му, когато той осъзна какво щеше се случи — че щеше да умре!

Тя винаги изживяваше целия момент като на филм, като движенията се забавяха все повече и повече. Как той висеше във въздуха, почти безтегловен, между небето и земята, между живота и смъртта, докато ръцете му бавно описваха кръгове, търсещи първо равновесие, после спасение. За кратък миг физиката сякаш бе направила изключение, оставяйки го да балансира на ръба, въпреки че вече трябваше да е паднал. Като че гравитацията го бе задържала там достатъчно дълго, за да успее Ребека да види ужаса и обвиненията в погледа му. Тя беше на пода, само на метър от краката му, достатъчно близо, за да може да се протегне, да му подаде ръка и да го спаси.

Както много пъти преди, цялата случка се забави, докато всичко застина неподвижно, почти като че някой бе натиснал пауза. И за една-единствена напрегната секунда наистина имаше възможността да протегне ръка и да опита да поправи случилото се. Да го спаси. Стига да искаше.