— Аз казвам, че така, чело в чело, тримата шишковци ще строшат главите на оръжейния майстор Просперо и на гимнастика Тибул.

— Мълчи!

Негърът говореше спокойно, сурово и тихо.

— А ти кой си, черна мутро? — разсърди се борецът.

Той хвърли гирите и опря ръце на хълбоците си.

Негърът се качи на естрадата.

— Ти си много силен, но не си по-малко подъл. Отговори по-добре кой си? Кой ти даде право да се гавриш над народа? Аз те познавам. Ти си син на ковач. Баща ти и досега работи в завода. Сестра ти се нарича Ели. Тя е перачка. Пере дрехите на богаташите. Може би вчера гвардейците са я застреляли. А ти си предател!

Борецът се стъписа изумен. Негърът действително казваше истината. Борецът не разбираше нищо.

— Махай се! — викна негърът.

Борецът се опомни. Лицето му се наля с кръв. Той стисна пестници.

— Ти нямаш право да ми заповядваш! — с мъка продума той. — Аз не те познавам. Ти си дявол.

— Махай се! Ще броя до три. Едно!

Тълпата замря. Негърът беше с една глава по-нисък от Лапитупа и три пъти по-тънък от него, ала никой не се съмняваше, че ако избухнеше свада, ще победи негърът — толкова решителен, строг и уверен вид имаше той.

— Две!

Борецът сви глава.

— Дявол! — изсъска той.

— Три!

Борецът изчезна. Мнозина бяха замижали, очаквайки страшния удар, и когато разтвориха очи, бореца го нямаше вече. Той мигновено изчезна зад преградката.

— Ето така ще прогони народът тримата шишковци! — весело рече негърът и вдигна ръце.

Тълпата беснееше от възторг. Хората пляскаха ръце и си хвърляха шапките във въздуха.

— Да живее народът!

— Браво! Браво!

Само доктор Гаспар недоволно поклащаше глава. От какво беше недоволен — не се знаеше.

— Кой е той? Кой е той? Кой е този негър? — любопитстваха зрителите.

— И той ли е актьор?

— Никога не сме го виждали!

— Кой си?

— Защо излезе в наша защита?

— Позволете! Позволете!…

Някакъв дрипльо се промъкна през навалицата. — Беше същият просяк, който вчера вечерта разговаряше с цветарките и кочияшите. Доктор Гаспар го позна.

— Позволете! — вълнуваше се просякът. — Не виждате ли, че ни лъжат? Този негър е също такъв актьор, какъвто е и борецът Лапитуп. От една банда са. И той е получил пари от тримата шишковци.

Негърът стисна пестници.

Възторгът на тълпата се смени с гняв.

— Разбира се! Единият негодник прогони другия.

— Той се страхуваше, че ще набием другаря му и изигра един номер.

— Долу!

— Негодник!

— Предател!

Доктор Гаспар искаше да каже нещо, да въздържи тълпата, но беше късно. Дванадесетина души, изтичали на естрадата, наобиколиха негъра.

— Бийте го! — изписка една старица.

Негърът простря ръка. Той беше спокоен.

— Стойте!

Неговият глас заглуши виковете, шума и свирните. Стана тихо и в тишината спокойно и просто прозвучаха думите на негъра:

— Аз съм гимнастикът Тибул.

Настъпи смущение.

Пръстенът на нападателите се разчупи.

— Ах! — въздъхна тълпата.

Стотици хора се дръпнаха и останаха неподвижни.

И само някой смутено запита:

— А защо си черен?

— За това попитайте доктор Гаспар Арнери — и като се усмихваше, негърът посочи доктора.

— Разбира се, че е той!

— Тибул!

— Ура! Тибул е здрав! Тибул е жив! Тибул е с нас!

— Да, жив…

Но викът секна. Случи се нещо непредвидено и неприятно. Задните редове се завълнуваха. Хората се пръснаха на всички страни.

— Тихо! Тихо!

— Бягай, Тибул, спасявай се!

На площада се появиха три конника и една карета.

Беше капитанът от дворцовата гвардия граф Бонавентура, придружен от двама гвардейци. В каретата пътуваше дворцовият чиновник със счупената кукла на наследника Тутти. Нейната чудесна главица с подстригани къдри беше клюмнала печално на рамото му.

Те диреха доктор Гаспар.

— Гвардейци! — извика някой, колкото му държи глас.

Няколко души прескочиха през стобора.

Черната карета се спря. Конете клатеха глави. Звънеше и припламваше сбруята. Вятърът рошеше сините пера.

Конниците обкръжиха каретата.

Капитан Бонавентура имаше страшен глас. Ако цигулката предизвикваше зъбобол, от неговия глас човек получаваше усещане на изкъртен зъб.

Той се приповдигна на стремената и запита:

— Къде е къщата на доктор Гаспар Арнери?

Той опъваше юздите. На ръцете си имаше груби кожени ръкавици, разширени като фунии в горната част.

Старицата, върху която този въпрос попадна като кълбовидна мълния, уплашено махна с ръка в неопределена посока.

— Къде? — повтори капитанът.

Сега гласът му звучеше така, че ти се струваше изкъртен не един зъб, а цялата челюст.

— Аз съм тук. Кой ме търси?

Хората се разстъпиха. Доктор Гаспар, като пристъпваше внимателно, приближи до каретата.

— Вие ли сте доктор Гаспар Арнери?

— Аз съм доктор Гаспар Арнери.

Вратичката на каретата се отвори.

— Седнете веднага в каретата. Ще ви отведат у дома ви и там ще научите в какво се състои работата.

Лакеят скочи от мястото, дето стоеше зад каретата, и помогна на доктора да влезе. Вратичката хлопна.

Кавалкадата потегли, като разрови сухата земя. След минута всички се скриха зад ъгъла.

Нито капитан Бонавентура, нито гвардейците видяха зад тълпата гимнастика Тибул. Па и да видеха негъра, те нямаше да познаят в него оня, когото преследваха миналата нощ.

Изглежда опасността беше минала. Но изведнъж се чу змийски съсък.

Борецът Лапитуп подаде глава иззад преградата, обвита с хасе, и изсъска:

— Почакай… почакай, приятелче! — заплаши той Тибул с грамадния си пестник: — Почакай, аз ей сега ще настигна гвардейците и ще им кажа, че ти си тук!

Като каза това, той се прекачи през преградата. Преградата не издържа розовата грамада. Преградата изкряка с патешки глас и се счупи.

Борецът издърпа крака си от образувалата се пролука и като разбута купчината хора, се спусна подир каретата.

— Спрете! — викаше той тичешката, като размахваше кръгли голи ръце. — Спрете! Гимнастикът Тибул се намери! Гимнастикът Тибул е тук! Той е в ръцете ми!

Работата взимаше заплашителен обрат. А сега се намеси и испанецът с въртящото се око и пистолета, затъкнат в пояса; другия пистолет той държеше в ръката. Испанецът вдигна шум. Той скачаше по естрадата и викаше:

— Граждани! Трябва да предадем Тибул на гвардейците, инак ще си изпатим. Граждани, не бива да се караме с тримата шишковци!

Към него се присъедини директорът на театрото, в което така несполучливо се представи борецът Лапитуп.

— Той провали представлението ми. Прогони бореца Лапитуп! Аз не искам да отговарям за негъра пред тримата шишковци.

Тълпата загради Тибул.

Борецът не можа да догони гвардейците. Той отново се появи на площада. Летеше с всички сили право към Тибул. Испанецът скочи от естрадата и измъкна втория си пистолет. Директорът на театрото намери отнякъде бял книжен кръг — дресираните кучета в цирка скачат през такива кръгове. Той размахваше този кръг и слезе, като куцаше, от естрадата подир испанеца.

Испанецът запъна спусъка на пистолета.

Тибул разбра, че трябва да бяга. Тълпата му стори път. Следната минута Тибул го нямаше вече на площада. Като прескочи през стобора, той се намери в един бостан. Погледна през една пролука. Борецът, испанецът и директорът тичаха към бостана. Зрелището беше много смешно. Тибул се засмя. Борецът тичаше като побеснял слон, испанецът приличаше на плъх, който скача на задните си крака, а директорът куцаше като улучена врана.

— Ще те хванем жив! — викаха те. — Предай се!

Испанецът щракаше със спусъка на пистолета и със зъбите си. Директорът раздрусваше книжния кръг.

Тибул очакваше нападението. Той стоеше върху рохкавата черна пръст. Наоколо имаше лехи. Тук растяха зеле, цвекло, виеха се някакви зелени мустачки, стърчаха стъбла, лежаха широки листа.