Но факт беше, че тя всъщност не излизаше с никого като цяло. Може би самото излизане беше твърде сложно?

Сви рамене, за да се отърси от неприятните мисли. Точно сега работата беше приоритет номер едно.

Всичко друго можеше да почака.

Едва бяха стигнали до ъгъла на Правителствената канцелария, когато усети, че нещо не е наред. Когато преди няколко минути бе проверила пътя, на парапета към Норстрьом[16] се бяха облегнали трима души. Двама държаха рибарско оборудване в ръце, а ако се съдеше по облеклото на третия, той също беше рибар, макар и тя да не видя въдица. Така или иначе, никой от тях не изглеждаше да представлява директна заплаха.

Но когато заедно с охраняваната и с постоянно бръщолевещия ѝ асистент се приближиха към мястото, където стоеше триото, тя забеляза промяна в езика на тялото на мъжете. Инстинктивно бръкна под якето си с дясната ръка, положи палец върху дръжката на пистолета и провери с пръсти телескопичната палка и радиостанцията, които бяха закрепени за колана ѝ.

Двама от мъжете се завъртяха и направиха две бързи крачки в тяхна посока. Единият разгъна някакъв транспарант, който вдиша пред себе си, а другият вдигна ръка, сякаш за да хвърли нещо.

— Швеция защитава убийци, Швеция защитава убийци! — крещяха мъжете, докато напредваха към министъра.

Ребека реагира светкавично. Натисна алармения бутон на радиостанцията, с един замах извади палката и я разгъна в пълната ѝ дължина, след което нанесе удар право през агресивно приближаващия плакат. Усети как палката срещна нещо твърдо и видя как нападателите отстъпиха назад, временно извадени от равновесие.

— Обратно в колата — изкрещя тя на министъра на интеграцията, като едновременно с това я издърпа зад гърба си. С палката, вдигната в готовност над рамото, тя заотстъпва рязко към колата, все още стиснала здраво министъра за ръката.

— Виктор пет, нападат ни, в неизгодна позиция сме, подготви колата! — викна тя в малкия микрофон при ревера на якето, който автоматично се бе настроил за изпращане, когато тя натисна алармения бутон.

Подкреплението щеше да се забави поне три минути, вероятно — пет, изчисли тя бързо. Трябваше само да се надява, че Бенке не е заспал на волана, за да могат да се махнат бързо оттам.

Точно преди да стигнат ъгъла, нападателите, които явно се бяха съвзели, отново се втурнаха към Ребека и обекта ѝ. Нещо полетя към тях, въртейки се във въздуха и тя автоматично замахна с палката.

„Камък, бутилка, ръчна граната?“, успя да си помисли, преди хладен душ да облее лицето и горната част на тялото ѝ. „Боже господи, нека само да не е бензин!“

Най-накрая завиха зад ъгъла и тя хвърли бърз поглед към Бенгт с надеждата, че е запомнил достатъчно от краткото си обучение, за да отвори вратите на колата.

Но площадката за обръщане, където допреди малко беше паркирана колата, сега беше празна.

— Мамка муу! — изсъска тя, преди писъкът на асистента да я заглуши.

— Кръв! — изкрещя той, почти с фалцет. — Боже мили, кървя!

Ребека завъртя обратно глава и осъзна, че внезапно ѝ бе станало трудно да вижда. Червена пелена покриваше очите ѝ и тя вдигна палката към носа си.

Няма кола, няма Бенгт, а нападателите им дишаха във врата. Сега какво?

„Вземи решение, Нормѐн! Вземи решение сега!“, изкрещя тя на себе си.

Назад е познато и сигурно, напред е непознато и опасно. Но какво да правиш, когато пътят за евакуация изведнъж се окаже затворен? На това не те учеха в курса за охранители. Импровизацията никога не беше силната ѝ страна. Паниката дебнеше в засада.

— Насам! — чу тя някакъв глас.

Пазачът беше отворил широко вратата и стоеше по средата между тях и входа. Беше извадил палката си и гледаше към ъгъла, откъдето нападателите вече трябваше да са се показали.

С две бързи крачки Ребека първо издърпа министъра, после я избута през същата врата, през която само преди няколко минути бяха излезли. Зад себе си все още чуваше истеричните хлипове на асистента, но не му обръщаше внимание, беше се съсредоточила върху това да отведе охраняваната на безопасно място.

Едва няколко минути по-късно, когато пристигна подкреплението и положението се беше успокоило, тя осъзна, че цялото ѝ тяло е покрито с кръв.

„Това всъщност беше адски добро“, ухили се HP на себе си, докато натискаше ДА. Направо mission impossible, единственото, което липсваше, беше сух глас и телефонът да гръмне.

This message will self-destruct in ten seconds…

Все още не беше успял да установи кой от другите пътници работи за Манге, но това нямаше чак такова значение. Вече му се струваше, че разбира каква е цялата работа. Или се очакваше да се откаже и после да му се подиграват със седмици, че не му е стискало, или — като се замисли, доста по-вероятно — нещо нямаше да е наред с чадъра. Щеше да е залепен или щеше да го опръска с вода, или да пусне ток, когато го хване, докато някой от пътниците снима целия спектакъл, така че Манге и другите приятели да се забавляват на унижението му по YouTube за месеци напред. Да го вземат дяволите, добре го бяха измислили, а вече беше твърде късно да се откаже.

Да, схващаше. Телефонът отпред, камерата насочена навън.

YouTube, here I come!

HP отново се ухили, проклетият Манге беше изобретателен. Това си беше направо нов рекорд. Щом отново натисна ДА, за своя изненада забеляза, че махмурлукът му почти е изчезнал.

Екранът изгасна.

„Окей, можеше да играе по правилата още малко“, помисли си той и закрепи телефона на колана си, с камерата напред, точно според инструкциите.

Влакът намали скорост със скърцане, когато наближиха Солентюна и той забеляза, че сърцето му е започнало да бие малко по-бързо.

Мъжът със светлото палто се качи в дъното на вагона и на HP му трябваха няколко секунди, за да го открие. Обикновен швед, на около четиридесет и висок към метър и осемдесет, точно колкото и HP. Очила с тъмни рамки, сресана назад коса, костюм и палто пролетен модел, отбеляза той, докато влакът потегляше от перона. Сигурно му беше доста горещо.

Стана от мястото си и започна бавно да прекосява вагона в посока към мъжа. По някаква причина бе започнал да се поти, тениската му лепнеше по целия гръб, а дланите го сърбяха, но това вече не се дължеше на махмурлука.

Докато подминаваше кифлите, една от тях внезапно избухна в смях и той подскочи. „Стегни се, това е само игра, сложна шега, нищо, заради което да се впрягаш.“ Да отмъкне някакъв безполезен чадър трудно можете да се нарече предизвикателство за него. Беше свивал доста по-ценни неща.