Доста готино съвпадение. Имаше спомен, че неговата собствена още виси в гардероба вкъщи. В нея трябваше да са футболните му обувки. Сигурно стояха там вече две години, не можеше точно да си спомни последния път, когато ги бе ползвал. Трябва да беше по-миналото лято или нещо такова.

Повдигна мешката. Беше тежка. Нетърпеливо я развърза.

Ами да, на един от по-долните виадукти стоеше някой, а това определено не трябваше да се случва!

Това горе беше магистрала и беше забранено за пешеходци. Крюсе, изглежда, не бе забелязал нищо, но той беше съсредоточен главно върху движението в дясното платно. Тя вдигна микрофона към устата си, но се спря по средата. Мостът приближаваше бързо и тя видя, че човекът горе се движи. Инстинктът ѝ крещеше да вдигне тревога, да нареди да спрат и да обърнат.

Но ако грешеше?

Камък, какъвто си трябва, поне три-четири килограма. И ръбовете му бяха остри. Черна, неравна повърхност, усещаше я топла в дланта си. Пръстите му почти се хлъзнаха на някакво лепкаво петно. Прехвърли камъка в лявата си ръка и се избърса в дънките.

Сърцето му биеше силно в гърдите. Какво трябваше да стане сега?

Щом видя сините светлини да се задават към него по „Дротнингхолмсвеген“, започна да се досеща за какво става дума. Със скалния къс обратно в дясната ръка, той внимателно се наведе над мантинелата.

Лампичката светна отново. Беше познал напълно.

Lights, camera, action, помисли си развълнувано, преди да хвърли камъка през парапета.

Независимо дали Крюсе я чу, или не, предупреждението дойде твърде късно и той чисто и просто не можа да реагира. Защото изведнъж се чу пукот, сякаш гръм удари предното стъкло и светът пред тях стана бял като мляко.

Стъклото се пръсна из купето и тя усети опарване по лицето.

— Мамка му! — изрева Крюсе. — Майка му стара!

Той инстинктивно настъпи спирачката с грамадния си крак и завъртя волана надясно, за да не го блъсне колата плътно зад него.

Автомобилът мина на косъм от тях, но се измъкна. Завоят на Крюсе обаче бе толкова рязък, че се блъснаха в бетонната бариера отдясно. Волвото отскочи обратно към лявото платно, където БМВ-то на министър-председателя тъкмо се опитваше да ги заобиколи. Шофьорът зави бясно наляво, за да избегне на пръв поглед неизбежния сблъсък.

— Мамка му — Ребека повтори думите на колегата си, преди Крюсе да направи това, което би направил всеки охранител на неговото място. Отпусна спирачката, натисна газта до ламарината и завъртя волана надясно. Предните гуми намериха сцепление и те се изстреляха като стрела далеч от колата на министър-председателя, разминаха се на косъм с метален стълб, който маркираше отбивката към „Линдхагенсплан“ и се забиха право в мантинелата откъм парка.

Силен трясък, после чувството, че се носиш. Безтегловна секунда, през която всичко, което се чуваше, бе рева на двигателя.

После всичко стана черно.

Ебаси цирка!

Камъкът се удари право в средата на предното стъкло и когато погледна към другата страна на моста, той видя как волвото се завъртя бясно между платната. Почти се сблъска с друга кола, пуснала буркана, но зави остро надясно, след което се изстреля през мантинелата и продължи да се търкаля бясно по терена покрай пътя, където най-накрая остана да лежи преобърната наопаки.

Включи мотопеда на скорост, прекоси шосето и веднага, щом застана от срещуположната страна, извади телефона и приближи картината към димящата развалина между дърветата. Волвото беше напълно неподвижно и отвътре не се виждаше и най-малкото помръдване. Покривът изглеждаше смачкан. Сигурно не беше много забавно да си вътре.

Но кого го интересуваше!

Сега той беше the new number one, the Master of the Game!

Mission completed, помисли си той развълнувано. Три хиляди fucking points и близо двайсет и пет хилки в сметката, освен всичко друго. Чудеше се, между другото, кой беше в колата? Предполагаемо някоя важна клечка, но коя? Е, сигурно щеше да разбере веднага, щом пусне компютъра. Сега трябваше да побърза да се прибере и да приеме приветствията на феновете!

Запали мотопеда, хвърли бърз поглед през рамо и изхвърча на шосето.

Ударът беше толкова силен, че го подхвърли обратно към мантинелата. Предното колело, което внезапно се изкриви и заприлича на буца, блокира почти веднага и той успя да вдигне ръце пред себе си точно преди да забие нос в асфалта.

Усети как дланите му жулят по повърхността и изгаряща болка пронизва предмишницата му, преди останалата част от тялото му да се удари в земята. От шлема му се чу изпращяване, сякаш се пукна, а после остана без дъх.

Но не припадна, или във всеки случай не напълно. Чу гласове, викове, вероятно от проклетия глупак, който го блъсна. Откъде, по дяволите, се беше появил всъщност?

„Трябва да стана“, помисли си той. „Да се махна оттук.“

Но тялото му не му се подчини. Не можеше да вдигне дори главата си от земята. Внезапно се почувства така, сякаш цялата му глава е от цимент, беше невъзможно да я премести или дори да я завърти. Парализиран ли беше? Сакат?

Fuck, fuck, fuck!!!

Бавно опита да отвори челюсти, за да си поеме дъх. Но главата му беше пълна с памук и всичко беше забавено. Гласовете се приближиха, станаха по-ясни.

— … този мръсник… хвърли нещо… Волвото долу… звънни на ченгетата.

Внезапно вцепенението го отпусна и той успя да поеме дълбоко дъх.

Болката не идваше от конкретно място. Главата, краката, ръцете, всичко го болеше, но чувството всъщност го радваше. Ако чувстваш, значи не си парализиран, поне така беше логично.

Зрението му се проясни малко и с крайчеца на окото видя тъмни силуети, надвесени над него.

Някъде далеч се чуха сирени.

Опита да се надигне и този път мина малко по-добре. Вдигна едната си ръка към хората за помощ, но никой от тях не се помръдна. После видя мигащи сини светлини съвсем близо.

— Той беше — извика една от сенчестите фигури, но на HP все още му беше трудно да фокусира погледа си достатъчно, за да види коя точно. С усилие, пълзейки, застана на колене. После някой внезапно го хвана за ръцете и в следващия момент лежеше прегънат върху капака на кола.

— Успокой се, момче — каза властен глас в ухото му. — Задържан си по подозрение в опит за убийство.

За няколко секунди му се стори, че пак е на осемнайсет.

Синя светлина, това си спомняше. Море от синя светлина. Но това беше почти всичко.

Имаше единствено откъслечни спомени от самата спасителна операция. Беше пропуснала почти изцяло първата част, когато пожарникарите бяха обърнали колата и изрязали покрива, за да ги извадят. Имаше само отделни проблясъци от пътуване с линейка, вероятно към Санкт Йоран. Кислородна маска върху носа и устата, пластмасова шина около врата. Болка в главата, гърдите и лицето. Мъже в бели и зелени униформи. Тичащи стъпки и бързи команди. От време на време ѝ се струваше, че чува познати гласове измежду всичките чужди, но не беше съвсем сигурна. Напрягаше се да чуе какво говорят, но колкото и да се концентрираше, думите се смесваха в едно-единствено монотонно мърморене. Светът започна постепенно да се прояснява едва когато я откараха в стая в болницата, която и да беше, и лекарят започна да я преглежда.

„Късмет“, беше една от първите думи, които осъзна ясно.

— Имала си късмет, Ребека.

Тя не разбра какво точно има предвид той.

Защо късмет?

Някой беше разбил предното им стъкло и единствено благодарение на решителността на Крюсе не се бяха сблъскали с колата на министъра и нещата не бяха отишли директно по дяволите.

После бяха направили салто през мантинелата и колата бе станала на скрап до такава степен, че трябваше да ги извадят през отрязания покрив.

Така че какво точно имаше предвид този идиот, като казваше, че е имала късмет?