— Сътресение на мозъка, леко, две-три дребни прорезни рани по скалпа и лицето, които се нуждаят от няколко шева, а освен това и няколко спукани ребра. Но това е общо взето всичко. Като се има предвид какво можеше да ти се случи, си имала късмет — обобщи той и същевременно отговори на въпроса ѝ.
— Ами колегата? — успя да попита, въпреки че главата и устата ѝ сякаш бяха пълни с памук. — Какво стана с Крюсе?
— За съжаление той не е бил такъв късметлия. Понякога не е толкова добре да си голям и тежък и катастрофите са точно такива случаи.
Лекарят намести очилата си и я погледна поучително. Изведнъж се почувства така, сякаш главата ѝ ще се пръсне, и за кратко се изкуши да измъкне Зига от колана си и да го попита отново, този път далеч не толкова учтиво. Но вместо това прехапа език и зачака търпеливо отговора.
Той прегледа документите.
— Наранявания по главата, счупена ръка и ребра, това сме констатирали до момента. Колегата ти още е в интензивното. Изглежда, покривът се е огънал най-вече откъм неговата страна.
Той вдигна поглед и се усмихна.
— Както казах, имала си…
— Късмет — отсече тя и се пребори с още един импулс да извади служебното си оръжие, този път за да му пръсне мозъка.
Сини светлини, белезници, после задната седалка на цивилна полицейска кола. Трябва да са били съвсем наблизо.
Изведнъж се сети, че много ченгета често пиеха кафе на бензиностанцията „Шел“ недалеч от мястото.
Типичният му лош късмет!
И двамата цивилни полицаи бяха едри мъже с бръснати глави и широки вратове. Единият седеше до него, другият зад волана.
— Ти, значи, си такъв, дето хвърля камъни по полицейски коли — каза горила номер едно веднага щом потеглиха.
HP не отговори. Ако беше важно да си държиш езика зад зъбите, то това беше в такива ситуации. Главата го болеше и беше готов да повърне. Ръцете му бяха закопчани зад гърба, което далеч не облекчаваше болката в предмишницата.
Куките се ухилиха и си размениха многозначителни погледи в огледалото. Отклониха се от пътя и продължиха към „Кунгсхолмен“. Следваща спирка: полицейско управление Круноберг.
Мамка му!
Всичко отиде по дяволите! Беше проявил небрежност и не се беше огледал достатъчно. Не беше видял проклетия идиот, който го блъсна. Що за тъпотия?
Преглътна няколко пъти, за да овладее пристъпите на гадене. Сега трябваше да си трае и възможно най-бързо да поиска адвокат. Знаеше процедурата. Нямаше смисъл да говори с орките в колата, те бяха просто превозвачи.
— Да не си глътна езика? — попита горила номер едно с дразнещ тон, който по някаква причина влоши още повече настроението на HP.
Придържаше се към стратегията си и не каза нищо.
— Окей, няма проблеми — подсмихна се ушевият и хвърли още един поглед към колегата си на шофьорското място.
Ударът дойде от нищото, трябваше да е било ляво кроше, и той нямаше шанс да се предпази. Фрас, право в ченето и главата му се удари в страничното стъкло.
— К’во прав…? — успя да каже, преди да се стовари следващият тупаник. Десен прав, този път в лицето, и той усети как носът му изхрущя.
„Това не е истина, такива неща стават само по филмите!“, помисли си той точно преди третият удар да превърне зрителното му поле в мъгла.
Когато се свести, бяха вече в гаража и го пуснаха от колата. Метална врата, асансьор, две сини униформи профучаха покрай тях, после дълъг, осветен коридор с бежов под. Врати, гласове, суетня и накрая малка стая за разпит.
Разкараха белезниците и изсипаха на масата вещите му, които бяха събрали, когато го хванаха. Ключове от апартамента, лична карта и няколко смачкани двайсетачки, както и телефонът, разбира се.
Носът му кървеше и едната от горилите му подхвърли носна кърпичка, преди да седне на стола срещу него.
HP успя да се посъвземе и да възвърне малко от накърненото си самочувствие.
— Искам адвокат — каза той, но последната дума прозвуча като „абокат“ през подутия му нос.
Горилата се ухили.
— Глух ли си, искам адвокат — повтори HP, този път не толкова носово, докато разтриваше червените следи по китките си.
Горилата се изправи рязко и HP неволно подскочи в стола си. Ченгето видя уплахата му и се засмя. Протегна дебелия си, космат показалец към него.
— Затваряй си устата, приятелче — каза той пресилено бавно и човек не можеше да сбърка скритата заплаха.
HP реши да се подчини на заповедта и да се върне към първоначалния си план. Така и така скоро трябваше да се появи този, който ще води разпита, и тогава край с глупостите.
Съвсем вярно, вратата се отвори след две минути и вътре влезе друг мъж, също цивилно облечен. Този беше по-нисък, носеше очила и беше доста по-крехък от двете горили, но веднага си личеше кой взема решенията.
Той погледна подутото лице на HP, хвърли разочарован поглед към косматата маймуна.
— Свободен си, Викландер, с Молнар, вярвам, имате да докладвате.
Горилата измрънка нещо, но бързо-бързо се повлече навън, след като погледна злобно HP.
Той кимна одобрително. Това беше човек повече по негов вкус.
Очилатият подаде ръка:
— Булин, от дежурния екип — каза той кратко, докато се здрависваха. — Ти си Хенрик Петершон, наричан HP, нали така?
Той кимна още веднъж.
— Сега смятам да включа магнетофона и ще повторим представянето, но този път искам да отговаряш на глас, разбра ли?
HP сви рамене. Така и така смяташе да каже само едно изречение.
Булин пусна магнетофона, който стоеше пред тях на масата.
— Разпит с Хенрик HP Петершон, във връзка с подозрение в опит за убийство или нанасяне на тежка телесна повреда на длъжностно лице на кръстовището „Дротнингхолмсвеген“ — „Есингеледен“. Разпитът води криминален инспектор Булин, начало 23:12 часа. И така, Хенрик, ще ми кажеш ли каква е позицията ти относно тези подозрения?
HP си отдъхна. След като разкараха маймуните, редът беше възстановен и той беше като у дома си. В главата му почна да се прояснява, а острата болка в предмишницата беше преминала в тъпо дразнене.
— Невинен съм и искам да присъства адвокат — каза той колкото се може по-ясно и за всеки случай се наведе напред, така че магнетофонът да не пропусне нито сричка. — Значи, искам адвокат и освен това искам да се оплача, че бях малтретиран от онази горила, Викландер, така ли се казваше?
Той разтърка демонстративно подутия си нос, в едната му ноздра още имаше хартиен тампон. Булин не показа по никакъв начин, че е разбрал молбата му.
— Адвокат казвам — разясни още веднъж HP, защото думите му изглежда не бяха възприети. Всички ченгета ли загряваха еднакво бавно?
Цайсатият Булин продължаваше просто да го зяпа от другия край на масата. После полицаят бавно се усмихна и нещо във влечугоподобната усмивка го изплаши много повече, отколкото двата трола в колата. Внезапно се сети за един документален филм за отровни змии, който беше гледал по „Дискавъри“. Как понякога, след като са нанесли удар, остават да чакат отстрани, съвсем хладнокръвно, докато жертвата им хаби последните си сили в безсмислен опит за бягство.
HP изтръпна. Булин се наведе бавно напред и изключи магнетофона.
— Слушай внимателно, Петершон — каза той с нисък глас. — Явно не схващаш колко зле си се насадил този път, затова нека ти разясня. Карал си скутер до „Линдхагенсплан“, застанал си на моста над „Дротнингхолмсвеген“ и от мешка, грижливо надписана с твоето име, си извадил камък, който си хвърлил през предното стъкло на полицейски автомобил, който е минавал отдолу. И двамата полицаи лежат в Санкт Йоран, като единият е много зле, така че с малко късмет ще се квалифицираш като убиец на полицай още преди да е дошъл краят на нощта — завърши той с още една от онези неприятни змийски усмивки.
Лицето на HP бе изгубило цвета си, но той продължи да мълчи.
Ами да, беше загрял, че е потрошил полицейска кола, сините светлини го бяха показали още преди да хвърли камъка, те какво, за тъп ли го имаха? От друга страна, не беше мислил много за последствия, но so what?