Екранът отново светна и пръстът му за малко да натисне NO по инерция, когато осъзна, че този път съобщението е различно.

HP замръзна на мястото си.

What the f…?!

Хвърли няколко бързи погледа наоколо. Някой майтапеше ли се с него?

Във вагона имаше разпръснати още десет-дванайсет пътници. Освен майката с две буйстващи деца, почти всички изглежда споделяха лепкавата му, предобедна кома. Оклюмали глави, стъклени погледи, пот и телесна топлина. Никой изобщо и не поглеждаше към него.

Отново провери дисплея. Същият текст. Откъде, по дяволите, телефонът знаеше как се казва?

Пак се огледа, без това да му помогне пи най-малко. След това натисна бутона NO.

Веднага изскочи нов текст:

Той почти изхвърча от мястото си. Какво, по шибаните дяволи, се случваше всъщност?

Той стисна очи, пое дълбоко въздух и бавно установи контрол над обзелата го препускаща, махмурлийска паника.

„Успокой се, човече“, помисли си той. „Ти си умно момче. Това не е някакъв fucking twilight zone. Или е скрита камера, или някой от приятелите ти се бъзика с теб. Предполагам второто…“

Манге[11] беше пръв в списъка със заподозрени. Стар приятел от даскало, разбираше от техника, имаше магазин за компютри, беше адски ядосан, че го дразни заради новооткрития му арабски бог, пък и си падаше по черния хумор.

Дам, без съмнение. Това беше една от болните шеги на Манге.

Успокоение заля тялото му.

Значи Мангелито.

Отдавна не се беше случвало. Всъщност си мислеше, че бракът и новата религия са размекнали Манге, но малкият дявол явно е изчаквал момента за същински удар.

Сега оставаше само да разбере как става всичко и после да намери начин да обърне шегата.

Адски добре подготвено дотук, трябваше да му го признае на малкия килимоцелувач.

HP се огледа.

Общо девет души във вагона, дванайсет, ако броеше децата. Три малки кифли, един пияница, двама скучни, средностатистически мъже на неговата възраст, което ще рече на около трийсет. Дядка с бастун, една доста свежа мацка на около двайсет и пет, с вдигната коса и спортни дрехи (сигурно заради махмурлука не я бе забелязал по-рано) и накрая майката с децата.

Който и от тях да бе вербуван от Манге мюсюлманина, трябваше да има някаква електронна джаджа, с която да праща съобщения. За съжаление това не скъсяваше много списъка. Петима от заподозрените се занимаваха с някакви машинки, а ако се съдеше по слушалките на алкохолика, с известно колебание числото можеше да се увеличи на шест.

Умореният му мозък внезапно си спомни, че беше по-скоро правило, отколкото изключение, хората да играят с електронните си играчки, когато се возят във влак. Ако не пращаха съобщения, то поне за да убият малко време с някоя игра.

С други думи, не научи нищо ново, а, Айнщайн?

Главата му пулсираше от неочакваната активност, а езикът му все още лепнеше за небцето. Но странно, все пак се чувстваше малко по-свеж.

И сега какво?

Как да постави малкия шегаджия на мястото му?

Реши засега да му играе по свирката и натисна първо бутона NO, а след като първоначалният въпрос се повтори — бутона YES.

Щеше да играе. Колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че цялата работа е доста забавна. Хубав начин да убие скучното пътуване с влак.

— Проклетият Манге — ухили се той, преди ново съобщение да изникне на дисплея.

„Благодаря!“, помисли си той и се облегна назад. Това всъщност щеше да се окаже интересно.

Още преди тежката охранителна кола да бе спряла, Ребека Нормѐн вече беше слязла на тротоара. Жегата, която я блъсна, бе толкова силна, че веднага ѝ се прииска да се върне обратно в хладното купе.

Три седмици в разгара на шведското лято бяха загрели улиците достатъчно, че асфалтът да лепне по подметките, а бронежилетката, която носеше под ризата и якето, не подобряваше положението.

След като хвърли бърз поглед на обстановката и установи, че всичко е спокойно, тя отвори вратата и пусна навън охраняваната от нея жена, която послушно чакаше на задната седалка.

Пазачът, който се грижеше за главния вход на Русенбад[12], за разнообразие беше достатъчно буден да ги посрещне и няколко секунди по-късно министърът на интеграцията беше в сигурни ръце зад дебелите стени на Правителствената канцелария.

Ребека успя да изпие едно кафе в столовата и да мине набързо през тоалетната, преди да се върне при шофьора, за да провери дали всичко е наред за следващото транспортиране.

Погледна часовника си. Още четиринайсет минути, после кратка разходка покрай кея до Арвфурстенския дворец[13] и среща с външния министър, който, за разлика от нейния обект, имаше цялостна охрана. Поне двама души, най-често повече. Цял отбор, точно както трябваше да бъде.

„Координатор на личната охрана“, така се наричаше сегашната ѝ длъжност, вероятно защото охранител, който работи сам, не звучеше особено успокоително. Министърът на интеграцията се считаше за задача с умерена трудност за някого с по-малко от година опит в Охраната[14], поне според нейния шеф. Оценка на опасността — от ниска до средна, според последните анализи. Освен това, може би по-важно, никой от по-старите колеги не искаше да поеме работата като координатор…

Като излизаше от главния вход на Русенбад, тя успя да види как шофьорът бързо изгаси цигарата си във водосточната тръба до колата.

„Непрофесионално, помисли си тя раздразнено, но какво друго можеше да се очаква?“

За разлика от нея, той не беше истински охранител, а олекотен вариант, което спестяваше пари на държавата. Шофьор е малко допълнително образование и зле стояща бронежилетка, назначен от транспортната служба на правителството, а не от спецслужбите. Беше двайсет години по-възрастен от нея и очевидно се затрудняваше да приема заповеди от някого, който беше по-млад, а освен това и жена.

— Десет минути — каза тя сухо. — Оставаш тук с колата, докато стигнем.

— Не е ли по-добре да отида до Арвфурстенс още сега? Обикновено е същински ад да се намери добро място за паркиране там.

Очакваше възражението. За шофьора, казваше се Бенгт, беше въпрос на принцип винаги да коментира инструкциите ѝ. Около почти всяко изречение, което изтърсваше, горделиво кръжеше едно неизказано „малката“.

Сякаш възрастта и пола автоматично го правеха експерт по лична охрана.

Очевидно едноседмичното му обучение не го бе научило, че назад е сигурно, а напред е непозната територия и съответно има по-голям риск. Идиот!

— Чакай тук, докато ти кажа да потеглиш! — отсече тя, без да разяснява решението си. — Въпроси?

— Не, шефе — измърмори той, без да се старае твърде много да скрие недоволството си.

Как може на някои мъже да им е толкова трудно да приемат жена за шеф?

Или се опитваха да те поучават и да поемат контрола, като Бенке[15], или още по-зле, да прибягват до намигвания и дребни коментари за сексуалния ти живот — или липсата на такъв.

И да предлагат собствените си услуги, без значение имаш ли венчална халка, или не… А ако си достатъчно глупав да се оплачеш на шефа, бързо се оказваш навън, на студено. Беше ставала свидетел на доста такива примери.

Тя самата имаше принцип никога да не излиза с колеги. Да се комбинират професионалния и личния живот беше твърде сложно. Не сереш там, където ядеш, точка.