А мишката, която се промъкна от работилницата на доктор Гаспар в скрина на леля Ганимед, ядеше бадемови курабии и си спомняше с нежност за мармалада.

Доктор Гаспар Арнери живееше на „Улицата на сянката“. Като завиете от тази улица наляво, вие ще попаднете в пресечката, която носи името „Вдовицата Лизавета“, а оттам, прекосили улицата, която се слави с дъба, ударен от гръм, можете, като извървите още пет минути, да попаднете на Четиринадесетия пазар.

Доктор Гаспар и негърът се запътиха натам. Вече се вдигаше вятър. Обезобразеният дъб скърцаше като люлка. Човекът, който лепи афиши, съвсем не можеше да се справи с листа, приготвен за залепване. Вятърът го дърпаше от ръцете му и го хвърляше в лицето му. Отдалеч можеше да се помисли, че той си бърше лицето с бяла салфетка.

Най-сетне човекът сполучи да притисне афиша до стобора.

Доктор Гаспар прочете:

Граждани! Граждани! Граждани!

Днес правителството на тримата шишковци урежда за народа празненство. Побързайте да отидете на Четиринадесетия пазар! Побързайте! Там ще има зрелища, развлечения, представления! Побързайте!

— Ето — рече доктор Гаспар, — ясно е всичко. Днес на „Площада на съда“ предстои екзекуцията на бунтовниците. Палачите на тримата шишковци ще отсекат главите на ония, които са въстанали против властта на богаташите и лакомците. Тримата шишковци искат да излъжат народа. Те се страхуват, да не би народът, събран на „Площада на съда“, да изпотроши ешафодите, да убие палачите и да освободи своите братя, осъдени на смърт. Затова те уреждат развлечения за народа. Те искат да му отвлекат вниманието от днешната екзекуция.

Доктор Гаспар и неговият черен спътник стигнаха на пазарния площад. Около бараките се блъскаше народ. Между събраните доктор Гаспар не видя нито един франт, нито една дама в премяна с цвета на златни рибки и грозде, нито един знатен старец върху извезана със злато носилка, нито един търговец с грамадна кожена торба на хълбока.

Тук имаше бедни жители от покрайнините: занаятчии, работници, продавачи на ръжени питки, надничари, хамали, старици, просяци, сакати хора. Само понякога сивата, стара, окъсана дреха украсяваха било зелени маншети, било пъстра пелерина, било разноцветни ленти.

Вятърът развяваше побелелите коси на стариците като кече, изгаряше очите, късаше потъмнелите дрипи на просяците.

Лицата на всички бяха мрачни, всички очакваха нещо лошо.

— На „Площада на съда“ ще има екзекуция — приказваха хората. — Там ще паднат главите на нашите другари, а тук ще се пъчат смешници, на които тримата шишковци са платили много злато.

— Да идем на „Площада на съда“! — зачуха се викове.

— Ние нямаме оръжие. Ние нямаме пистолети и саби. А „Площадът на съда“ е обкръжен с три пръстена гвардейци.

— Войниците засега още им служат. Те стреляха в нас. Нищо! Ако не днес, утре те ще тръгнат заедно с нас против своите началници.

— Нощес на „Площада на звездата“ един гвардеец застрелял своя офицер. С това той спасил живота на гимнастика Тибул.

— А къде е Тибул? Сполучи ли той да избяга?

— Не се знае. Цялата нощ и на разсъмване гвардейците палеха работническите квартали. Те искаха да го намерят.

Доктор Гаспар и негърът се приближиха до панаирските бараки. Представлението още не почваше. Зад изпъстрените завески, зад преградките се чуваха гласове, подрънкваха звънчета, свиреха флейти, нещо пищеше, шумолеше, ръмжеше. Там актьорите се готвеха за представлението.

Завеската се дръпна и една грозна физиономия погледна оттам. Беше един испанец, чудесен стрелец с пистолет. Той имаше щръкнали мустаци и едното му око се въртеше.

— А — рече той, съгледал негъра, — и ти ли ще взимаш участие в представлението? Колко ти платиха?

Негърът мълчеше.

— Аз получих десет жълтици — хвалеше се испанецът. Той беше взел негъра за актьор. — Я ела насам — рече той шепнешком, с тайнствено лице.

Негърът се изкачи при завеските. Испанецът му разказа тайната. Излезе, че тримата шишковци били наели сто актьора, за да играят днес на тържищата и с играта си по всякакъв начин да възхваляват властта на богаташите и лакомците и заедно с това да чернят бунтовниците, оръжейния майстор Просперо и гимнастика Тибул.

— Те събраха цяла трупа: фокусници, укротители, клоуни, ездачки, търбухоговорители, танцьори… На всички дадоха пари.

— Мигар всички актьори се съгласиха да възхваляват тримата шишковци? — запита доктор Гаспар.

Испанецът зашътка:

— Шт! — той притисна пръст до устните. — За това не бива да се приказва високо. Мнозина се отказаха. Арестуваха ги.

Негърът сърдито плюна.

В това време засвири музика. В някои от бараките започна представлението. Тълпата се разшава.

— Граждани! — викаше от дървената естрада един клоун с кукуригащ глас. — Граждани! Позволете да ви поздравя…

Той се спря, като очакваше да се въдвори тишина. От лицето му се сипеше брашното.

— Граждани, позволете ми да ви поздравя със следното радостно събитие: днес палачите на нашите мили розови трима шишковци ще отсекат главите на подлите бунтовници…

Той не доизрече. Един работник хвърли по него недоядената си питка. Тя залепи устата му.

— М-м-м-м-м!…

Клоунът мучеше, но нищо не помагаше. Неизпеченото, полусурово тесто му беше залепило устата. Той махаше ръце, мръщеше се.

— Така! Правилно! — завикаха сред тълпата.

Клоунът избяга зад преградката.

— Негодник! Той се е продал на тримата шишковци! За пари той хули ония, които са отишли да мрат за нашата свобода!

Музиката засвири по-силно. Присъединиха се още няколко оркестри: девет пищялки, три тръби, три тъпани и една цигулка, звуците на която предизвикваха зъбобол.

Собствениците на панаирските театри се стараеха с тази музика да заглушат шума на тълпата.

— Моля ви се, нашите актьори ще се изплашат от тези питки — рече един от тях. — Трябва да се преструваме, че нищо не е станало.

— Заповядайте, заповядайте! Представлението започва…

Друго едно театро се наричаше „Троянски кон“.

Иззад завеската излезе директорът. На главата си той имаше висока шапка от зелено сукно, на гърдите си — кръгли бакърени копчета, на бузите си — старателно изрисувана красива руменина.

— Тихо! — рече той, като че говореше на немски. — Тихо! Нашето представление заслужава вниманието ви.

Известно внимание се постигна.

— За днешния празник ние поканихме бореца Лапитупа.

Та-ти-ту-та! — повтори тръбата.

Кречеталата изобразиха нещо като ръкопляскане.

— Борецът Лапитупа ще ви покаже чудесата на своята сила…

Оркестърът гръмна. Завесата се вдигна. На естрадата излезе борецът Лапитупа.

Наистина този грамаден мъжага в розово трико изглеждаше много силен.

Той сумтеше и навеждаше глава като бик. Мускулите му мърдаха под кожата, сякаш зайчета, погълнати от боа.

Прислужниците донесоха гири и ги хвърлиха на естрадата. Дъските едва не се строшиха. Стълб от прах и стърготини изхвръкна нагоре. Екотът се разнесе из целия пазар.

Борецът започна да показва изкуството си. Той взе във всяка ръка по една гира, подхвърли гирите като топки, улови ги и после с все сила ги удари една в друга… Посипаха се искри.

— Ето — рече той. — Така тримата шишковци ще счупят главите на оръжейния майстор Просперо и на гимнастика Тибул.

Този борец беше също подкупен от златото на тримата шишковци.

— Ха-ха-ха! — прогърмя той, като се радваше на своята шега.

Той знаеше, че никой няма да се одързости да хвърли по него питка. Всички виждаха силата му.

В настъпилата тишина ясно прозвуча гласът на негъра. Цял бостан от глави се възви към него.

— Какво казваш? — попита негърът и сложи крак върху стъпалото.