* * *

Беше изпила едно кафе в „Стюрегалериан“, след което бързо си проби път покрай всички двайсетгодишни хлапета, взели кредитната карта на татко, които се тълпяха около бутиците по „Библиотексгатан“ и продължи по „Хамнгатан“ към „Т-Сентрален“. Въпреки че беше времето на отпуските, петъчният наплив почти бе парализирал движението и изгорелите газове се смесваха с летните миризми на асфалт, цигарен дим и готвено.

Вечерта наближаваше, но от смяната ѝ оставаха още два часа. Беше си мислила да тренира, но точно днес не беше в настроение за това. Макар че инцидентът при Стрьомкайен беше на повече от денонощие зад гърба ѝ, тялото ѝ още бе изтощено. Сякаш имаше лек махмурлук от прилива на адреналин. Ако това бяха последиците, за които Андерберг я бе предупредил, то тя спокойно можеше да ти преживее.

Но така или иначе отиваше към Круноберг[34]. В служебната ѝ поща я чакаше известието за трудова злополука и нямаше да е зле да приключи с бумащината, преди да се присъедини към Алфа. Така че — синята линия[35] към Кметството.

Тръгна напряко през площада на „Сергел“ към входа на „Т-Сентрален“.

Минавайки покрай вратите, тя отбеляза, че въпреки всички възможни проекти, както на полицията, така и на социалните, там продължаваха да се навъртат наркомани и дилъри. Дори последното освежаване на мястото не ги бе пропъдило и те вече не предизвикваха възмутени реакции дори сред туристите.

Сякаш жалките клетници се бяха превърнали в постоянен елемент от уличния пейзаж. Така или иначе, беше хубаво да влезе в хладното помещение.

Показа значката си на бариерата и взе ескалатора надолу към синята линия.

* * *

Ескалаторът нагоре към „Т-Сентрален“. Лепна се за една майка с малко дете и се приплъзна заедно с нея през отворената вратичка за детски колички, точно както бе направил и на слизане. Дълги крачки през голямата зала и после навън през вратите към „Платан“.

Въпреки че беше вечер, жегата го удари почти като стена. Няколко херцози[36] клечаха сънливо в сумрака под покрива, но търговията изглежда не вървеше. Дилърите сигурно също бяха на почивка. На HP му се стори, че разпозна единия и кимна леко, минавайки покрай него, но погледът на пича бе толкова стъклен, че сигурно не виждаше по-далеч от върха на носа си. Хари беше гаден шит, that’s for sure. За щастие той познаваше госпожица Мари-Анна[37]. Чист майтап беше, че законът не намираше разлика. Доколкото му беше известно, никой не беше предозирал от малко дим.

Той тръгна по диагонал през откритата част на площада и хвана подземния път към НК[38]. Няколко минути по-късно стоеше пред вратите със златни дръжки.

Бърза проверка на часа. 18:43. Беше подранил с две минути.

Не беше свикнал да носи часовник на ръката си.

Когато бе прочел инструкциите и осъзнал, че му трябва часовник, беше прекарал поне половин час в тършуване из апартамента. Най-накрая бе успял да изрови някакъв скапан „Касио“, който вероятно беше на поне десет години, но по незнайна причина все още работеше. Беше звъннал на точно време и почти се бе учудил, че лелчето все още отговаряше: „Осемнайсет часа, четиридесет и пет минути и нула секунди, пийп!“

Мигащият LED-дисплей на телефона прекъсна мислите му. Изпълнен с очакване, той отвори новото съобщение.

Добре дошъл във втора мисия, HP!
Днешната ти задача, ако решиш да я приемеш, е на стойност 400 точки.
Искаш ли да продължиш?

Той кликна незабавно на ДА.

Четиристотин точки, почти три хиляди крони и сериозна крачка извън блатото на играчите с по сто точки.

Отлично!
Използвай асансьора и се качи до книжарницата.
Не забравяй да носиш телефона с камерата навън.
Натисни долния бутон, когато си на място.

В долния край на екрана се появи иконка „READY“.

HP забеляза, че дланите му са се изпотили от вълнение. Тая Игра беше страшно добра!

Той беше таен агент, a man on a mission. „Петершон, Хенрик Петершон.“

Отвори вратите, взе ескалатора нагоре, мина покрай простосмъртните, които си купуваха еспресо на далавера или лочеха неприлично скъп шоколад, зави зад ъгъла към асансьорите и натисна бутона за нагоре. Две минути по-късно слезе на третия етаж, по навик извърна глава, за да не се вижда лицето му на охранителната камера, след което се гмурна между рафтовете с книги.

Натисна READY.

Отговорът дойде моментално.

Следвай Белия заек!

Отначало той само погледна екрана въпросително, но след няколко секунди реотанът загря.

Естествено! Може би малко клиширано, но същевременно доста яко! Който и да бе измислил мисията, определено ще да беше пич с чувство за хумор…

Засмян, той се разтърси из рафтовете, прокарвайки пръст по гърбовете на книгите и скоро намери каквото търсеше. „Алиса в Страната на чудесата“, малката библия за препратки на всички киномани. Извади книгата, запрелиства настървено и когато откри находката си, за свое учудване бе толкова възбуден, че за малко да изтърве малката, бяла пластмасова карта на земята. „Етаж 5, 18:55“ бе написано на нея с туш, останалата част беше празна.

HP сви вежди. Познаваше универсалния магазин като петте си пръста, ненадминато място, ако дебнеш неориентирани туристи или ако просто искаш да убиеш няколко часа, като зяпаш хората. Сто процента беше сигурен, че имаше само четири етажа. След бърза сверка с часовника осъзна, че има само три минути да разреши мистерията.

Стълбището беше право срещу асансьорите и докато отиваше натам, отново се обърна, за да не го види the eye in the sky, просто за всеки случай. Мрамор и месинг, стилно почти като от картичка. Скок-подскок, скок-подскок. „Хитрото козле Брюсе припка по моста на трола…“[39] ухили се той.

Мда, прав беше, разбира се. Четвъртият етаж беше последният, поне за простосмъртните.

Табелата беше категорична по този въпрос. Но зад една заключена златиста врата стълбището продължаваше още един етаж нагоре.

Той завъртя пластмасовата карта в ръцете си, бутна я пред четеца за карти до вратата и чу как той избибитка. Но вратата остана заключена. И тогава видя малката бележка.

„Карта + код“ пишеше на нея и настроението му потъна като камък.

И какъв беше тоя скапан код?

След няколко секунди размисъл пробва да въведе 1855, използвайки клавиатурата на четеца, но той възрази с двойно пиукане. HP хвърли няколко тревожни погледа наоколо, но всичко беше спокойно. Етажът изглеждаше съвсем пуст.

И сега какво?

Откачи мобилния от колана, но екранът беше черен. Значи без помощ от телефона.

Или всъщност… Във всеки случай си струваше да пробва.

Той отново допря картата до четеца, след това набра цифрите 128 и след няколко секунди колебание добави и една нула.

Приятелско еднократно бипкане и той чу, че бравата се отключи.

С туптящо сърце отвори вратата и продължи нагоре към петия етаж. Там го посрещнаха метална врата и още един четец.

Поглед през рамо, пиукане от четеца и после вътре. Сетивата, напрегнати до край, вкус на адреналин в устата. Липсваше само малко драматична музика, за да е всичко перфектно!

Тук горе имаше тесен коридор с полегат покрив, трептящи флуоресцентни лампи и редица метални врати от едната страна. Далеч не толкова стилно, колкото долните етажи. Но какво трябваше да се случи сега?

вернуться

34

Главният щаб на стокхолмската полиция. — Б.пр.

вернуться

35

Трите линии на стокхолмското метро се наричат зелена, синя и червена. — Б.пр.

вернуться

36

Херцог — разг. човек, който употребява херца (хероин). — Б.пр.

вернуться

37

Хари и Мари-Анна, съответно хероин и марихуана. — Б.пр.

вернуться

38

„Nordiska Kompaniet“, голям универсален магазин — Б.пр.

вернуться

39

„Трите козлета Брюсе“ е норвежка народна приказка, по която има и детска песничка. В приказката козлетата са малко, средно и голямо, хитрото козле е измислица на HP. — Б.пр.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: